Серия
Войната на братовчедите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Princess, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Лондон, Тауър
Януари 1495 г.

Местим двора в Тауър, сякаш сме под обсада, а аз се настанявам в покоите, които най-малко харесвам, през най-лошото годишно време. Хенри ме намира, седнала на каменния перваз на прозореца под тясно стреловидно прозорче, загледана навън към тъмните облаци и постоянния студен дъжд по реката под Тауър.

— Уютно е — казва, като топли ръцете си на огъня.

Когато не казвам нищо, той кимва на дамите ми да ни оставят, и те излизат почти тичешком от стаята, кожените им обувки шляпат по каменния под, полите им замитат тръстиките.

— Децата са в съседната стая — казва той. — Лично наредих да ги настанят там. Знам, че обичаш да бъдат близо до теб.

— А къде е Едуард Уорик? Братовчед ми?

— В обичайните си стаи — казва Хенри с лека гримаса, подразнен от собственото си смущение. — Здрав и читав, разбира се. В безопасност, под нашите грижи.

— Защо не отседнахме в Гринич? Да не би да има някаква опасност, за която не ми казваш?

— О, не, няма опасност — той отново разтрива ръце пред огъня и заговаря толкова безгрижно, та аз се убеждавам, че нещо сериозно не е наред.

— Защо тогава дойдохме тук?

Той се озърта, за да се увери, че вратата е заключена.

— Един от най-големите поддръжници на момчето, сър Робърт Клифърд, се връща у дома в Англия. Предаде ме, но сега се връща при мен. Може би идва да се яви пред мен, смятайки да спечели благоволението ми, но аз ще мога да го арестувам без излишни проблеми. Може да отиде от личните си покои направо в тъмницата — ще трябва само да слезе по едно стълбище! — усмихва се, сякаш е голямо преимущество да живееш в затвор за предатели.

— Сър Робърт? — повтарям. — Мислех, че те е предал, че не си е оставил възможност за връщане, напускайки Англия? Мислех, че е избягал, за да отиде при момчето?

— Той беше с момчето! — Хенри е във възторг. — Беше с момчето, а глупавото, лекомислено момче му поверило всичките си съкровища и плановете си. Но той ми носи всички тях. Заедно с един чувал.

— Чувал ли?

Хенри кимва. Наблюдава ме внимателно.

— Чувал с печати. Всеки, който заговорничи в полза на момчето в Англия, всеки, който някога му е изпращал писмо, затворено с личния си печат. Момчето получавало писмото и изрязвало печата от него; запазило печатите, като обещание и залог. А сега сър Робърт ми носи торбата с печатите. Разполагам с всички тях. Пълна колекция, Елизабет, която доказва самоличността на всеки, който е заговорничил в полза на момчето и против мен.

Изражението му е ликуващо, като на ловец на плъхове, хвалещ се със сто опашки от убити плъхове.

— Знаеш ли колко са? Можеш ли да познаеш колко?

По тона му се досещам, че се опитва да ми заложи капан.

— Колко?

— Стотици.

— Стотици? Той има стотици поддръжници?

— Но сега знам всичките. Знаеш ли имената в списъка?

Трябва да прехапя език, за да прикрия нетърпението си.

— Разбира се, че не знам кой е писал на момчето. Не зная кои са хората и не зная колко са печатите. Дори не зная дали са истински — казвам. — А ако са фалшиви? Ако там има имена на мъже, които са ти верни, които може да са писали отдавна на херцогиня Маргарет? Ами ако момчето ти е изпратило чувала нарочно, а сър Робърт работи за него, за да те изпълва със съмнения? Ако момчето се опитва да всява страх сред нас?

Виждам го как рязко си поема дъх при мисълта за една възможност, която не е взел предвид.

— Клифърд се върна при мен — единственият, който се върна при мен! — и ми донесе сведения, по-ценни от злато — казва той упорито.

— А може да е фалшиво злато, неистинско злато, което хората бъркат с истинското — казвам упорито. Намирам смелост и го поглеждам в лицето: — Нима искаш да кажеш, че някой от моите сродници или от моите дами е в списъка? — „Не и Маргарет!“, казвам си отчаяно. Не и Маргарет. Дай Боже да е имала търпение, да не се е обърнала срещу Хенри с надеждата да освободи брат си. Дай Боже никоя от сродниците ми да не е измамила съпруга си от обич към едно момче, което тайно смятат за мой брат! Не и баба ми, нито лелите ми, нито сестрите ми! Дано майка ми винаги да е отказвала да говори с тях, също както никога не говореше с мен. Дай Боже никой от любимите ми хора да не е в списъка на Хенри и да не видя свои сродници на ешафода.

— Ела — казва той внезапно.

Покорно се изправям на крака:

— Къде?

— В приемната ми — казва той, сякаш е най-обичайното нещо на света да дойде в покоите ми, за да ме вземе.

— Аз ли?

— Да.

— За какво? — Внезапно моите покои ми се струват много пусти, вратата към учебната стая на децата е затворена, дамите ми — отпратени. Внезапно осъзнавам, че в Тауър е много тихо, а килиите за предателите са само на половин дузина крачки от нас, както ми напомни Хенри само преди миг. — За какво?

— Можеш да дойдеш и да видиш как довеждат Клифърд пред мен. Понеже си толкова прозорлива относно това чие име може или не може да е в чувала с печати, понеже изпитваш съмнения, може да го видиш с очите си.

— Това е въпрос, с който трябва да се занимаеш ти заедно с твоите лордове — казвам, изоставайки назад.

Той протяга ръка с много решително изражение и казва:

— По-добре ела. Не искам хората да забележат отсъствието ти и да се усъмнят в нещо.

Слагам ръка в неговата, забелязвам колко е студен, когато я сграбчва, и се питам дали страхът е това, което прави пръстите му толкова ледени.

— Както желаеш — казвам спокойно, питайки се дали мога да изпратя съобщение на Маргарет, дали някоя от дамите в залата за аудиенции ще е достатъчно близо, за да я помоля шепнешком да ми донесе нещо — шал или наметка, за да се предпазя от студа в стаята. — Дамите ми трябва да ме придружат.

— Някои от тях вече са там — казва той. — Специално поисках да присъстват. Някои от тях трябва да бъдат там, някои от тях ще трябва да отговарят на въпроси. Ще се изненадаш колко много хора ни чакат. Чакат теб.

* * *

Влизаме в залата за аудиенции на Тауър ръка за ръка, сякаш участваме в шествие. Това е просторна стая, тъмна, защото се осветява само от тесни прозорци в двата края, претъпкана този следобед с хора, притискащи се назад към студените стени, за да оставят пред буйния огън място за масата, за големия стол и за кралския балдахин от златен брокат, окачен високо над стола. Нейна светлост майката на краля стои от едната страна на празния трон, до нея е съпругът й лорд Томас Станли, а до него — брат му сър Уилям. Накарала е сестрите ми Сесили и Ан да застанат до нея, а братовчедка ми Маргарет също е там. Маги ме стрелва с изплашен поглед, с потъмнели очи, после свежда поглед към земята.

Сър Робърт Клифърд, приятел и верен съратник на Ричард — в битката при Бозуърт и дълго преди онзи ден — се покланя, когато влизаме. Изглежда напрегнат, държи кожена торба като вързоп на амбулантен търговец в едната ръка и лист хартия в другата, сякаш е отишъл на пазара да уговори сделка с труден клиент. Хенри се настанява в големия стол под балдахина от златен брокат, и го оглежда от глава до пети, сякаш преценява колко струва човекът, превърнал се в изменник на два пъти.

— Можете да ми съобщите каквото знаете — казва Хенри тихо.

Нейна светлост пристъпва малко по-близо до стола на сина си и поставя ръка върху резбованата облегалка, сякаш иска да покаже, че двамата са неразделни, сплотени. За разлика от нея аз неволно се отдръпвам. Маргарет ме поглежда бързо, сякаш се страхува, че може да припадна. Стаята е задушна; мога да усетя мириса на потта, избила по телата на нервните чакащи лордове. Питам се кой има основателна причина да се страхува. Местя поглед ту към Сесили, ту към Ан и Маргарет, и се питам дали всеки момент няма да им бъде заложен капан. Сър Робърт Клифърд попива пот от влажната си горна устна.

— Дойдох направо от двора… — започва той.

— Не е двор — поправя го Хенри.

— От…

— От измамника Уорбек — Хенри говори от негово име.

— Уорбек? — Сър Робърт се поколебава, сякаш чака потвърждение на името, все едно не го е чувал никога преди.

Подразнен, съпругът ми повишава тон.

— Уорбек! Разбира се! Уорбек! Така му е името, за Бога!

— … с това — сър Робърт подава торбата.

— Печатате на предателите — подсказва му Хенри.

Сър Робърт е пребледнял. Кимва.

— Доказателството за тяхната измяна.

— Изрязани от предателските им писма до момчето.

Сър Робърт кимва нервно.

— Можете да ми покажете. Показвайте ми ги един по един.

Сър Робърт пристъпва до масата, доста близо до краля, и аз виждам как Джаспър Тюдор се повдига на пръсти, сякаш е готов да скочи напред и да предпази племенника си от някаква коварна хитрост. Страхуват се, дори сега, дори в сърцето на Тауър, че Хенри може да бъде нападнат.

Като в някаква детска игра, сър Робърт пъха ръка дълбоко в торбата и предава първия печат. Хенри го взема и го преобръща в дланта си.

— Кресънър — казва кратко.

Разнася се тихо шушукане откъм единия край на двора, където стоят сродниците на отсъстващия млад мъж. Изглеждат напълно потресени. Един мъж пада на колене.

— Кълна се в Бога, не знаех нищо за това — казва той.

Хенри само го поглежда, докато писарят зад него отбелязва нещо върху лист хартия. Хенри протяга ръка за друг печат.

— Астуд — казва.

— Не може да бъде! — възкликва една жена, а после прехапва устните си, изрекли отрицанието, осъзнавайки, че не иска да я видят как защитава един предател.

Хенри протяга ръка, без да обръща внимание на ахването на лордовете. Виждам печата, докато излиза от торбата, почти сякаш с магия, сякаш изведнъж съм се сдобила с ястребов поглед, който може да вижда далече, далече отвъд спотайващата се мишка, бързия полет на малък фазан. Когато сър Робърт подава малкия червен печат, разпознавам отпечатъка от майчиния си пръстен.

Сър Робърт също го разпознава. Предава го, без да каже име, а Хенри го поема без коментар, обръща се и ме поглежда, с напълно безизразен поглед, с тъмни очи, сурови и лишени от любов като уелски камък. Безмълвно го поставя на масата, до печатите на останалите изменници. Чичо му Джаспър ме поглежда гневно, а майка му извръща лице. Срещам уплашения поглед на сестра ми Сесили, но не смея да й дам знак да не казва нищо. Запазвам изражението си напълно неподвижно; най-важното е никой от нас да не признава нищо.

От торбата се появява друг печат. Откривам, че съм затаила дъх, сякаш се подготвям за нещо още по-ужасно. Хенри го слага на масата, без да изрече името, и всички придворни проточват шии напред, сякаш искат да го прочетат, въпреки волята му.

— Дорли — изрича той с горчивина. Една от дамите ми надава приглушен стон, когато той назовава брат й.

Сър Робърт подава друг печат от торбата и чувам как Нейна светлост ахва ужасено. Тя се олюлява назад и се хваща за стола, за да се закрепи, когато Хенри се изправя на крака. Ръката му е върху печата, не мога да видя надписа, и за момент, в ужаса си, помислям, че ще се обърне към мен, мисля си, че ще ме назове като предателка. Помислям си, че в ръката му е моят печат. Придворните са останали без дъх, местейки поглед от потресеното изражение на краля към бледото лице на майка му. Каквото и да е планирал Хенри в това изпитание, то не е било да намери в торбата този печат. Ръката му се тресе, когато поднася печата с познатия герб.

— Сър Уилям? — пита той, и гласът му изневерява, когато поглежда покрай майка си към нейния девер, верният, обичан брат на съпруга й, чиято армия спаси живота на Хенри при Бозуърт, който му връчи короната на Англия и получи високия пост на кралски шамбелан, както и цяло състояние като част от наградата си. — Сър Уилям Станли? — повтаря той, невярващо. — Нима това е вашият печат?

— Не е възможно — изрича припряно Томас, лорд Станли.

За мой ужас точно в този миг от устата ми се изтръгва неудържим смях. Толкова съм ужасена, потресена и зашеметена, че се изсмивам като глупачка, заравям лице в ръцете си и откривам как ме обзема такова силно желание да се изсмея, да се изсмея гласно на безумието на този момент, та не мога да си поема дъх. Задавям се и изблиците на смях се изтръгват един след друг от гърлото ми.

Защото виждам, виждам с ослепителна яснота, че семейство Станли отново са поставили човек на всяка от двете страни, както винаги правят, както майка ми ме предупреди, че правят винаги. Винаги има по един Станли от двете страни на конфликта, или един, който се е заклел, че ще дойде, или един, който обещава армия, но за нещастие не успява да я доведе. Настъпи ли момент, в който едно семейство трябва да избере страна, Станли винаги могат да бъдат открити на двете страни едновременно.

Дори при Бозуърт, макар че в самия край се оказаха на печелившата страна, те бяха обещали верността и армията си на Ричард. В началото на деня се бяха заклели да бъдат негови съюзници. Ричард дори държеше сина на Томас Станли като заложник, като доказателство за тяхната добра воля. Беше сигурен, че ще му дойдат на помощ, дори докато те чакаха на хълма да видят в чия полза ще се развие битката, а после препуснаха с гръмотевичен тропот надолу, за да подкрепят Хенри.

А сега го сториха отново.

Sans changer! — изричам задавено. — Sans changer![1]

Това е девизът на фамилията Станли: „тези, които никога не изменят“. Но единственото неизменно нещо у тях е стремежът към собствената им сигурност и успех, а после усещам застаналата до мен Маги и пръстите й, които щипят кожата от вътрешната страна на ръката ми, докато шепне настойчиво: „Престанете! Престанете!“, прехапвам опакото на ръката си и задавено млъквам.

Но когато смехът ми пресеква, осъзнавам колко могъщо е станало „момчето“. Ако между двамата Станли е настъпило разделение — единият на страната на Хенри, единият на тази на момчето — тогава те сигурно знаят, че той ще нахлуе и сигурно смятат, че може да победи. Да имаш някой Станли на своя страна е нещо като гаранция за благороден произход — показва, че правото ти да претендираш е основателно. Те винаги се присъединяват единствено към победителя. Ако сър Уилям подкрепя момчето, това е само защото смята, че то ще триумфира. Ако лорд Томас е допуснал това, то е защото мисли, че момчето има добър шанс и по-основателно право.

Хенри ми хвърля поглед, докато аз се мъча да се овладея. Обръща се отново към сър Уилям и лицето му е безизразно.

— Дадох ви всичко, което поискахте — казва безцеремонно, сякаш верността трябва да бъде купена.

Сър Уилям накланя глава.

— Вие лично ми връчихте короната на Англия на бойното поле.

Ужасно е да се види как хората са се отдръпнали от сър Уилям, сякаш внезапно са забелязали у него признаци на чума. Без видимо да помръднат, всички са се озовали на цяла крачка разстояние от него, и той стои сам, изправен срещу ужасения поглед на краля.

— Вие сте брат на втория ми баща, приемах ви за свой чичо — Хенри поглежда майка си. Тя преглъща конвулсивно, сякаш в гърлото й се надига жлъчка и ще повърне. — Майка ми ме увери, че сте неин приближен, че сте човек, на когото можем да се доверим.

— Тук има грешка — казва Томас, лорд Станли. — Сър Уилям може да обясни, знам…

— Четирийсет изтъкнати мъже са му обещали подкрепа — обажда се сър Робърт, без да го питат. — Вербувал е поддръжници. Заедно са изпратили на момчето цяло състояние.

— Вие сте от кралската фамилия на Англия, и въпреки това вземате страната на един претендент? — Хенри изрича с мъка думите, сякаш не може да повярва, че казва това на чичо си. Смятал е да ме посрами с доказателството за измяната на майка ми, смятал е да шокира двора с имената на половин дузина души, които ще изпрати на палача, за да научи другите да бъдат верни за в бъдеще. Не е мислил, че в този театър за утвърждаване на властта си ще открие предател в собственото си семейство. Поглеждам майка му, която се е вкопчила в облегалката на стола му, защото коленете й се подгъват, местеща втренчен поглед от съпруга си към брат му, сякаш са еднакво вероломни и неверни. Виждайки ужасения й поглед, осъзнавам, че вероятно наистина са такива. Братята никога не действат един без друг. Навярно са решили, че сър Уилям ще подкрепи претендента, а Томас, лорд Станли, ще държи на ролята си като баща на краля. И двамата са искали да изчакат, за да видят кой ще спечели. И двамата — твърдо решени да бъдат на страната на победителя. И двамата — преценяващи, че Хенри Тюдор вероятно ще загуби.

— Защо? — пита той сломено. — Защо бихте ме предали? Мен! След като ме подкрепихте? Мен! Който ви даде всичко?

После го виждам как рязко решава да прекрати въпросите, сякаш долавя безпомощността в собствения си глас. Това е хленченето на момче, което никога не е било обичано, което вечно е било в изгнание, надявайки се един ден да се прибере у дома. Момчето, което никога не е могло да разбере защо трябва да е далече от майка си, защо не бива да има приятели, защо трябва да живее в чужда страна и да има само врагове у дома. Хенри си спомня, че има някои въпроси, които не бива никога да бъдат задавани.

Последното, което той иска придворните да чуят, е защо сър Уилям е бил готов да рискува всичко за момчето, да захвърли всичко, което е получил от краля. Причината, поради която сър Уилям би направил този избор, би могла да е само някакъв остатък от обич и преданост към династията Йорк, и вярата му, че момчето е истинският наследник. Хенри не иска да чува това. Последното, което би искал, е двамата Станли да изрекат оправданията за действията си. Кой знае колко хора биха се съгласили с тях? Той стоварва ръка върху масата:

— Не желая да чувам дори една дума от вас.

Сър Уилям не показва намерение да заговори. Лицето му е бледо и гордо. Не мога да го погледна, без да си кажа, че съзнава правдивостта на каузата си. Той следва истинския крал.

— Отведете го — нарежда Хенри на стражите до вратата и те пристъпват напред, а сър Уилям тръгва с тях, без да каже нито дума. Не моли за милост и не се опитва да обясни. Тръгва с високо вдигната глава, сякаш знае, че ще трябва да си плати, задето е постъпил правилно. Никога досега, в целия си живот, не съм го виждала да крачи като горд човек. Винаги съм го смятала за двуличник, човек, който преминава от една на друга страна заради изгодата, която ще получи от това. Но днес, докато го извеждат като предател, когато отива на смърт, когато е напълно загубен заради това, че подкрепи момчето, което твърди, че е мой брат — сър Уилям тръгва с радост, с високо вдигната глава.

Сър Робърт, чиито фамилни земи бяха конфискувани от сър Уилям, и който оттогава таи злоба срещу него, го гледа как си отива с широка усмивка и бърка в торбата с печатите, сякаш за да поднесе на всички ни поредната изненада.

— Достатъчно — казва Хенри, който изглежда също толкова зле, колкото и майка му. — Ще ги прегледам сам, в покоите си. Можете да си вървите. Всички можете да си вървите. Не искам никого… — млъква рязко и поглежда покрай мен, сякаш съм последният човек, който може да му даде утеха в този миг на разкрита измяна. — Не искам да виждам никой от вас.

Бележки

[1] Sans changer! (фр.) — неизменчив, постоянен. — Б.пр.