Кънчо Атанасов
Стават и такива работи… (драма еднодневка в едно бездействие)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Последният живот

Издание: първо

Издател: „СЛОВО“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2001

Националност: българска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 2001

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Здравко Николов

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-704-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9244

История

  1. — Добавяне

На Илия Михайлов — за съпричастието и подкрепата от най-младите ни години, та до днес.

20.06.2001 година

С уважение:

Авторът!

Първо бездействие. И единствено.

Нищо и никакъв заслон, над който се мъдри стандартен надпис „Автогара“. Стандартна пейка — желязна и стабилна. В самия край на пейката, свил се до голямата, плетена от сизал торба, дреме в дрезгавината Велико Робина.

Бързо се развиделява и в това развиделяване от торбата излита сигналът на Радио „Хоризонт“ и гласът му, който много силно съобщава, че е станало вече седем часа. Човекът бавно се отърсва от дрямката си, бръква в торбата и спира радиото, което го е разбудило. Изправя се. И като се поразкършва, казва занесено:

— Много обичам да слушам Радио „Хоризонт“!

Излиза на пътя и го оглежда и в двете му посоки.

— Ни се вижда нещо… Ни се чува… Сякаш е измрял този свят. Ама не е възможно пък да е измрял този свят и да съм останал само аз на него… Ей го (сочи дирека с разнопосочните табели) — там е Попово и си живее там в далечината Попово, а там е Бяла и си живее нейде в далечината Бяла… А аз трябваше вече да съм стигнал в Бяла! Обаче как да стигнеш, като той, светът, се е задънил! (Обръща се към заслона.) Никаква автогара не ти е това, Стефке, а си е една автогавра! Прескочих снощи до тука да видя пак разписанието и гледам — промяна няма никаква, макар всички за промяна да приказват. И бележка никаква няма. А ида аз отзарана в пет и нещо и на светлината на запалчицата си чета: „Поради неефективност на линията — линията се закрива!“. С ей таквиз букви написано. Значи довчера линията беше „ефективна“, а днес, когато аз на всяка цена трябва да се добера до Бяла — вече не е „ефективна“! И да се чудя аз сега кои пътища да ловя и кои пътеки да хващам? Верно, цял народ е в мойто положение, обаче мойта работа е сега друга — аз на всяка цена трябва да се добера до Бяла! Там — първо в милицията, после — в съда. Не се ли добера до тях — изгарям. А аз всъщност изгорях вече. Даже припламнах. Малко е да се каже, ама други думи нямам за това, което се случи. Да ми откраднат те кравата на мене! Кравата! И… стелна на всичкото отгоре! Да е било?! Бе какво да е било? В единайсе точно беше тъкмо го беше казало Радио „Хоризонт“ — няма хората и за часа да почнат да лъжат я! Отидох да я нагледам, турих й в яслата амен половин баля люцерна, посипах й сламицата да си легне на сухо и… легнах и аз. На заранта — кравата я няма! Тук Милка, там Милка — няма я. И трябва, значи такова едно същинско нещастие да го сполети човека, за да разбере човекът, че не е чак толкова сам, за колкото се е имал до този момент. Цялото село! То колко село е, ама колкото е, всичкото се включи в издирването. Едни насам, други — натам, трети — къде Копривско, всичката мера изръшнахме — няма я Милка и я няма! А аз все се надявам да се прибере някоя вечер… Щото, викам си, ако се е отвързала и е излязла нанякъде посред нощите, ако се е заблудила, което е нещо абсолютно невъзможно, все кога да е ще се прибере. А не се прибра. Защото просто й е било невъзможно… Беше минало време — месец, че и горница, ходил Джоната да си прибере дървата от Дългата гора и не щеш ли — намерил я до кладенците долу. Рогата й! И копитата й на Милка! Това намерил… Шест месеца! Шест месеца стана, как ги разнасям аз тези рога и копита, снова до Бяла и обратно, за да си търся правата. Кравата вече я изгубих — едните права са ми останали. Правата и свободите… Кви права бе — то навсякъде спънки! Разбра се кои са ми откраднали кравата, от милицията добре си свършиха работата хората — заловиха ги и… сега от шест месеца насам по бързата процедура се съдим. Та ми искаха за днес в съда да им заведа двама свидетели, които да удостоверят, че съм имал крава и че кравата ми е била открадната. Никой обаче не се съгласи да тръгне… Един вика: „В съд досега не съм влизал, недей, моля ти се, в съд да ме вкарваш!“. Друг — нямало на кого да си остави добитъка. Трети вика за съда: „Бе тия там луди ли са — ако нямаш крава и не са ти я откраднали кравата, как тъй ще тръгнеш да си я дириш?!“. И аз тъй викам. Ама как на съда да кажеш: „Бе вий луди ли сте?“. Не иде някак си… Добре пак, че кандиса кметът ни да ми издаде бележка, подписана от него и от чистачката Станка, че действително съм имал крава и че действително кравата ми е била открадната. Ако и това не е доказателство, аз не знам вече кое може да бъде доказателство! Въпреки че и аз се обърках вече — имал ли съм крава, нямал ли съм, откраднали ли са ми я, не са ли ми я откраднали? И като минат още шест месеца, сигурно и аз вече няма да мога да дам отговор на тези наболели въпроси. Не! И тогава ще дам отговор! Ей го отговора — В торбата! Два рога извити и четири, от глезените надолу, копита…

Аз знам, че от тия хлапетии няма да мога да взема нищо. Те и нищо нямат, де! Занесли месото на Милка в тръмбешката кланица, взели парите и ги изяли на сладоледи на някакви там автомати в Бяла — до общината. Туй, което искам: да ги осъдя по бързата процедура и да ми се каже какъв е бил приплодът на Милка. „Не знам, бате — вика най-голямото от тях. — Тъмно беше, ний на светлината на огъня я оправяхме кравата и на фаровете на москвича!“ Да не го ли убиеш такова?! В деветия месец добиче да затрие! Хайде — няма да го убиваме. Но трябва да му се светнат едни фарове на такова, че да му притъмнее и бял ден да не види! За да се тури край на тези просташки работи, дето стават в държавата ни!

Те, тия същите, съвсем същите, наскоро подпалиха чергата пък на Джоната… Пуснали ги от Бяла да се изкъпят и да се преоблекат уж, а те да вземат да влязат през покрива, през покрива, представяте ли си, в горницата му на Джоната и отмъкнали оттам две кила хубаво изсъхнал овчи суджук и трийсет хиляди лева суха пара — приготвени за сватбата на внука му. Той, Джоната, като овдовя, и — повтори. И сега, значи, горницата му заключена, а суджука и най-вече парите за сватбата ги няма! За кого да се хване човекът? Хваща се за повторката: „Ти, тъй и тъй, си взела парите и си ги дала на децата си!“. „Не съм ти пипала ни парите, ни суджука ти!“ „Къде са тогаз?“ „Търси си ги!“ „Аз, че няма да ги намеря — няма, ама и ти няма да замръкнеш в дома ми повече!“ — рекъл й Джоната. И като й насъбрал багажеца в един чувал, хвърлил го през дувара, а нея натирил през портичката… И… кога минал по някое време зад къщата — дърва да вземе за самотния си вече огън, какво да види: циглите на два квадрата място разпокрити! Светнало му веднага, че не е повторката му виновна ни за суджука, ни за парите за сватбата и… бегом тук на разклона. Обаче повторката му — горда! Не склонила да се върне в дома му. Рекла: „Ти мене за един изсъхнал суджук и трийсет сребърника ме изпъди на улицата — сега с камиони суджук и с камиони сребро не мож ме върна! Разбрах те колко пари струваш!“. „Ама те ми бяха всичките и ми бяха, както знаеш, за сватбата на внука!“ — примолил се Джоната. Но тя останала непреклонна — трябва, нали, човекът и гордост да има! Видял се в чудо Джоната — какво да прави и къде да се дява? Като не можал нищо друго да измисли — връща се бегом назад и тича при кмета: „Кмете, власт си — ти ще ми помогнеш да върна повторката!“. Кметът ни — и той в чудо се видял… Хваща телефона, върти, звъни, дозвънил се с полицая от Копривец, казва му каква е работата. Оня идва, а те нали си знаят контингента — направо у хайдуците, намерил парите и половината суджук и ги върнали на Джоната. А за повторката — вдига и полицаят рамене! Припламна човекът. И какво го топли него сега, че контингента не го пускат вече ни да се къпе, ни да се преоблича? Нищо не го топли!

Стават и такива работи… Тъжно е да се признае, но стават. За този случай съобщиха и по местното радио — от Бяла. Като похвала един вид на полицията, как добре и бързо си била свършила работата и като история с един щастлив завършек… А то какво ти щастие тука — на Джоната повторката му избяга! Обидена! Налице са значи един обиден човек и още един — останал сам-саменичък, а те тръгнали да ми хвалят полицията! А аз тогава, честно да си призная, малко му завидях на Джоната: с неговия нищо и никакъв случай да се занимава местното радио, а Радио „Хоризонт“ да мълчи по моя случай! Не си гледат работата както трябва да бъде и аз някой ден ще им го кажа това нещо. Такъв зарар — че и кравата, че и приплода й! Ами това разтакаване от село до Бяла и обратно! И те да мълчат… Но аз няма да се откажа! И няма да се прибера у дома, въпреки че линията, както казват Ония от Бяла, е закрита поради неефективност. Как няма да е закрита?! Вързаха ни, ей! Заковаха ни! Как да завъртиш на Радио „Хоризонт“ и да му кажеш, че кореспондентите му никак, ама никак не си гледат работата? Че нали като ти дойде сметката за телефона, ще се молиш крадци да са дошли и да са отвели кравата ти! Същата работа и с транспорта… Дигаха билетите, дигаха ги и сега да не смее човек да се дигне и да отиде да навиди децата си. Ходеше народът да наглежда децата си! И да ги приглежда — къде с кора яйца, къде с пуйка или петел по празниците. Сега — удряш се по лакътя и викаш: „На празник!“. Не се вдига народът вече! Не — няма го онзи разщъкал се насам-натам народ! А сигурно много се чудят ония горе как тъй са станали линиите им толкоз неефективни? Нека се чудят! Пък беше време, когато хората по автобуса си сверяваха часовниците: „Колко е часът?“. „Е, че трябва да минава осем, щото рейсът за Бяла ей сега мина!“ Мина туй време, не че и както е тръгнало, няма никога да се върне… Като паметник на онуй време ще остане само автогаврата на Стефка… Стефка беше кметица, като я строихме автогаврата й. Кой да ти мисли тогава, че и тя тъй ще стане неефективна? Аз я построих…

А надписа го донесоха готов от Бяла. За там били си направили нов, а този ни го дадоха безвъзмездно. Тя тъй ни каза. Аз обаче на нея никак не й вярвам. Имам си и причина за това — обективна, както обичат да се изразяват сега. Покрай тоя обект — автогарата, по същата сметка Стефка направи и чешма — долу в дерето. До тази чешма може да стигне човек само ако много се е изгубил. На такова място реши да я направи. Викахме й, как ли не й приказвахме, ама то — власт, може ли да те чуе и да не те надприказва. Тука, че тука — в дерето! „Хем — вика — заради автогарата… Вие къде сте виждали автогара без чешма? И две перала ще направим, та да има къде лятно време да си перем чергите!“ Изтъка си чергата тя — покрай автогарата и пералата си! Ей такава стръмнина е надолу — едно чердже ако изпереш, две мулета ще ти трябват да го изнесеш горе до пътя. Не ни чу. И си имаме сега до автогаврата й още един паметник — невидимка! Аз тогава най-твърдо й заявих, че луди работи не ща да правя и на чешмата й няма да стъпя да работя. Но както и друг път ми се е случвало, не издържах на думата си. Бе, какъв човек съм аз?! И що за човек съм?

И човек ли съм изобщо?! Когато да ми умре Олимпията, и тя тъй ми каза: „Мале, Велико, на кого те оставям, какъвто си смотан, ептен не мож се оправи самичък?!“. „А ти не ме оставяй самичък!“ — примолих й се аз. Нищо повече не ми каза — начаса издъхна. И ме остави мене, да се питам и да се разпитвам като какво може да е искала да ми каже с тази толкова обидна дума — „смотан“? Друг път такива думи не си спомням да ми е казвала… Казвала ми е, че съм инат. Инат съм! Обаче нямам характер за пет пари! Дали пък туй не е искала да ми каже? Веднъж, много преди да издъхне, ей-тъй като я хранех с кисело мляко и натрошени бисквити, Олимпия рече: „Всичко е глупост, Велико! Туй «девет дена», «четиридесет», «шест месеца», «година» — всичко е глупост и е заради хората наредено. Хич няма да се занимаваш с такива глупости, ами ще си намериш една добра и пригледна жена, да те пригледва и да ти помага в живота, че какъвто си ми…“ Тогаз не каза „смотан“?! А мене, като я слушах тъй да нарежда, ми се бяха подмокрили очите и не можах нищичко да й кажа. И не я запитах даже какъв съм… И живея сега ей тъй, в неведение — какво да го правя този живот? Де да го дявам? И продължавам да вися тука сега с два рога и четири копита от глезените надолу, като още се надявам кога да е да стигна до полицията и съдилището в Бяла… Е, живот ли е това наистина? Когато всеки един на мое място отдавна да се е отказал от всичко — аз още вися тука като побит камък и още се оглеждам в към посока Попово — да дойде нещо оттам, я в към посока Бяла — да отива нещо нататъка.

Обаче, аз иначе не мога — ще вися тука, докато свят светува! А светува ли светът? Бе сигурно — светува си светът! Какво го е еня светът за някого си… Хич не го е еня!

И си светува някъде там в тия двете посоки и в това село изгубеното, дето седи зад гърба ми…

А как им върви на някои хора бе — ни Олимпията да му умре, ни кравата да му откраднат и да я насаламят в новата тръмбешка кланица, ни като мене да виси тука цяла вечност и никой да не мине да ме запита закъде съм тръгнал и аз да му разправя за Олимпията, за кравата, за същите ония „на батя“, дето я откраднаха и разделиха Джоната от повторката му… Няма ей, няма… Друг да беше тук на това място — ей тъй щяха да се разминават превозните средства. И да питат и да разпитват: „Вий закъде бяхте? Така значи, ваша милост, се е случило с кравата ви?“. Нека да знаят обаче превозните средства, че аз от тука няма да мръдна! Ако искат да идват превозните средства…

За някои — идват! Беше тръгнал Нестор по къде по-нищожна работа от моята — сетил се, че баджанак му от Русе бил му искал някога си калеми от неговите овошки. Отрязал той от ябълките, от крушите, пръчки от хамбургския си мискет и от цензото, завил ги в парцалче с мокър пясък. И… увиснал тука на автогаврата Стефкина. Януари, сняг, студ, викал му всеки — в това време нищо няма да мине, а той тръгнал и назад не знай! Разправяше отпосле. „Няма една цигара да съм изпушил и… спира един рейс от големите. От хармониките. «Закъде сте?» «За Русе съм, ама и до Бяла да е — няма да откажа!» «До Русе ще ви откарам!»“ — засмял се много приятно шофьорът. Не се били още наприказвали и го стоварил човекът направо в Русе — до Винпрома. И никакви пари не му вземал, защото, оказало се — шофьорът връщал рейса от ремонт в Шумен. Нестор обаче, за да не му остане съвсем длъжен, измъкнал от калемите на баджанак си и му ги дал с най-подробните разяснения как да си ги присади и засади. Дърпал се шофьорът, викал, че не му трябват никакви пръчки и калеми, обяснявал, че няма вилно място, но Нестор останал непреклонен. „Ще си купиш, рекъл му, вилно място, щом нямаш такова!“ Пъхнал му пръчките в ръцете и се запътил за към баджанак си. А шофьорът, като минавал веднъж пътем насам, отбил се в село и подирил Нестора. Пък Нестор беше се споминал вече. Че на нас се похвали момчето как още щом се прибрал от път и с най-голяма радост научил, че жена му откъм майчина си линия е наследила декар и два ара дворно място в Голямо Враново ли, в Малко Враново ли беше, как веднага отишъл на мястото, за да посади лозичките, как всичките лозички се били прихванали и как до него момент вървели на добре… Стават и такива работи, значи! Да излезе Нестор посред зима на път, във време, когато не се очаква никакъв автобус отникъде, а да го откара Нестора до Винпрома в Русе без никакви пари и напълно безплатно!

А аз съм дошъл във време, когато до всички довчерашни разписания трябва да има автобус, а такъв да няма! Дали пък туй не е имала предвид Олимпията, когато ми каза на смъртното си ложе вече какъв съм бил… Може. И може сега да ме гледа отгоре и да се пита пак: „Боже, още ли си толкоз смотан, Велико? Че вземи се прибери, както би направил всеки нормален човек, запали си печката, сготви си нещо и седни да се нахраниш… Зарежи я най-сетне тая крава! Не разбра ли — изяли са я хората и отдавна са я забравили, а ти още ги разнасяш тия рога и копита! Докога мислиш да ги разнасяш тъй?!“. Да е сега отпреде ми Олимпията, ще й река: „Докато свят светува! Защото никак не е честно тъй… Да се знае кои са крадците, да се знае със сигурност къде кравата е станала на салам, а на мене да ми се искат двама свидетели, които да удостоверяват пред някого си, че съм имал крава на име Милка и че Милка ми е била открадната посред нощ от собствения ми обор… Никак не е честно!“. Беше обаче излишно да се моля за тая бележка с неговия и на чистачката Станка подписи. Напълно излишно! Излиза някак си така, като че и аз съм започнал да се съмнявам в Милка и открадването й, и търся някой, който да ми удостовери, че са станали тия работи…

Много съм смотан наистина! Забелязах го това нещо, когато още работехме по автогарата тука и Стефка вече се канеше да започва щуравата си чешма, долу там. Казах й аз, че няма да участвам в съграждането на никакви щурави работи. А участвах! Най-активно! Дотам активно, та хората вече забравиха, че чешмата е била Стефкина и започнаха да й викат „Чешмата на Велико Робина“. Не друг, а аз сам на себе си направих такъв срам и такъв позор — чешма, покрай която никой никога няма да мине, освен ако не се е изгубил!

Как стана така? И аз не знам! Не знам ли?! Аз ли не знам…

Дойде си за сбора на Иван Минчев момчето — наш човек във водното в Русе. Завърши за инженер и нали баща му беше изпомежду последните признати за активни — туриха го във Водното и там сигурно ще се пенсионира. Та дойде тогава у дома — комшийско момче, викам си, на сбор е дошло, и то без даже да седне на масата ми, вика: „Бай Велико, чувам едни работи да се приказват за тебе, дето хич не ми харесват!“. Съвсем като началник ги реди… Уж много-много не ме стряскат такива началнически приказки, ама ми се скосиха коленете и усещам — със страх чакам да чуя какви неприятни работи е слушало за мене. Запали цигара и като издуха дима право в лицето ми, каза през дима: „Тази чешма аз съм я проектирал, аз съм й осигурил финансирането, аз я искам да стане и тя ще стане! Ти ще я направиш!“. А аз, като да не съм същият човек, чувам се да казвам послушно, че чак покорно: „Ще я направя, щом е такова нареждането!“. Изчервявам се, като си припомня сега всичко това… Някакво си началниче от Водното?! Че какво общо имам аз с Водното? То да ми разпорежда и аз да приемам разпорежданията му? Вместо да скоча и да го изхвърля от къщата си… Бе как тъй съм скроен и съшит, че като ми се изначалничи някое началниче и аз — със скосени колене, а пък готов да направя и сто лицеви опори! Лоша кройка! Слаби конци! Както и онзи ден. Че не можех ли на онова момче в съда да му кажа: „Плащам ти и пътните, и дневните — ела и си разпитай свидетелите дали съм имал крава на име Милка и какво е станало с кравата ми, ако действително се окаже, че съм имал такава!“. То се държи тъй, сякаш ония „на батя“ са му дали половината от кравата, а аз: „Дай, кмете, бележка, защото никой не ще да си зареже работата и да дойде да ми стане свидетел на една отдавна отминала работа!“. Убиване ми е малко!

А на онова от Водното аз все пак опитах да му се поопъна: „Бе що ви е, рекох му, тази чешма точно там да бъде? И за какво ви е такъв чак проект — сякаш ще седи на чаршия и все пред очите на чужденци!“. Бързо ми затвори устата: „Кой ще я гледа чешмата, това не е твоя работа! Една ловна дружинка да спре до нея, тази чешма искам да я посрещне. Никой от тези селяндури не може да го разчете този план, а ти можеш… Мо-о-жеш! И ще я направиш чешмата! Виждал съм аз какви работи си изпипвал в Пещера и Пазарджишко!“. Врътна се и си отиде. За да си измълча и да не го натиря на майната му значи много ме е било страх. Заради Пещера. И Пазарджишко… По тия времена аз още поработвах занаята и в текезесето никак, ама никак не исках да работя. Рано напролет забягвах с теслата и мистрията и се прибирах късно на есен. Донасяха ме във Финансовото в Бяла, глоби налагаха през два месеца, от частното ме отрязаха, но не можаха да ме завърнат в стадото. И това началниче тогаз, с два шамара, наречени Пещера единия и Пазарджишко другия, направо ме сложи на задника ми… Що бе, ме е било толкова страх!? Какво е можело да ми навреди? Или съм искал аз да не навредя на хората, които ми даваха работа и добра надница? В Павел баня. И в Пещера. И в Пазарджишко. И само там ли? Затворя ли си очите и виждам — половината Павел баня от ръцете ми е вдигната! А като ги отворя, виждам яловата Стефкина чешма, на която от подире почнаха да викат „Чешмата на Велико Робина“… Дигнах им я аз и тази чешма — не чешма, ами кале с фонтан насред дракалаците! За Девети септември ни дадоха по един орден. По сбора пак — дойде си началничето на Иван Минчев. Срещнахме се на чаршията изпомежду сергиите. Аха да го отмина и то ме сграбчи за рамото: „Бай Велико, видях! Аз тъй хубаво не бях си го представял! Браво! Ама нали видя — не те забравих и аз… Къде е часовникът?“. „Какъв часовник?“ „Наградата! И грамота ти дадохме от Водното!“ Начаса схванах всичко, освободих рамото си от хватката му и отминах. Ей такова едно нещо е човекът — в това число аз, в същото число това началниче от Русе, в същото число и кметицата Стефка… Да вземе Стефка да даде тоз часовник на баща си за рождения му ден! Той само един ден беше работил на чешмата, а взе орден и часовник. На мене, дето спях на обекта, ми дадоха грамота и орден. На останалите, дето се скъсаха да свличат на ръка цименти, баластри, тръби и кофражи — дадоха им по една грамота! И такива работи са ставали в нашия недотам подреден живот… А какви ли има да стават?! Трябва да се внимава… Никой не си спомня сега за русенското началниче, нови членове има вече ловната дружинка, всички отдавна са забравили, че Стефка някога си ни е била кметица, а всички помнят, да им се не види, че яловата чешма в дерето под автогарата е направа на Велико Робина!

Да ми е да се махна от тука заради тая чешма… Ама няма къде другаде да отида — само тука, на разклона, мога да хвана някоя кола и да се добера до Бяла — до полицията първо и до съда после, за да представя бележката вместо свидетелите и да видя дали ще я уважат. Друго вече не ме интересува. И да ми е пеш да тръгна, ама тежат пустите му рога и копита. И пеш съм ги разнасял — знам какво е. Сега как да е, позахладня времето и време мина, ами какво беше в началото! То — пек, копитата червясаха, взеха да понамирисват, нежно казано, а както точно се изрази една от контрольорките: „Каква е тази воня?“. Аз доста се притесних и се притиснах към седалката. Но тя не ме остави на мира: „Ква е тази воня, която иде от вас?“. „Не е от мен, тя иде от…“ Кой ще те остави да обясняваш от къде иде вонята? Стиснала с два пръста мъничкото си носле, избута ме със свободната си ръка чак до вратата. Там обаче аз се запречих с лакти и й казах, че ми е невъзможно да сляза, защото трябва да отида до полицията в Бяла. „Ти и вчера ходи до Бяла!“ „Ходих…“ „И онзи ден ходи!“ „Откакто изядоха кравата ми, всеки ден ходя до Бяла!“ Всички в автобуса знаеха, че е тъй, много добре знаеха каква злочеста участ ме е сполетяла, а никой не се обади да ме защити и да каже, че е съгласен да изтърпи вонята ми, за да мога и него ден да стигна аз до Бяла… Никой не се обади… А този ден аз имах свиждане с тези, дето бяха изяли кравата ми. Обиколих с поглед всички в автобуса и като не открих и намек от подкрепа и съчувствие, слязох и тръгнах пеш. От двете ми страни — два облака мухи и от подире ми — още един облак. Докато стигна до Бяла, простих на хората от автобуса. То много муха, много нещо било! А с вонята аз тъй бях свикнал, че просто не я усещах. Следователят обаче веднага я усети и побърза да разтвори докрай прозорците. Това кой знае колко не помогна, затова, изглежда, така претупа свиждането. Доведоха трите момчета — едното на седемнайсет, другите две по на петнайсет. „Познаваш ли ги?“ „Знам ги. И баща им знам.“ „Идва ли баща им при тебе да се спогаждате?“ „Идва!“ „Какво ти предложи?“ „Да ми плати кравата или пък да ми купи друга. Пак стелна или пък с теле.“ „Ти какво му каза?“ „Казах му, че не съм съгласен, защото знам, че той пари няма ни да ми плати кравата, ни да ми купи друга, била тя стелна или ялова.“ „Мислиш ли, че тия тука имат, та си понесъл по света тези вонливи рога и копита?“ „Ама нали все пак са им дали някакви пари? Нали все пак…“ „Дали са им, ама са ги изяли на сладолед. Каквото хартисало — проиграли са го на автоматите до общината!“ Като с вряла вода ме попари — цяла крава — на сладолед!

Което хартисало — на общината!

Безпощадно ясно ми стана, че пари няма да видя и крава вече няма да видя, ама какво — да се откажа ли? Аз? Не мога. Друг да е — отдавна да се е отказал, а аз не мога. Не знам защо не мога, но не мога. И ще си ги разнасям тези рога и тези копита Милкини, докато съвсем се приключи това дело — по най-бързата уж процедура. Шест месеца му струвах онзи ден, може да дойде ден и девет месеца да му струвам, може и година. Но няма да се откажа! Въпросът вече е опрял и до едната чест! Нека да оставим това, че кравата, ако не беше ми открадната и изядена на сладолед, щеше досега да ми даде за шест месеца — по десет да са кила на ден, за месеца прави триста литра, за шестте месеца — тон и осемстотин, тури го по триста лева средна цена на млякото… И телето трябваше да е станало досега най-малкото двесте кила. Луд съм! Ако не съм луд, трябваше вече да съм се отказал?! Ама казват, нали, че надеждата умирала последна? И кое остава тогава? При мене надеждата отдавна трябва да е умряла, а аз още шетам натъй-натъй с Милкините рога и копита. Изглежда мене съдбата ми е такава — с тия рога и копита да се добера до лобното си място. Ами то наистина на битка заприлича това моето! Битка с полицията. Битка със съда. Битка с държавата. Е, не е ли известно кой ще изгуби в такава една битка? Известно е. Тъй казват и децата ми. В един глас. И синът. И дъщерята. „Татко, тази битка е изгубена и ти трябва да се откажеш от нея!“ Така е. Разбирам, че е така и че трябва да се откажа разбирам, но не мога да се откажа. Не мога така лесно да предам Милка на забвението… Никога никого не съм предавал! Така си мисля. Освен Олимпията. Понякога. В Пещера. И в Пазарджишко. Но то беше друго, а сега — няма път назад! Ще я водя битката, докато разбера какво още искам от тази, напълно обречена, битка! Да ми се върне кравата? Да бъдат осъдени тези деца? Да накарам държавата да застане на моя страна? Само веднъж. Само един-единствен път. Да дойде при мене и да ми каже: „Ти, Велико, имаше крава. И на тебе тази крава ти я откраднаха. Аз съм изпълнена със съчувствие в това твое нещастие и съм дошла да те запитам какво мога да направя за тебе в този толкова тежък за тебе момент?“. И да й кажа аз в този наистина критичен момент. „Не ща крава. Отщя ми се с крави вече да се занимавам, защото пак може да ми я откраднат. И ония деца не искам да осъдиш, а искам по най-бързата процедура да ги възпиташ да зачитат чуждото като свое. Виждаш ли, не искам много. Стига ми мене, че си дошла тука на крака в нещастието ми и че си се сетила за мене…“ И да седна аз от едната страна на масата ми, и да седне тя от другата, да налея аз две чаши от най-хубавата си ракия, да се чукнем като свои и като съвсем свои да се напием, ако трябва за тази си първа и единствена среща… Пак смотани работи почнах да правя и пак смотани работи почнах да приказвам…

Така му приличаше да приказва на Покойника Методи. Ние дълго време се имахме с него и изглежда нещо ме е прихванало от него. Като се гледам сега такъв, виждам, че не са едно и две нещата, които може да съм прихванал… Едното го знам със сигурност — класическата музика! Покойника Методи казваше: „Като чуя класическа музика и… направо падам!“. Методи падаше от много неща. И трудно се изправяше. И като се изправеше понякога, не забравяше да отбележи с възвиновничката си усмивчица. „Съдба! А са рекли древните още, че от съдбата си не можеш да избягаш!“ Покойника Методи имаше много съдби… Първата му съдба беше да се изучи за ветеринарен фелдшер. Не го знам с какъв точно успех е завършил Ловчанската ветеринарна гимназия, но пред всекиго мога да потвърдя, а и не само аз, че като ветеринарен фелдшер беше просто незаменим. Сам себе си замени! Да. Точно така: днес бели бъбречета и пиене от Винпрома… Утре — някакви прасета за някакви големци клали и хайде — пак софра! Вдругиден бракували заради някого си половината от стадото с овцете и… „Животът ми беше се превърнал в един безкраен празник!“ — казваше за тези си времена Покойника Методи. И добавяше с възвиновничката си усмивчица: „А празникът така и не дойде!“.

Втората му съдба, която вървя успоредно с първата, беше да се ожени! Всички са имали тая съдба и знаят как става това! Така стана това и при Методи. Заживяха как да е, родиха им се синовете, заживяха насетне само когато не е паднал, а когато съвсем падна и „пропадна“ според думите на съпругата му — разделиха се. Чувам, че децата му (вече отраснали) са се затирили по Гръцко и никакви не се обаждали. И излиза, че съдбата пък на жената на Методи е била да остане и без Методи, и без децата си. Никой не може да избяга от съдбата си…

Както аз не мога да избягам от Милкините рога и копита. Минавало ми е през ума да ги зарежа на седалката в рейса и да отида и аз като хората я на пазара, я на центъра до часовниковата кула, да седна на някоя от пейките там и просто да гледам кой минава и как минава. Пък и мене да видят хората — половината село в Бяла сме изселени, тъй че има и кого да видя, и кой да ме види. Има. Ама като спре рейсът на автогарата, и аз грабвам тая торба сезалената и пак се понасям по милиции и съдилища! Тая торба ми я оплете Олимпията. От сезала на балите, дето сме ги вземали от стопанството за добитъка. А аз и без добитък останах! Те тъй ме заангажираха тези рога и копита, та се наложи овцете да продам, козите да изколя до крак. Пък бяха кози! На доене — два литра! За деня — четири литра! От коза… Три кози имах. И всичките близняха. А едната — по три ги раждаше и откърмваше! Имаше ги всъщност козите ми Олимпията. И като се изгуби Олимпията — отиде всичко от развала на провала… Ей тая торба само ми остана от нея. Другите торби просто не издържаха на мистриите, чуканчетата и теслите, които съм разнасял по всичката България. Сега пак я разнасям — до Бяла и обратно! И никой не е в състояние да каже докога ще я разнасям! Докато кандиса, изглежда, държавата да седнем и да се спогодим. Ама къде ти време у държавата да седне с мене или пък с когото и да било другиго?! Тя се е запътила за Европа и нас за нищо ни няма вече… И да я питаш какво ще прави без нас в Европа? Ама не — мъкне торбата и заминава! Аз, като гледам как слиза народът от рейса в Бяла — всеки нарамил торбата си, почвам да си мисля, че всеки един мъкне някакви свои си рога и копита, някаква своя си мъка мъкне. И точно в този момент има нужда я от съчувствие, я от подкрепа някаква…

Много обичам да слушам Радио „Хоризонт“! Дават там от време на време на човека да каже каква торба мъкне — сезалена ли, платнена ли, найлонова ли… И какво има в торбата му? Покойника Методи много разговаряше с Радио „Хоризонт“. Беше си направил една тетрадчица с рождените дати на всички хора на селото и мине се не мине, току някой биваше поздравен за рождения си ден. А мене ме поздравяваше на именния ми ден — навръх Великден! Като сега да чувам гласа му: „Велико, велико да ти е името!“. И все с Вивалди и със Сарасате ме поздравяваше! Един път — с единия, друг път — с другия. Редуваше ги. Радио „Хоризонт“ освен че пускат много класическа музика, имат понякога и много съдържателни програми. Миналата събота например една госпожа говори за връзката на човека с името му. Напълно се съгласих с нея. Не от първия път обаче. Щото нали, викам си „Велико!“. И се оглеждам целия — и себе си, и живота си. Е, че кое ми е великото на мене и кое му е великото на живота ми? Нищо велико — ни в името, ни в живота ми! Една робия само са били и името ми, й животът ми… И… веднага схващам. „Велико Робина!“ Да ме потърси някой в село и да каже. „Търся Велико Цвятков?“ — всеки ще вдигне рамене и ще каже: „Не знам да имаме такъв човек в село?!“. А ако рече: „Де го Велико Робина?“ — веднага ще му посочат къщата ми. Откъде иде туй „Робина“ — никой не може да каже. Татя съм питал и той е питал татя си — никой не знае. Ама тъй ни е паснало на цялата фамилия, че ни ние от него можем да се отделим, ни то от нас. „Робинчетата“ — тъй ни викат. На татя много му отиваше. А на мене тъй ми е лепнало, че просто няма на къде повече! Ами… да съди, който може… На тринайсет годинки по бахчи съм тръгнал из Унгария! Като ме видеше газдата, че се препъвам, кога носим таргите с тора — бой! Свия ли се нейде по нужда — пак бой! „Докато, вика, таковаш, няма да се помайваш, ами ще плевиш тревата наоколо си!“ Много бой съм изял от него, ама ме остави после при себе си за зимовник и ме държа на градината докато се захвана войната… През войната пък — в Германия! В град Хале. Имаха там фабрика за самолети, че аз и един от Джюлюница им бяхме цветари. Идат англичаните и си изсипват бомбите. На заранта — багерите ринат и ние почваме — до вечерта не трябва да личи къде бомба е паднала. И цъфтят вечерта на същото туй място теменужки и разни други цветенца. По една марка на час ни плащаха. За сравнение — на нашите, дето работеха в селското стопанство, даваха по седемдесет пфенинга! Абе добре плащаха хората и добре хранеха, ама като много зачестиха бомбардировките, и вика един ден тоз от Джулюница: „Велико, велика битка се е захванала — да си вървим!“. Аз имах чичовци в Америка и бая мислех да дръпна нататък, ама нали името ми е такова — дръпна ме нанасам. Как да е, взехме се с Олимпията, с парите от гурбетите накупих нивя и добитък — дом ще въртим я! Завъртя ни една… Айде — и двете фази на войната. С конската линейка… Конете ли да пазиш, доктор Димов ли, който беше от Русе, линейката ли да пазиш, себе си ли да пазиш от загащени по овразите германци?! Пак добре, че беше добър Бог да ме запази. Иначе… Аааа, много народ изгина! И от двете страни. Аз обаче, нали имам още да робувам — останах. Прибрахме се криво-ляво. Доктор Димов — читав, конете — охранени със сръбско жито и унгарски овес, аз — с два медала и както е засега, с една безплатна карта за пътуване! Една карта за безплатно пътуване ми остана от този живот, ако и нея ми отнемат тез от Народното събрание — направо замръзвам тука на разклона с тия рога и с тия копита… Къде ти с една пенсийка като моята ще тръгнеш да си търсиш правата? Не можеш. До нийде няма да стигнеш. Забавиха я миналия месец със седмица ли, с осем дена ли беше и баш тогава иде Върбан за водата! Гледа в елката и го е срам да ме погледне в очите: „Шестдесет и четири хиляди и двеста!“. На мене косата ми се изправи. „Ами за цяло лято — вика бай Велико — Цяло лято поливате като невидели, а после викате «Много!»“ „Нямам!“ — казвам му голата истина. „Ще пратя багера — вика — да те откачи!“ „Ако искаш и багерицата прати!“ — казвам му и го избутвам през портичката. Същия ден, не щеш ли, идва и онази — за тока. „Три хиляди и осемстотин!“ — казва и се мъчи да откачи бележката от кламера. „Нямам!“ — казвам и на нея, въпреки че имах „три и осемстотин“. И тя като Върбан: „Ще те откачим!“. „Откачете ме! — викам й. — Откачайте ме и вие, че откачих вече да бъда все закачен някъде си!“ Отиде си. Аз като тогава не бях я закъсвал, ама си идваха децата заради рентите и къде да се разплатя с кооперацията, къде да им дам някой лев за бензина поне и… откъснах съвсем! Трябва да им кажа да не си идват вече заради тия пусти ренти… То направо подигравка. Шейсет декара златна земя ми вземаха, шест овце, крава с теле и заплодена юничка, а ми дават шест шишета олио и шестстотин кила зърно! Правилно, не съм и работил на тая кооперация, дето тогава се казваше текезесе. Съвсем правилно! И тя правилно ме поряза, където и каквото намери за добре… Ей тука, зад гърба ми, където е Стефкината чешма, имаше баща ни четири декара и два ара гора — само дъб, меше и тук-таме габър. Щом стигна до Бяла, ако изобщо стигна де, да не забравя да се отбия и до поземлената. Натискат сега пък да ми връщат гората! Аз не знам те знаят ли, но аз знам, че тая гора отдавна я няма. Изкорениха я да правят язовир. И сега гора в Разграшко ли ще ми дават, или парче от язовира — не мога да разбера! Трябва да изясня и тоя въпрос… Дано не стане, както стана с нивите! С унгарските пенгю от градината и с германските марки — вървяха тогава по трийсет лева парчето — купих от нивите на Хаджията — все покрай реката. Кога ме повикаха да ми ги връщат — натириха ме по баирите, дето и разкрач място не съм имал, нито пък тати е имал! Да биеш ли, да убиваш ли?! Случи се и Покойника Методи да бъде там. Улови ме нежно изпод лакътя и нежно ме изведе навън. „Робинче, тебе земя трябва ли ти?“ „Два квадрата ми трябват и аз ги имам горе в борчетата! Колкото по-дълбоко, толкоз по-добре, ако не ги домързи да копаят!“ „А на децата ти земя трябва ли им?“ „Да бе, ще хвърли единият бялата манта (син ми е доктор) а дъщерята — синята (тя пък е инженер в Исперих), и ще дойдат да се блъскат със земите ми, дето, оказа се, били все по чукарите!“ „А ако все пак решат да се завърнат при земята си?!“ Изтръпнах… „Недей тъй, викам, бе Методи, ти знаеш ли какъв пусталък ще направят и от тази земя! Какво си мислиш ти за селския труд? Може би си мислиш, че селският труд е прост труд, но това не с така — сложен труд е, най-сложен труд! Помисли…“ „Отказвам да мисля — прекъсна ме Методи, — аз отдавна съм престанал да мисля, защото тъй ми е по-добре. Не по-леко, но по-добре. Обаче позволявам си да мисля, че от тая работа с тия земи нищо няма да излезе, докато сме живи ние. Зарежи я… И тръгвай с мене да послушаме Вивалди!“

Ето такъв човек беше този Методи — мъдър! За пиян го считахме всички, а пък той бил мъдър!

Отидохме у тях, сложи той дърва на позагасналата печица, пусна апаратурите, подпря се на перваза на прозореца, затвори очи и се заслуша във Вивалди. Заслушах се и аз. „Ей тука е истината!“ — въздъхна по някое време Методи. А аз, като вече се досещах на кое нещо Покойника Методи вика „Истина“, махнах му с ръка да мълчи и се заслушах — в себе си този път… Значи знаел е някой каква ще ми бъде на мене един ден, като ще ни връщат земите… И го е изсвирил това нещо!

Предпоследната му съдба на Покойника Методи беше музикоманията. „Всеки човек си има мания, моята мания се казва Музика!“ — с възвиновничката си усмивчица казваше той, когато попрехвърляше и с музиката, и с другите присъщи нему неща. Върна се с тая музика от рудника в Шешкинград… Като го напусна жена му и прибра децата си, дето сега се пилеят по Гръцко, като го натириха от ветеринарната му служба, една сутрин той изчезна от селото и се върна пак, за да получи първата си пенсия. Ние селяните сме много завистлив народ: „Марей, на туй пияното толкоз пари да дадат!“. Аз такова нещо не рекох, защото знам, че не са лесни тез пари. Че са болни. Посивял някак се завърна Покойника Методи. И смълчан някак. И все някак заслушан в нещо и… някак възвиновничко усмихнат. Сближихме се с него след онзи случай с поземлената в кметството. И преди това се имахме и уважавахме, но тогава станахме, може да се каже, неразделни. Като сиамски близнаци. Разделяше ни само кръчмата на Недю. Влезе ли той в „Куцата жаба“ — аз излизам! Вляза ли аз в „Куцата жаба“ — той излиза. Не можех да изтърпям тихото му и задрямало пиянство, прекъсвано от време навреме от ломотещите му крясъци. „Аз съм Методи! Знаете ли вие кой съм аз? Аз съм Покойника Методи!“ Знаеше, че не мога да понасям тези му пиянски самопризнания, и видеше ли ме, на часа изтрезняваше и се измиташе от кръчмата. Връщах се и го отвеждах при апаратурите му. Бяха изпълнили вече цялата стая и просто нямаше къде да се седне, освен на някоя от апаратурите. Пък всичко беше японска техника! И касетите му, и компактдисковете му, и телевизорите му — всичко от Мицубиши нагоре! Аз му правих стелажите за касетите и плочите и аз ги подреждах, тъй че по-добре от него знаех напоследък кое къде се намира. „Пусни ми Григ!“ — обажда се Методи от трикракото си столче до перваза на прозореца. Пускам му Григ…

И сега случва ми се да се виждам с Методи и да си приказвам с него. Не нещо насън да ми се явява, а просто тъй… Седя си на седалката в автобуса до торбата с рогата и копитата ми и — напреде ми Методи! „Как е там?“ — питам го. „Същото! — казва. — Редовно ни дават пенсиите, събираме се вечер в «Куцата жаба», всички одумват кооперацията, а никой не излиза от нея!“ „Значи и там същото?!“ „Същото бе! Ама не е съвсем същото, защото има много музика! От всякъде иде музика и ти сам си избираш кое да слушаш. Виждаш ли какъв по-голям рай е тука, отколкото там при вас?“ „Виждам! — въздъхвам изтежко. — А аз тук — още с моите рога и копита. Методи, да взема вече да се откажа, а?“ „Ти да не си полудял! — сваля слушалките от ушите си Методи. — Един човек остана в тази страна… Още ли тъй се изразяват за страната си?“ „А, и по-лошо се изразяват вече! Ама ти не се пилей с тез дивотии сега… Кажи ми какво да правя с тези мои рога и копита? Интересува ме ти как мислиш?“ „Ще продължаваш! — наушва слушалките Методи. — Един човек остана в «тая страна», дето да дири правата си, ако ти се откажеш — няма вече да има такъв човек!“ „Бе какви права — аз сам вече не знам какво искам, забравих вече и за къде съм тръгнал, не мога да си спомня и при кого първо трябваше да отида днеска…“ „Ще си спомниш — усмихна ми се възвиновничко Покойника Методи. — И ще отидеш, където трябва! Ама постой сега — да чуеш една кавърверсия на…“

Веднага го изключвам от погледа си. И на живо бяхме тъй… Като ми речеше от столчето си: „Пусни ми една кавър версия на…“, и аз си излизах. Мигновено! Много неприлична дума ми се вижда туй „кавърверсия“. На някаква вересия ми мяза — да те е срам просто да я произнесеш! Има такива думи. Напоследък много такива думи се намъкнаха в общуването ни. Даже и в Радио „Хоризонт“. Хайде, с думи като „депутат“, „синдик“ и „синдикат“ как да е свикнахме и ще си ги търпим, ама не може ли с другите думи нещо да се направи — да им се потърсят нашенски или пък да им се измислят нови? Иначе общуването ни с Радио „Хоризонт“ най-вече и с телевизията — по-малко, започна да намирисва на „шотландска бира“ и „германско уиски“, както обичаше да се изразява по този въпрос Покойника Методи. „Всякакви буламачи съм пил през живота си — казваше още той, — но по-сладко ухание от уханието на гроздовата и двойно препечената сливова не съм срещал!“ Той беше шовинист на таз тема. Но в случая може да му се вярва. Може! А пък приемаше думата „кавърверсия“ и някак с наслада я произнасяше. В такива моменти направо съм го намразвал! Както и себе си ненавиждам сега… Сякаш съм я произнесъл думата… Вися тука като побит камък, като пред наборна комисия или пък съм в някаква комисия по изборите и… не помръдвам! А часовете летят, минали са вече бюлетините за нивото на река Дунав, скоро ще стане пет часът и ще се спуснат кепенците и на съда, и на полицията, и на поземлената комисия, а никой не идва и не идва ни от едната, ни от другата посока! Защо, бе, не се зададе нещо? Нека да не ме вземе, като не ще да му миришат моите рога и копита, но да мине! Да му махна аз, а той да се направи, че не ме вижда или пък да ме излъже, че не е в посоката, която аз искам. Сякаш знам и аз вече коя посока искам да хвана? Така съм — като в песента ни още от турско. „Кои пътища да ловя? Кои пътеки да хващам?“ Ни на йота не сме помръднали от туй турско, значи! Не става тъй… Ще ги зарежа тези рога и копита и който иска — да върви и да се разправя с тях. Прибирам се, пускам си апаратурите на Покойника Методи и се оставям да ме отвее музиката му от този свят, дето и тъй, и инак пет пари не дава, че е увиснал някой си тука на разклона като в безвъздушно пространство! Потърсва те този свят само когато му потрябваш за нещо… Напоследък най-ни търсят да си платим данъците и като се зададат избори. Зададат ли се, и… идва Яна на портата ми: „Бате Велико, ще се съгласиш ли да влезеш в комисията по избора?“. „Откъм квотата на кои ще присъствам в комисията?“ „Ти си избери…“ „Не мога — ще излезе, че съм пристрастен!“ „Ами… на някое от безенесетата?“ „Кое точно?“ „Нямаме засега откъм квотата на «Александър Стамболийски.»“ „Зад Стамболийски мога да застана!“ — казвам и тя си заминава ощастливена от съгласието ми. Колко малко му трябва на човека, за да го направиш щастлив! А за мене щастие няма и нима — никаква кола откъм никоя посока! Ни отляво! Ни отдясно! Като по избори: „Отнийде взорът надежда не види!“. Много такива ги знаеше Покойника Методи — за всеки случай и по всякакъв повод. Той пък не можеше да понася моето присъствие в тия комисии по изборите. „Като Постоянното присъствие си!“ — така се изразяваше за него. Не му казах, а и как да му кажа, че аз така присъствам заради Яна! Мразя я тази жена — от момиче още… Не защото я поисках, а тя не ме поиска поради бедността ми! Не. Намразих я, когато като видя как се развъртях да купувам нивя и имоти, причака ме веднъж пред дюкяна на Новака, подхилвайки се в крилцата на шарената си забрадчица: „Мислех си, че имаш само бомбе и два костума рибя кост, пък то…“ „Аз и по-хубави работи имам от бомбето си и от костумите си, ама и те няма да бъдат за тебе!“ „Е, че то нали не е още всичко свършено я?!“ — продължава да се хили забрадчицата й. „Свършено е! — хиля се на свой ред аз. — Годявам се тази вечер за Олимпията!“ Огън я заля и слана я попари. Как на такова да не му участваш в комисиите и да не го гледаш в ръцете — какви ги върши! Не му ги разказах тези неща на Покойника Методи и той затова така учуден си отиде от света и от постоянното ми присъствие. Има и друго, разбира се. Него и Яна, бас слагам, не го знае и няма никога да го научи. Покрай Покойника Методи аз и кафе са научих да пия. Слушаме Чайковски — пием чай. Слушаме Бетховен — пием кафе. Когато слушахме музика Покойника Методи друго не употребяваше. И, значи, научих се да им пия кафетата на тези комисии… И даже да ги сърбам! Просто се чудя откъде съм се научил да сърбам толкоз изразително. Освен да е по наследство — няма откъде другаде да бъде. Дядо ми тъй си сърбаше кафето от мляна ръж и леблебия. Звучно някак през мустаците си и — чак да изтегли каймака от дъното на чашата! И сега сме тъй: аз сърбам и Яна ме ненавижда, тя ме ненавижда с присвити чак от ненавист очи, а аз я гледам — мед ми капе на сърцето и дваж повече я ненавиждам… Стават и такива работи в политиката — изпълнени с ненавист, седим един до друг в комисията и никой не става да си излезе — аз заради кафето, Яна заради каймака му, както се оказа впоследствие… Така се оказа! Оказа се, че не е имала длъжност, на която да не се е наредила с третокласното си образование. Сега чувам, гласяла се, на нейните години кметица да ни става! Представяте ли си?! Виж им значи акъла и крой шапка на онези, дето ще й повдигнат кандидатурата и ще стоят зад нея… Крива ще им излезе сметката, защото аз пак ще застана в комисията — да си сърбам кафето и да ги гледам в ръцете, кога броят бюлетината! Толкоз много съм принципен, че… Те много добре го знаят това. Дал съм им и доказателство, че е тъй… Веднъж — беше краят на изборния ден, по време на последните ни избори, на последния ни засега президент. Към края на деня преглеждахме изборните списъци. И като видя Яна, че Покойника Методи не е гласувал, изгледа ме с двойна доза ненавист и ме прати да го видя ще гласува ли, или като удари часа, и да удряме кепенците на тъмната стаичка. Методи, то се знае, не дойде. „Бе, махай се — рече ми — с тия твои избори!“ И едва не ме изпъди — сякаш аз съм ги измислил тези избори и сякаш по свое желание съм дошъл да го викам да гласува. Слушаше си нещо много хубаво. Позаслушах се и аз. Малко. Малко, ама като се върнах — и той часът на избора минал. Викат ми всички: „Влез и гласувай, че да започваме вече да броим! През час звънят вече от Бяла!“. „Колко е часът?“ Казват ми колко е. Казвам им: „Не мога да гласувам, защото няма да бъде редно! Паднали са вече кепенците на тъмната стаичка!“. „Ама ти си от комисията?!“ „Именно, казвам им, защото съм в комисията, не мога да гласувам! Да е някой извън комисията, на него комисията може да разреши да гласува, но на човек от комисията — никога!“ Заради вечните глупости на Яна — да вървя да викам Покойника Методи да гласува, аз — като дето го имаше и един друг — си останах без президент! Онзи викаше по стъгди и по мегдани „Аз нямам президент!“, аз трябва сега да тръгна и да викам: „Тоз президент не е моят!“. Въпреки че какво ми е виновен мене човекът, че Яна не ми е дала възможност да гласувам? Нищо не ми е виновен!

Бе, как не ми е минавало през ума, да пиша на президента за тия мои одисеи с тези мои рога и копита?! Сигурно само с такава щуротия не са го занимавали — една торба сезалена с два рога и четири от глезените надолу копита. Не. Не мога да пиша на президента, след като не съм гласувал за него и за който и да е друг човек за президент. Него сега главата му пуши от познати и приятели — било за служба, било за услуга, а аз — съвсем чуждият човек, да седна и да му опиша всичко от шест месеца насам и особено пък последното: след пълните признания на ония „батювите“ да ми се искат двама свидетели за удостоверяване „на безспорния факт, че съм имал крава на име Милка и че тази именно крава ми е била открадната! Той е юрист човекът и ще разбере в каква неразбория съм изпаднал… Ама аз имах ли наистина крава и беше ли ми открадната някаква крава пролетес? Ще се побъркам вече с тази крава! Пак добре, че ми даде бележката кметът, с неговия и с на чистачката Станка подписи, за да мога да изкрещя на целия останал свят: «Имах крава! И кравата ми… се казваше Милка!». Ще му пиша! Нищо че не съм гласувал за него. По конституция той е длъжен да ми прочете писмото и като главнокомандващ да се произнесе: «Ще ми се извинява ли държавата за несправедливостите, които е позволила да ми се случат, или няма да ми се извинява?!». Моя работа си остава дали аз ще я извиня… Само моя!

Ще си умре от смях Покойника Методи, като разбере как съм искал да занимавам президента с кравешките си истории… А като се умори да се смее, да ми каже през праведните си сълзи: «Защо? Можело е да му пишеш, за да ти отговори някой от последните му съветници, че там с крави не се занимават и по вълнуващия те въпрос да се отнесеш към еди-кого си!». «И… ще посочат, значи, към кого да се обърна?» «Ще посочат. Ако се случи умен човек и честен, ще ти каже, че не е в кравата ти твоят проблем…» Не бил в кравата ми моят проблем! А кой е моят проблем, като не иска държавата да седнем и като хората да се разберем!

Ще се усмихне с възвиновничката си усмивчица Покойника Методи и ще се изгуби в далечината скъпият за мен образ… Толкоз време живяхме заедно, един до друг, ухо до ухо — насаме с класическата музика, а да не се замисля аз, че и Методи може да е имал някакъв проблем! Наистина. Защо остави пиенето този човек? И защо прибра кучетата?

Най-последната му съдба на Методи бяха кучетата…

Дойде една заран у дома с каручката на Нестор Босия. Стовари насред стаята ми всичката апаратура. «Мене вече не ми трябва! — тъй отвърна на питащия ми поглед. — Завещавам я на тебе!» Още съвсем малко, значи, и ще се разрева. «Недей тъй бе, Методи!» Знам си аз какво правя! А ти от днес нататък ще ме наричаш «Покойника Методи»! Чу ли?“ „Чух. Ама защо така бе, Методи?“ Поправи ме: „Покойниче Методи! — и махна с ръка, сякаш да напъди нещо. Но това е от друга ария и за нея сега не ми се говори. Имам те тебе най-приобщен към музиката в това село, за най-податлив към нея, затова на тебе оставям апаратурата си, която е всичкото ми движимо и недвижимо имущество. Точка!“ Посегнах да му налея една чашчица, за да дойде човекът на себе си, но той решително, както не е бивало никога, отстрани чашата далеч от себе си и бавно се изправи. Наложи шапката с голямата периферия и отвори вратата. „Сбогом, Робинче!“ Двайсетина години беше по-младо от мене, а тъй ми викаше „Робинче“. И чак сега понякога ми идва на ума колко малко нежност му е трябвала на Покойника Методи, че тъй нежно да се обръща и към мене даже. Не му я дадохме тази малка нежност и Покойника Методи избяга от нас! Спря да слиза до „Куцата жаба“ и слизаше вече само до фурната. Купи един чувал хляб и го помъкне към къщи, без никого да види и сякаш самият той невидим. Дойдоха хора при мене и ми рекоха: „Трети ден подред твоят Методи купува по един чувал хляб?! Преди един хляб за седмица му стигаше — сега чувал на ден не го нахранва!“. Изтръпнах. Зарязах работата, която бях захванал, и право при Методи. Протката зееше до отзад отворена. И къщната врата зееше… Видях Методи да седи на пода сред глутница кучета. Вадеше хлябовете от чувала, разчупваше ги на едро, раздаваше големите комати на кучетиите. Беше насъбрал уличните псета на съседните и на нашето село — за тях са му били нужни хлябовете! „Не влизай, тебе не те знаят и може да стане някоя беля!“ Но сякаш не той го каза, а някой иззад гърба му или иззад моя гръб. „Покойниче Методи — рекох на този, който отнякъде си се обажда, — нищо добро няма да излезе от доброто, което искаш да направиш! Тъй е било винаги. Само най-голямото зло можеш да очакваш за добрината, която си сторил!“ Отнийде никой не ми отвърна. „Ако толкова ти е самотно — опитах пак, — пренеси се при мене. Ти и без това вече половината си пренесен!“ Покойника Методи стана, изтръска трохите от чувала, стисна го под мишница, мина сякаш през мене и излезе. Прекоси осланената трева на двора, напъди назад последвалите го кучета и придърпа портичката. „Ей — викнах подире му с обич и ярост и гняв, — вземи със себе си и кучетата, щом толкоз са ти изтрябвали, ама ела!“

Изгуби се широкополата му шапка зад керемидите на дуварите.

Това ни беше последното виждане. Защото най-последното изобщо не беше за гледане…

По нас, нали се падаме в Североизточна България, зимите идват тежки и внезапни. Пада снегът, докато засипе всичко, и стяга мраз. По три дена пъртини ринем из дворищата си. Такваз зима ни беше затиснала… Пристига един ден кметът при мене, пристъпва от крак на крак и не смее да заговори. Помагам му: „Нещо с Покойника Методи ли?“. „Май вече наистина е покойник! — отвръща кметът. — Дойдоха при мене комшиите му да ми кажат, че откакто е заваляло, не е излизал от къщата си — никакви стъпки не се виждат пред портата му, ни пък пъртина. Искам да си дам кураж: «Че кога пък Покойника Методи е ринал пъртина?». «Не е де — верно! — съгласява се кметът. — Ама и от фурната се тревожат хората.» «Ти не се кахъри, за оборота си се тревожат — нали направихте фурната частна!» «С парите си я купиха хората!» «Не хората, кмете, а шуреят ти!» «Не съм дошъл за фурната да приказвам!» «Няма да приказваме!» — рекох му и го изпратих да си вземе пушката и да отиде при Покойника Методи.

Заварих го там. Изгазихме преспите и отлостихме вратата. Кучетата като подивели излетяха изпомежду ни и запрескачаха през порутените на места огради.

Ние, няма накъде, трябваше да останем.

Изпратихме го Покойника Методи — аз, кметът и бившата ни кметица Стефка. Тя много обича да пише и да чете слова за покойниците ни, че не поиска да пропусне и тази, срамна за нас смърт, а даже настоя да се отбием в обредния дом… Покойникът Методи беше се стопил съвсем, та склонихме с кмета да го разнасяме от ремаркето до мраморната маса вътре и обратно. Не слушах словото Стефкино, защото слушах «Ода на радостта». Много й се радваше приживе Покойника Методи, нея му избрах, с нея той се раздели с музиката и с несретния си живот.

И ни остави нас Покойника Методи да се питаме и да разпитваме: «Защо стана тъй бе, Покойниче Методи? Защо стори тъй със себе си и на кого го стори?». Отговор на въпросите ни — няма и няма! Една неразгадаема и за мене загадка остана… «Една голяма Енигма!», както би се изразил Покойника Методи. Много такива никакви ги знаеше, а не се научи да живее като хората!

Съдя него, а себе си не виждам… Няма сякаш и моята торба с Милкините рога и копита да остане за хората като една Енигма? Енигма не, ами Енигма и за хората и за мене самия. Вися тука като побит камък и чакам. Какво чакам, като никакво превозно средство не ми трябва вече — докато стигна, ще са затворили и полицията, и съда, и поземлената! Нищо вече не ми трябва мене. И да дойде сега някой автобус като онзи от Шумен и да спре, и да ме покани да се кача, ще му откажа с думите: «Върви си по пътя! Да беше дошъл навреме, да съм се качил да ме возиш, а сега — ей ти пътя!». Гледай ги ти — ще ми идват, когато си искат, а когато на мене ми трябват — никой да няма! Махайте се — никой не искам да виждам! Ама пък нахални бе — когато ги не щеш, един през друг навалят!“

Покойниче Методи, ти ли ми рече нещо? Чакай, че от тия мотори нищо не мога да чуя… един през друг навалят! Казваш да карам нататък? На прав път съм, казваш? А кой е пътят, Покойниче Методи? А тъй… Ашколсун, както биха рекли ония „батювите“! Прилича ти на тебе да ги извърташ тъй. Не знаеш?! А аз на тебе ти пуснах „Одата на радостта“, когато те изпращахме. Ти чу ли я? Още я слушаш… И аз още я слушам. А радост нямам никаква, Методи. Извинявай, Покойниче Методи, защото имам уши да я чуя, а нямам очи да я видя! И какво искаш да видя? Ето — гледам: и назад гледам, и ей тъй, както съм сега, се гледам, и напред гледам… Е? И „две“ не виждам! Още да гледам? Че за какво още да гледам, като аз и със затворени очи го виждам… Много е, Покойниче Методи, за един човешки живот туй, дето го виждам… Много е! Бахчи в Унгария, бомбардировки в Германия, войни, текезесета, половината Павел баня, ликвидационни съвети, поземлени комисии. Олимпията да ми умре, кравата да ми откраднат и да се скитам аз сега немил-недраг с два рога и два чифта мумифицирани като вождове копита… Е? Как ти се вижда — не е ли много? Ти нали беше тука, като рекоха, че искат да ми връщат гората? Беше ами! Още са тъй — искат да ми я връщат. Същата, дето я изсякоха да правят язовир! Не, Покойниче Методи, не става тъй. Или аз не съм за тоя свят създаден, или тоя свят не е за мене създаден! Имало, викаш, и по-добри светове?! А, мерси! Сит съм на надежди аз! Цял живот съм се надявал на добро, й доброто тъй и не дойде! Даже по-лошо стана — крава не бяха ми крадили, откраднаха ми и кравата! Хайде, майната вече на кравата, ами ми умря и надеждата, че ще седнем един ден с държавата и ще се спогодим с нея и по въпроса за кравата, и по всички останали въпроси… Обаче — къде е държавата? Ето, аз съм тук — вися като побит камък, а тя къде е? Или и тя виси някъде като побит камък и при тази неефективност на линиите просто сме обречени да не стигнем никога! Поне на мене ми умря надеждата за това… А казват, нали, както са казвали древните, в това число и Покойника Методи, че надеждата умирала последна? Че тя, като умира последна, то значи, че аз съм умрял преди нея! Умрял ли съм наистина, бе? Покойние Методи, жив ли съм аз? Не отговаря. И той като всички тука, дотрябва ли ти за нещо съществено — няма го! Сякаш искаш пари назаем… Не ти искам пари назаем, бе! Искам да ми кажеш само дали съм жив… А, Покойниче Методи, жив ли съм и живял ли съм изобщо, или е излязъл животът ми една ялова работа, като яловата Стефкина чешма долу. И ако е тъй, за какво тогава са били всичкото ми блъскане, мъката ми, която съм изпитвал, мъничките радости, дето от време на време са ме навестявали? За какво? За да мога да се добера до тука, до тоя разклон, дето на изток води към Азия, а на запад към Европа, с тази торба сезалената с рогата и копитата Милкини? Затуй ли е било всичко. Ами да викам тогаз: Здрасти, Азийо! Здравей, Европо! Викнах. Ако е било затуй само — ще стоя на тоя разклон. И няма да помръдна. Ако иска държавата — да идва да се спогажда с мене! Ще стоя като побит камък! Все е по-добро, отколкото да събера кучетата на околията и седна да ги хрантутя! По-добро е! Точка. Мълчиш… Пак нищо не казваш… не ми каза ти и тогаз защо събра кучетата от околията? Сбъркал си?! Казваш, че си сбъркал. Ега ти и сбъркването, както би се изразил моят внук — най-големият. Че не ти ли го казах и аз тогава?! Как да не съм! Казах ти го! И те поканих да се пренесеш при мене… Каних ли те? Трябвало е да изпъдиш кучетата от себе си, бесовете си да изпъдиш, а не да събираш кучетата на околията… Много си заумнял, да ти кажа. Най-приятелски съветваш да изпъдя и аз бесовете си… Не само аз? Всички тука да изпъдим бесовете си?! Ти това там ли го прочете? Как е там библиотеката им? И там е в ревизия… Значи кой писател става, кой не става за писател… ясно. Затуй не си го прочел. Почувствал си го? Туй вече е друга работа!

Пак се запиля някъде си… Без да ми каже какви толкова бесове мога да имам пък аз? Сякаш може по-кротък човек от мене да се намери някъде? Аз лично за себе си смятам, че нямам никакви бесове! А дали пък всеки не казва тъй за себе си? Гледай го ти него… Че и да сме си изпъдели бесовете! Вън от себе си! Че как без бесовете си ще Живеем бе, Методи? Нали все ще дотрябва да измърсим някого, някого да измамим в надеждите му, някого да омаскарим, както аз се омаскарих с тая Стефкина чешма, дето й викат и ще й викат довека „Чешмата на Велико Робина“! И с колко още неща се омаскарява човекът, докато живее… Лично за себе си го казвам — не ангажирам никого с такова едно твърдение. Прав съм бил! Той се намери да ми казва дали съм прав или не! Нищо не искам да ми казва, защото това нещо аз пък си го почувствах! Само той ще ми бъде чувствителен… Хайде де… А, млъквал… Млъкваш, защото тъй ти е по-лесно. Ще млъкнеш, ама първо ще ми кажеш защо, като аз на три пъти ти казвам просто „Методи“, а не „Покойниче Методи“, ти не ме поправяш както всеки друг път и не ми искаш извинението? Защото се имаш за по-жив от мене? Той, дето половината го изпоядоха кучетата му, бил по-жив от мене! Да се маха от главата ми… Да си носи много здраве от мене и да изчезва… Методи, казах ти да изчезваш!

Мислех си, че само полудявам, а аз съм почнал и да побеснявам! Но то иначе не би могло и да бъде — непоносим, просто нетърпим човек! И приживе си беше такъв. Аз, дето му бях уж приятел и повече приятел на музиката му, трудно издържах понякога на широполите му шапки и на пеперудените му папийонки. То сякаш не седи човек до тебе или не минава човек през площада, а съвест някаква свише минава, праведник някакъв седи до тебе, който никога, ама никога не е опропастявал живота си, че и живота на собствената си жена и на собствените си синове! Да не съм съдел, защото щял съм и аз да бъда съден… Абе, Методи, че може ли някой да ме осъди по-строго, отколкото аз мене си мога да осъдя! Сякаш не сме се скарвали и сякаш не съм му казвал да изчезва — сега пък настоява да съм му кажел нещо за синовете му. А какво да му кажа аз за синовете му… Какво знам, че да му го кажа? За синовете му — както за всички наши деца: кое с виза, кое без виза запрашиха на някъде, сякаш там парите с лопата ги нариват. Е, че дали неговите с виза или без виза са влезли в Гръцко, не знам, но знам, че визите вече ги премахнаха. Отвсякъде ги премахнаха. Няма ги вече и по Радио „Хоризонт“. Можеш сега да излезеш нанякъде само ако ти се изпрати покана от там. Зная го туй нещо от внука си — най-големия, който пък се е запътил закъде Канада — да им сече дървата там. Шест години чака покана от някакви негови приятели, които от шест години секат гората на Канада. Голямо Горско трябва да имат тез в Канада! А какво секат децата на Методи в Гърция, много съжалявам, но не мога да кажа. И едва ли някой може да го каже това, след като и родната им майка нищичко не знае за тях. Може, значи, като едното нищо да си изгинат децата ни по света, без ние даже да сме разбрали за това… А всъщност те си гинат и в село… Секат картите в „Куцата жаба“ и цакат табланетите и другите там по-модерни игри! И погиват: от карти и безпътица не им остава време да се оженят, а каква по-голяма погибел от това?! Наброявали сме ги в село, на триста къщи село (половината празни) — четиридесет ергенина до четиридесет години сме наброявали! Цяла рота скопци… Никога не го е бивало това чудо! Не да ги съдя, да ги разбера искам. Разбирам — работа нямат, момите, по-хубавичките — в града и в чужбина са отишли, ама пак не мога да ги разбера?! Добре де, ще цакате табланетите, ама докога ще ги цакате? Ами после? Не мислят… Примирил се е народът — за днес мисли и за утре не му остава време да помисли. Язък за децата ни… И дали няма да излезе прав Покойника Методи, като ми каза, че аз, живият, съм по-умрял от умрелите?! Много важно какво е казал за мене Покойника Методи! Ами язък пак казвам за тия деца нашите! Иде ми, като вляза в кръчмата, и да ги насъбера тия карти, и да ги изпонакъсам на парчета. И да им изкрещя: „Край! Никакви сантасета! Никакви табланети! Кого цакате вие тука, бе? Собствената си държава цакате! Че нали ти като се изяловиш, тоз до тебе като се изялови, третият като се изялови, четвъртият като се забие по Гръцко, петият като отиде да сече гората на Канада… Е, и какво ще остане? Е, и къде я пращате държавата си — на майната си я пращате!“.

Пак опира работата до държавата — нейна длъжност е да мисли за тези неща. Ако аз например съм на мястото на държавата, веднага отсичам: „Край и на поканите!“. Отивам после, хващам го този четиридесетгодишен ергенаш за яката, водя го в Гражданското или в църквата — по негов избор, оженвам го и го пускам да се оправя, както намери за добре. Ама не ще държавата да я свърши тази работа, защото ще трябва после да се замисли и какво оттук нататък ще прави с тези млади хора?!

Запита ме човекът за децата си, а аз пак за държавата му разправям… Сякаш съм я осиновил тая държава, тъй съм седнал да я мисля! Това е, Методи, за твоите деца, както за всички наши деца… Дано да си чул и… дано нещо да си разбрал.

Да съм почакал да си сложи папийонката! На концерт се канел да отива. Нямало да ми каже какъв, за да не съм му завидял и да не ми станело мъчно. Сложил си я папийонката! Олимпията била добре — видял я сутринта да отива на градината да плетат рогозки за ястъците. Сняг валяло там. Олимпията се числяла в кооперацията… Където и същност й е мястото! Имали и там като тука — Кооперация на Хайтите и Сдружение на Маринчо Бинбеля. Нямало обаче голямо значение къде ще се числиш — и на едните, и на другите стремежът им бил колко повече да смъкнат от гърба на народеца. Нали сме били свикнали все на съревнования да я караме, те сега това правели — съревновавали се кой повече да смъкне от гърба на народеца! Разправя ми нещо за някаква крава?! За съд някакъв?! За някаква поземлена комисия! И че съм бил на прав път… Аз пътя не видя, той ми вика, че пътят бил прав! Дотегна ми да ми сочат близката далечина и да ми викат: „Ей това е пътят!“. Той, измежду най-безпътните — ще ми сочи пътя! Пак за кравата… Каква крава? Никаква крава нямам, не съм имал и няма да имам! Бъркаш нещо, мой човек. Никога не си бил нечий? Айде де! Коя торба? Тази торба там на пейката? Нищо не знам. Сега я виждам. Забравил я е някой и ще дойде да си я вземе. Не щеш да се разправяш с мене, защото бързаш за концерта?! Казва ми „Довиждане?!“. Ти? На мене?! Оттам?! Толкоз ли искаш да ме видиш там… Щом е тъй — отивай си на концерта! Ако искаш, после и на театър върви!

А аз ще стоя тука. Трябва всеки камък да си тежи на мястото. Моето място е тук — на разклона!

Ето — и този иска да спира и да ме води нанякъде. Върви си по пътя бе, махай се от очите ми! Отивай в Европа, върви в Азия — аз ще чакам тук, за да те видя каква още болест ще ми докараш оттам! Махна се, ей… Махна се!

Заваля. И скоро ще натрупа. Откога го чакаме този сняг — да завали и да скрие всичката мръсотия наоколо… Дойде снегът. Не ни излъга…

Ще се скрия ей там на пейката, под заслона, за да не ме измокри. На другия край на пейката, далеч от торбата, докато дойде човекът да си я потърси, да не си помисли, съм му я пипал…

Ще си взема само транзисторчето — да чуя новините на Радио „Хоризонт“.

Не, не — няма да му пипам чантата на човека.

Никакви новини не ми трябват — ще ме разсеят, а аз трябва сега да заспя.

И… никакви стъпки утре пред портата!

И… никакви пъртини!

Дотегна ми стъпки да стъпвам пред портата и пъртини да рина!

Всичко оставям в ръцете на кмета.

Уморен съм.

До смърт.

Край