Серия
Войната на братовчедите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Princess, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1491 г.

Празнуваме сватбата им веднага щом се връщаме в Уестминстър за есента, но щастието им е помрачено от още лоши вести от Ирландия.

— Издигнаха претенциите на момчето — казва ми кратко съпругът ми. Каним се да излезем на езда, долу край реката, и да се опитаме да вдигнем диви патици, за да пуснем соколите да ги ловят. Дворът е облян в ярка слънчева светлина, придворните припряно викат да доведат конете им. Соколарите извеждат птиците си от помещението с клетките, главата на всяка от тях е покрита с ярко оцветена кожена качулка, с малко перо на върха. Забелязвам как едно от момчетата, които въртят шишовете, надзърта от вратата на готварницата, загледано с копнеж към птиците. Един от соколарите добродушно махва на момчето да се приближи и му позволява да мушне ръка в кожена ръкавица и да изпробва тежестта на птицата върху юмрука си. Усмивката на момчето ми напомня за брат ми — после виждам, че това е момчето, което върти шишовете, малкият самозванец, Ламбърт Симнъл, променен и свикнал с новия си живот.

Хенри подсвирва на соколаря си и той се приближава с красив сокол скитник, с гърди като кралски хермелин, с гръб, тъмен като самурена кожа. Хенри нахлузва ръкавицата и взема птицата върху юмрука си, като увива ремъците за закопчаване около пръстите си.

— Издигнаха претенциите на момчето — повтаря той. — Още едно момче.

Виждам потъмнялото му лице и осъзнавам, че този излет за лов със соколи, и глъчката на забавляващия се двор, и новата пелерина на Хенри, и дори жестът, с който милва сокола си, са все част от една преструвка. Той показва на света, че не е разтревожен. Опитва се да създава впечатление, че за него всичко е наред. А всъщност, както се случва толкова често, е разтревожен, готов за битка и уплашен.

— Този път го наричат „принц“.

— Кой е той? — питам много тихо.

— Този път не зная, макар че разпратих хора навсякъде, из всяко кътче на Англия, и наредих да претърсят всяка училищна стая. Не мисля, че има дори едно изчезнало дете, чиято самоличност да не съм установил. Но това момче… — той млъква, без да довърши.

— На колко години е?

— Осемнайсет — казва той простичко.

Брат ми Ричард щеше да бъде на осемнайсет, ако беше жив. Не отбелязвам това.

— И кой е той?

— За кого се представя? — поправя ме той, раздразнено. — Разбира се, твърди, че е Ричард, твоят изчезнал брат Ричард.

— А за какъв го обявяват хората? — питам.

Той въздъхва.

— Лордовете-изменници, ирландските лордове, които са готови да хукнат след всяка кукла, облечена в коприна… те твърдят, че той е принц Ричард, херцог на Йорк. И се въоръжават в негова подкрепа, вдигат се в негово име, и аз ще трябва да водя наново цялата битка при Стоук, срещу друго момче, начело на друга армия, с френски наемници зад гърба му и ирландски лордове, заклели се да му служат, сякаш призраците никога не намират покой, а настъпват отново и отново срещу мен.

Слънцето е все така ярко и топло, но аз съм изстинала от ужас.

— Нима отново? Нима ново нашествие?

Някой се провиква откъм далечния край на двора, чува се кратък радостен възглас в отговор на някаква шега. Хенри хвърля поглед през рамо, с мигновено появила се на лицето му ведра усмивка, и се засмива, сякаш знае каква е била шегата, както би се засмяло някое дете в опит да се включи във веселието.

— Недей! — казвам внезапно. Боли ме да виждам как дори сега се опитва да се преструва на безгрижен крал пред придворни, на които не може да има доверие.

— Трябва да се усмихвам — казва той. — В Ирландия има някакво момче, което раздава много щедро усмивките си. Казват, че той цял е само усмивки и обаяние.

Мисля си какво ще означава тази заплаха за нас — за Маги, наскоро омъжена и надяваща се, че може да пуснат брат й да живее с нея и съпруга й, за майка ми, затворена в абатството Бърмъндзи. Нито майка ми, нито братовчед ми някога ще бъдат свободни, ако съществува някой, който се представя за нашия принц Ричард, и събира войски в Ирландия. Хенри никога няма да се довери на когото и да било от нас, ако някой от династията Йорк води френски войски срещу него.

— Може ли да пиша и да съобщя на майка си за този измамник? — питам го. — Потискащо е, че отново си служат с името на Ричард.

Очите му стават студени дори само при споменаването й. Лицето му бавно застива, докато той придобива такъв вид, сякаш нищо на този свят няма да го смути: крал от камък, крал от лед.

— Можеш да пишеш и да й съобщаваш каквото желаеш — казва той. — Но мисля, ще откриеш, че нежната ти обич като нейна дъщеря е погрешно насочена.

— Какво искаш да кажеш? — Изпитвам чувство на ужас. — О, Хенри, не бъди такъв! Какво искаш да кажеш?

— Тя вече знае всичко за това момче.

Не мога да кажа нищо. Подозрението му към майка ми е една от горчивините, които се стичат през брака ни като отровен поток, изгарящ една ливада, която иначе би могла да се раззелени.

— Сигурна съм, че не знае.

— Нима? Защото аз съм съвсем сигурен, че знае. Сигурен съм, че средствата, които й отпускам, и подаръците, които ти си й правила, са вложени в брокатения жакет, който е на гърба му, и в кадифената шапка, която е на главата му — казва той рязко. — Украсена с рубинена брошка, представи си. С три висящи перли. Върху златните му къдрици.

За момент мога да видя къдриците на брат си, увити около пръстите на майка ми, докато той седи с глава в скута й. Мога да го видя толкова ясно, та имам чувството, че съм го призовала, както Хенри твърди, че глупавите хора от Ирландия са призовали този принц от смъртта, от небитието.

— Красиво момче ли е? — прошепвам.

— Като цялото ви семейство — казва Хенри мрачно. — Красив и обаятелен, и умеещ да подмамва хората да го обикнат. Ще трябва да го намеря и да го сваля, преди да се изкачи нависоко, не мислиш ли? Това момче, което нарича себе си Ричард, херцог на Йорк?

— Не мога да не си пожелавам да е жив — казвам немощно. Хвърлям поглед към прекрасния си син, с кестенявата му коса, който скача върху издигнатото каменно стъпало за възсядане на конете, гледа понито си, светнал от вълнение, и си спомням златокосия си малък брат, който беше смел и весел като Артур, отгледан в един кралски двор, изпълнен с увереност в бъдещето.

— Тогава правиш на себе си и на рода си лоша услуга. Не мога да не си пожелавам той да бе мъртъв.

* * *

Искам позволение да не присъствам на лова със соколи през този ден, и вместо това вземам кралската баржа и потеглям надолу по реката към абатството Бърмъндзи. Някой вижда баржата да пристига и изтичва при майка ми да й съобщи, че дъщеря й, кралицата, пристига, така че тя е на малкия кей, когато приставаме, и идва да ме посрещне, минавайки покрай гребците, които застават мирно, с вдигнати за поздрав весла, сякаш тя все още има власт над тях, кимайки леко на една и на друга страна, с лека усмивка, спокойна и уверена във властта си. Тя ми прави реверанс на дъсченото мостче, а аз коленича за благословията й и се олюлявам леко.

— Трябва да говоря с вас — казвам рязко.

— Разбира се — казва тя. Тръгва начело и отива в централната градина на абатството, заслонена от високите, топли стени, и посочва към пейка, вградена в един ъгъл, с надвиснало над нея старо сливово дърво. Обзета от неловкост, оставам права, но й кимвам да седне. Есенното слънце е топло; тя е загърнала тънък шал около раменете си, седи пред мен с ръце, сключени леко в скута, и слуша.

— Кралят казва, че сигурно вече знаете всичко за това; но едно момче, наричащо себе си с името на брат ми, е слязло на суша в Ирландия — изричам забързано.

— Не зная всичко за това — казва тя.

— Знаете нещо по въпроса?

— Зная поне това.

— Той брат ми ли е? — питам я. — Моля ви, почитаема майко, недейте да ми пробутвате някоя от вашите лъжи. Моля ви, кажете ми. В Ирландия ли е брат ми Ричард? Жив? И идва за трона си? За моя трон?

За момент тя сякаш се кани да отговори уклончиво, да отклони въпроса с някоя находчива дума, както прави винаги. Но вижда побелялото ми, напрегнато лице, и протяга ръка, за да ме дръпне да седна до нея.

— Отново ли се страхува съпругът ти?

— Да — прошепвам. — По-силно отпреди. Защото мислеше, че всичко е приключило след битката при Стоук. Тогава мислеше, че е победил. Сега мисли, че никога няма да победи. Страх го е, и се страхува от това, че го е страх. Мисли, че винаги ще се страхува.

Тя кимва.

— Знаеш ли, думи, изречени веднъж, не могат да бъдат взети обратно. Ако отговоря на въпроса ти, ще узнаеш неща, които би трябвало начаса да съобщиш на съпруга си и на майка му. А те ще те питат изрично и подробно за тези неща. И разберат ли веднъж, че ги знаеш, ще мислят за теб като за враг. Както възприемат мен. Може би ще те затворят, както затвориха мен. Може би няма да ти позволяват да виждаш децата си. Може би са толкова коравосърдечни, че ще те отпратят.

Свличам се на колене пред нея и отпускам лице в скута й, сякаш все още съм малкото й момиченце и още сме в убежище и е сигурно, че ще се провалим.

— Не бива ли да питам? — прошепвам. — Той е моето малко братче. Аз също го обичам. И на мен ми липсва. Нима не бива дори да питам дали е жив?

— Не питай — съветва ме тя.

Вдигам поглед към лицето й, все още прекрасно в златната светлина на следобеда, и виждам, че се усмихва. Тя е щастлива жена. Не изглежда като жена, която е изгубила двама обични синове, погубени от ръката на враг, и знае, че няма никога повече да види нито единия, нито другия.

— Но се надяваш да го видиш? — прошепвам.

Усмивката, която ми отправя, е изпълнена с радост.

— Зная, че ще го видя — казва тя с пълна, спокойна убеденост.

— В Уестминстър ли? — прошепвам.

— Или на небето.

* * *

Хенри идва в покоите ми след вечеря. Тази вечер не седи при майка си, а идва право при мен и слуша как музикантите свирят, гледа как жените танцуват, изиграва една игра на карти и хвърля няколко пъти заровете. Едва когато вечерта приключва, а хората правят поклони и реверанси и се оттеглят, той придърпва стола си пред големия огън в приемната ми, щраква с пръсти да сложат още един стол до него, и ми прави знак да седна при него, а всички, с изключение на един от прислужниците, които наливат виното, да ни оставят.

— Знам, че си отишла да я видиш — казва без предисловие.

Слугата му налива греян ейл с подправки, слага малка чаша червено вино на една маса до мен, а после се изпарява.

— Взех кралската баржа — казвам. — Не беше тайна.

— И й каза за момчето?

— Да.

— А тя знаеше ли вече?

Поколебавам се.

— Така мисля. Но може да го е научила от слуховете. Хората, дори в Лондон, започват да говорят за момчето в Ирландия. Чух за него в собствените си покои тази вечер; всички отново са започнали да говорят.

— А тя вярва ли, че това е синът й, завърнал се от мъртвите?

Отново се поколебавам.

— Мисля, че това е възможно. Но тя никога не говори ясно с мен.

— Говори неясно, защото е замесена в измяна срещу нас? И не се осмелява да признае?

— Говори неясно, защото е свикнала да бъде дискретна.

Той се изсмива рязко.

— Цял живот дискретност. Тя уби благочестивия крал Хенри в съня му, уби Уорик на бойното поле, обвито в омагьосана мъгла, уби Джордж в Тауър, удавен в бъчва сладко вино, уби съпругата му Изабел, и Ан, съпругата на Ричард, с отрова. Никога не е била обвинена в никое от тези престъпления, те все още са тайни. Наистина е дискретна, както твърдиш. Тя е убийствено опасна, и дискретна.

— Нищо от това не е истина — казвам спокойно, пренебрегвайки нещата, за които мисля, че може да са верни.

— Е, във всеки случай… — той протяга краката си, обути в ботуши, към огъня. — Нима не ти каза нищо, което би ни помогнало? Откъде идва това момче? Какви са плановете му?

Поклащам глава.

— Елизабет… — гласът му е почти жаловит. — Какво да правя? Не мога да продължавам да водя война за Англия. Не всички мъже, които излязоха в моя подкрепа при Бозуърт, застанаха на моя страна в битката при Стоук. Мъжете, които рискуваха живота си при Стоук, няма да ме подкрепят отново. Не мога да продължавам да се боря за живота си, за нашия живот, година след година. Аз съм само един, а те са легиони.

— Легиони от какво? — питам.

— Принцове — казва той, сякаш майка ми е родила чудовищна тъмна армия. — Винаги има още принцове.