Серия
Войната на братовчедите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Princess, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Дворецът Уестминстър, Лондон
Събота, 23-ти ноември 1499 г.

Лейди Катрин идва в спалнята ми като жена, която търси убежище. Чувам бързите й стъпки да приближават външната врата, и шляпането на кожените й пантофи, докато прекосява тичешком личните ми покои, където разговорът на придворните ми дами спира за миг, докато тя минава, после тя потропва на вратата ми и камериерката ми я открехва.

— Можете да влезете — казвам кратко. Сама съм, седя на един стол до прозореца, загледана навън към реката, която майка ми обичаше; заслушана в приглушеното бръмчене на разговори, долитащо от покоите ми зад мен, и в далечния крясък на чайките, докато те се спускат и кръжат над водата, с бели криле, много ярки на фона на сивото небе.

Тя се оглежда из пустата стая, търсейки да види някого и забелязва, че съм самотна, макар една кралица никога да не е сама.

— Мога ли да поседя с вас? — пита тя, бледото й лице има изражението на изоставено дете. — Простете ми, непоносимо ми е да бъда сама.

Тя отново е в черно, предусещайки вдовството. Пробожда ме бърза, неоправдана завист; тя може да показва скръбта си, но аз, на път да изгубя един братовчед и момчето, което се представяше за мой брат, трябва да поддържам илюзията, че всичко е както обикновено, да нося рокля в зеления цвят на Тюдорите, да се усмихвам. Не мога да припозная момчето в смъртта, също както не можех да го сторя и в живота.

— Заповядайте — казвам.

Тя придърпва едно столче, за да седне до мен. Носи със себе си дантелата, която плете, красивата бяла яка за него е почти завършена, но този път ръцете й, като никога, са неподвижни. Яката е почти готова, но на шията, която яката щеше да обкръжава, вместо това палачът ще наниже клуп от въже. Тя премества поглед от работата си към мен, въздъхва и я оставя настрани.

— Пристигна лейди Маргарет Поул — отбелязва тя.

— Маги?

Тя кимва.

— Отиде право при краля, да измоли милост за брат си.

Не я питам какво е казал кралят. Чакаме, докато чувам пред вратата на залата за аудиенции гласа на стража, който пита за името на посетителя, отварянето на вътрешните врати, смутеното мълчание, което се възцарява, когато Маргарет прекосява личните ми покои и жените я гледат как минава и идва до вратата на спалнята ми. Никой не може да намери какво да каже на жена, чийто брат ще бъде екзекутиран за държавна измяна. После тя потропва на вратата, аз се надигам и след миг вече се прегръщаме, вкопчени една в друга, всяка от нас се взира в изопнатото лице на другата.

— Негова светлост казва, че не може да направи нищо — отбелязва Маргарет. — Паднах на колене пред него. Положих лице върху обувката му.

Допирам мократа си буза до нейната.

— Аз също го молих, също и лейди Катрин. Той е твърдо решен. Не виждам какво можем да направим, освен да чакаме.

Маргарет ме пуска и се свлича на едно столче до мен. Никой не казва нищо, няма нищо за казване. Трите, все още надяващи се като глупачки, сключваме ръце и не казваме нищо.

Стъмва се, но не поръчвам да донесат свещи; оставяме сивата светлина да се процежда в стаята и седим в полумрака. После чувам почукване по външната врата и звънтенето на шпорите по пода, а една от дамите ми надзърта през вратата на спалнята, за да каже:

— Ще приемете ли маркиза на Дорсет, Ваша светлост?

Изправям се на крака, когато моят полубрат, Томас Грей, човекът, който винаги успява да оцелее, влиза в стаята и оглежда трите ни.

— Помислих си, че бихте искали да узнаете веднага — казва без предисловие.

— Да — потвърждавам.

— Мъртъв е — казва той, преди да сме успели да си създадем някакви напразни надежди. — Умря достойно. Изповяда се и умря като християнин.

Лейди Катрин издава лек, сподавен звук и заравя лице в ръцете си. Маргарет се прекръства.

— Призна ли измамата? — питам.

— Каза, че не бил момчето, за което се представял — каза Томас. — Беше му наредено, ако иска милостива смърт, да каже на тълпата, да каже на всички, че няма надежда да съществува жив принц на Йорк. И той им каза следното: че не е момчето, за което се е представял.

Чувствам как у мен се надига лек писък, смеха, зараждащ се в гърлото ми:

— Казал им, че не е момчето, за което се е представял?

Томас ме поглежда.

— Ваша светлост, той се зарече, че няма да остави никого да храни каквото и да било съмнение. Кралят позволи той да бъде обесен, а не изкормен, но само ако думите му не оставят никаква неяснота.

Не успявам да се сдържа, смехът успява да избликне през мрачно стиснатите ми устни, разсмивам се на глас. Катрин изглежда потресена.

— Признал, че не е момчето, за което се представял? След като по-рано, в Ексетър, в писмените му признания, го накараха да каже, че е момчето Пъркин?

— На всички беше ясно какво има предвид; ако бяхте там… — моят полубрат спира, защото всички знаем, че не можех да бъда там, — но ако бяхте там, щяхте да видите, че се разкайва.

— И с какво име все пак го нарекоха? — питам, съвземайки се. — Докато го водеха към ешафода?

Томас поклаща глава.

— Не го назоваха, не чух нищо подобно.

— Умря, без да бъде назован или без да признае някакво име?

Томас кимва.

— Така беше.

Изправям се и отварям прозорците, за да погледна навън, над тъмната река. Няколко светлини се полюшват, отразени във водата, докато се ослушвам да чуя някакъв звук, някакво пеене. Днес е празникът на свети Климент, и аз чувам съвсем слабо в далечината да се носи сладко, тъжно хорово пеене, подобно на жалейна песен.

— Изпитал ли е болка? — Лейди Катрин се изправя на крака, с побеляло лице. — Страдал ли е?

Томас я поглежда в лицето.

— Той се качи смело на ешафода — казва. — Ръцете му бяха вързани зад гърба, помогнаха му да се качи по стълбата. Имаше стотици хора, хиляди, бутаха се напред, за да виждат; бяха издигнали много висок ешафод, за да могат всички да го видят. Но никой не дюдюкаше и не подвикваше. Сякаш им беше мъчно. Или любопитно. Някои хора плачеха. Изобщо не приличаше на екзекуция на предател.

Тя кимва бързо, преглъщайки сълзите си.

— Той говори много кратко, каза, че не е този, за когото се е представял, после се качи по стълбата и нахлузиха примката на врата му. Той се огледа наоколо за момент, само за миг, сякаш си мислеше, че нещо може да се случи…

— На помилване ли се надяваше? — прошепва тя, с измъчено изражение. — Не можах да му измоля помилване. На помилване ли се е надявал?

— Може би на чудо — предполага Томас. — Огледа се наоколо, а после наведе глава, помоли се, измъкнаха стълбата изпод краката му и той увисна.

— Бързо ли беше? — прошепва Маргарет.

— Цялата екзекуция отне час, може би малко повече — каза Томас. — Не позволиха на никого да се доближи до него, затова никой не можеше да го дръпне за краката и да му счупи врата, за да стане по-бързо. Но той висеше почти безмълвно, а после умря. Умря като смел човек, а хората пред ешафода се молеха за него, през цялото време.

Лейди Катрин пада на колене и свежда глава в молитва. Маргарет затваря очи. Томас поглежда ту една, ту друга от нас, трите скърбящи жени.

— Значи е свършено — казвам. — Това дълго редуване на страх и преструвки, лъжи и измама, приключи.

— Приключи за всички освен за Теди — казва Маргарет.

* * *

С Маргарет отиваме заедно при краля, за да се опитаме да спасим Теди, но той не желае да ни приеме. Съпругът на Маги, сър Ричард, идва при мен в покоите ми и ме умолява да не се застъпвам за единствения брат на съпругата му.

— За всички ни е по-добре той да бъде екзекутиран, отколкото върнат в онзи затвор — казва без заобикалки. — По-добре е за всички ни, кралят да не приема Маргарет като представителка на династията Йорк. По-добре е за всички ни младежът да умре сега, преди около него отново да се съберат бунтовници. Моля ви, Ваша светлост, внушете на Маргарет да приеме това с търпение. Моля ви, внушете й да остави брат си да си отиде. За него това не беше живот, още откакто бе малко момче. Нека всичко приключи тук, и тогава навярно хората ще забравят, че моят син носи кръвта на рода Йорк и поне той ще бъде в безопасност.

Колебая се.

— Кралят преследва Едмънд дьо ла Поул — казва той. — Кралят иска всички представители на рода Йорк да му се закълнат във вярност или да загинат. Моля ви, Ваша светлост, кажете на Маргарет да се откаже от брат си, за да може да опази сина си.

— Като мен? — прошепвам, твърде тихо, за да ме чуе.