Никос Казандзакис
Из „Беднякът божи“

Посвещава се на свети Франциск на нашето време,

Д-р Алберт Швайцер

Ако съм пропуснал много от словата и от делата на Франциск, и ако промених други, и ако добавих някои, които не са станали, но са могли да станат, не съм сторил това от незнание или от дързост, или от непочтителност, ала само от необходимостта да съгласувам колкото е възможно по-съответстващо на същността, на житието с мита за светеца.

Изкуството има това право; не само правото, но и задължението: да подчинява всичко на същността; храни се от историята, усвоява я бавно, съчувствено и я превръща в приказка.

Любов и благоговение и възхищение към героя и великомъченика ме владееха, докато пишех тази приказка, по-истинска и от истината; често пъти едри сълзи зацапваха ръкописа; често пъти една ръка с вечно възобновяваща се рана, сякаш я бяха пробили с гвоздей, сякаш я пробиваха вечно, трепваше пред мен във въздуха; чувствах навред около себе си, докато пишех, невидимо присъствие.

Защото за мен свети Франциск е образец на войнстващия човек, който в безспирна сурова борба постига и осъществява върховния дълг на човека, по-висш и от нравствеността и от истината и от красотата: да променя същността на веществото, поверено му от Бога и да го превръща в дух.

Аз, недостойният, който вземам днес перото, за да напиша живота и дейността ти, отче Франциск, бях, помниш ли, когато ме видя за първи път, един смирен просяк, грозноват, с потънали в косми лице и глава, чак до врата, чак до веждите, само вълна, очите ми плахи и благи, заеквах, блеех като агне; и ти ме нарече, за да осмееш грозотата и смирението ми, брате Леоне, сиреч, лъв. Но когато ти разказах живота си, ти се разплака, сграбчи ме в прегръдките си, целуна ме и ми каза: „Прости ми, брате Леоне, нарекох те лъв, за да ти се присмея, ала сега виждам, че си истински лъв, защото това, което гониш, само един лъв дръзва да го гони!“.

Отивах от манастир на манастир, от село на село, от пустош на пустош и търсех Бога; не се ожених, не се сдобих с деца, защото търсех Бога; държах къшей хляб в ръка и шепа маслини, гладен бях и забравях да ям, защото търсех Бога.

Мазоли хвана езикът ми от питане, подуха се краката ми от ходене, дотегна ми да тропам по вратите и да протягам ръка: да прося най-напред хляб, а после една блага дума, и сетне спасението. Всички ми се смееха, викаха ми смахнат, пъдеха ме, блъскаха ме, бях стигнал вече до пропастта, захванах да богохулствам, уморих се… Та нали съм човек, божем, уморих се да ходя, да гладувам, да мръзна, да тропам на небето и то да не ми отваря. И тогава, в крайно отчаяние, една нощ Бог ме хвана за ръка, хвана и теб за ръка, отче Франциск, и се срещнахме.

И сега седя, гледам от прозорчето на килията си пролетните облаци, и долу, двора около манастира, сниши се небето, ръми, ухае земята; лимоновите дървета в градините разцъфтяха, далеч някъде изгука кукувица; смеят се всичките листа, превърна се Бог в дъжд и вали връз света. Каква сладост само е това, Боже мой, какво блаженство! Как се съчетават и се сливат в едно земята, дъждът и миризмата на тора и на лимоновото дърво с човешкото сърце! И наистина, пръст е човекът, затова и толкова се радва, като пръста, на кроткия ласкав дъждец през пролетта. Кваси се сърцето ми, разпуква се, пуска кълн, и се появяваш ти, отче Франциск.

Отче Франциск, цялата пръст вътре в мен разцъфна, надигат се спомените, завърта се обратно колелото на времето, и ето ги, възкръсват светите мигове, когато крачехме заедно върху земната кора, ти начело, а аз пристъпях със страх по следите ти. Помниш ли къде се срещнахме за първи път? Беше нощ, голяма августовска месечина, бях гладен, олюлявах се и навлизах в прочутия Асизи.

Много пъти, слава Богу, се бях радвал на този прославен град; но нея нощ не беше същият Асизи, просто неузнаваем. Какво беше това чудо, къде се намирах? Къщите, църквите, кулите, крепостта плуваха в някакво снежнобяло море, под теменужно небе, въздушни. Тъкмо когато влизах, привечер, през новата крепостна врата „Свети Петър“, месечината, съвсем кръгла, яркочервена, блага като меко слънце, изгряваше, и син водопад се изливаше високо от крепостта, от Рока, върху покривите на къщите и камбанариите, заливаше тесните улички, които струяха като потоци, преливаше като мляко от ямите, а лицата на хората блестяха, сякаш си мислеха за Бога. Спрях се очарован; това ли е Асизи, казвах си аз и се кръстех, къщи ли са това и хора и камбанарии, или има си хас да съм влязъл жив в Рая? Протегнах ръце и шепите ми се изпълниха с месечина; месечина гъста, сладка като мед; почувствах върху устните си, върху слепоочията си да се лее милостта Божия. И тогава разбрах; нададох вик; някой светец ще да е минал сигурно оттук; усещам уханието му във въздуха!

Газех в месечината, изкачвах се по кривите улички, стигнах на площад „Свети Георги“; много народ, събота вечер, дрезгави гласове, песни, мандолини, упойваща миризма на пържена риба, на шишчета на скара, и на трендафил и ясмин; гладът ми се усили; приближих се до една компания.

— Ей, християни, кой тук, в прочутия Асизи, може да ми даде милостиня? Да се наям, да се наспя, и сутринта да си тръгна?

Изгледаха ме от глава до пети, разсмяха се.

— Кой си ти бре, хубавецо? — отвърнаха ми те, като се смееха гръмко. — Я ела насам да ти се полюбуваме.

— Може да съм и самият Христос — отговорих аз, за да ги изплаша. — Така се появява понякога пред хората, като просяк.

— За твое добро ти казвам, клетнико — обади се един, — да не повториш това; не ни разваляй гуляя. Хайде, карай нататък, че да не се надигнем всички тук да те разпънем!

Разсмяха се отново; и тогава един от тях, най-младичкият, ме съжали.

— Франциск на Петро Бернардоне, Широкопръстия, той ще ти окаже милосърдие; имаш късмет; вчера се върна като мокра кокотка от Сполето; върви да го намериш.

Тогава скочи един дангалак, с миша мутра, жълтеникав, казваха го Сабатино; срещнахме се след няколко години, когато и той стана ученик на Франциск и вървяхме заедно, боси, по пътищата на света; но тази вечер, когато чу името на Франциск, той се закиска злобно:

— Отишъл, казват, със златни доспехи и пера в Сполето да се бие, да извърши подвизи, да го посветят за рицар, и сетне да се върне тук и да ни се дуе като пуяк. Но Господ си знае работата; фрасна го здравата по главата и се завърна като оскубано петле.

Скочи прав, запляска с ръце.

— Извадихме му и песен — каза той, като се кискаше. — Хайде, момчета, всички заедно!

И изведнъж всички започнаха да реват с пълно гърло и да пляскат с ръце:

Отиде в Сполето, горкия,

отиде в Сполето за вълна,

и остриган се завърна!

Гледах мезетата и виното, започна да ми прилошава, опрях се на рамката на една врата.

— Ами къде е този Франциск Широкопръстия? Господ здраве да му дава! — изрекох съвсем отпаднал аз. — Къде е, та да падна в нозете му?

— Карай към горната махала — напъти ме младежът. — Ще го намериш под един прозорец да пее на дамата си.

Поех нататък; спусках се и се изкачвах по тесните улички, гладът ме измъчваше; гледах дима от комините, благоразумните хора готвеха, вдъхвах миризмите; вътрешностите ми бяха увиснали като изкълвани от птиците и проядени от мишките гроздове. Не издържах повече, захванах да ругая: „Ех, че ако не търсех Господа — мърморех сърдито, — ех, че ако не търсех Господа, какво хайлазуване щеше да падне, какво блаженство! Щях да ям големи резени бял хляб и печено прасенце, каквото много обичам, или пък заек, ама да плува в мазнина, с кромидчета, с дафинов лист и кимион! И щях да обърна, та да се разхлади червото ми, цяла стомна черно вино от Умбрия. А после щях да отида при някоя вдовица да ме стопли; чувал съм, че няма по-сладък топлик от вдовишкия. Какво представлява мангалът пред нея? Ала какво да сторя като търся Господа!“.

Вървях бързо-бързо, за да се сгрея; засилих се, затичах, за да се отърва от изкушенията, от миризмите и от вдовиците, да задишам чист въздух; стигнах чак горе на крепостта, в прочутата Рока; рухнали бяха гордите й стени, овъглени вратите й, само две пропукани кули бяха останали, избуяли бяха бурените и разцепваха камъните; преди няколко години надигнал бе глава народът, не можеше повече да търпи благородниците и се нахвърли да срине орловото им гнездо. Исках да пообиколя, да се порадвам на бедите им, преядоха, препиха, дойде нашият ред! Но духаше пронизващ вятър, студено ми стана; заслизах тичешком; светилниците в къщите бяха угаснали, хъркаше народът; похапна си добре, пийна си добре, и сега си хърка; намерили бяха благоразумните тези стопани Господа, когото търсеха на този свят, такъв, какъвто го търсеха, според ръста им, с деца, с жени, с благ живот — а аз смахнатият, обикалях из улиците на Асизи и тропах на небето, бос, гладен, зъзнещ, и ту богохулствах, ту го обръщах на „Господи, помилуй!“, за да се сгрея.

По едно време, около полунощ, близо до епископалната църква, чувам китари и лютни, младежи правеха серенада на любимите си, а един от тях пееше. Приближих се, като пристъпвах на пръсти, скрих се под една врата, долепих се до стената; пред благородническия дом на граф Скифи пет-шест младоци с китари и лютни; а един от тях, нисичък, с дълго перо на шапката си, изпънал врат, впил очи в един прозорец с решетки, скръстил ръце, пееше; и всички наоколо, прехласнати, му акомпанираха с китари и лютни… Какъв глас беше този, Боже мой, каква сладост, какъв плам и молба и повеля! Не помня тази песен, да я запиша тук, та да остане навеки, но си спомням добре, че в нея се говореше за една бяла гълъбица, и че един сокол, казва, я гонел, и младежът викаше гълъбицата да дойде да се приюти в пазвата му… Пееше тихо, спокойно, сякаш се боеше да не събуди девойката, която навярно спеше зад прозореца с решетките; сякаш пееше не на спящото тяло, а на будуващата душа… Аз се развълнувах, очите ми плувнаха в сълзи; къде бях чул този глас? Каква сладост, каква молба, каква повеля! Кога и къде бях чул тази подкана, гълъбицата, която писукаше цялата изпълнена с ужас, и сокола, който пищеше пронизително и я гонеше, и гальовния глас, от много далеч, на спасението?

Младежите се размърдаха, за да си тръгнат, окачиха китарите и лютните на рамо.

— Ей, Франциск! — извикаха те на певеца. — Какво се туткаш, да вървим! И тази вечер младата ти благородница няма да отвори прозореца, за да ти хвърли трендафила си!

Разсмяха се; но певецът не отвърна нищо, забърза пръв да свърне зад ъгъла, да слезе на площада, където от отворените кръчми още се чуваха песни; и тогава аз се спуснах пред него; изплаших се да не го изгубя — гълъбицата, почувствах изведнъж това, беше душата ми, а соколът — Сатаната; и този младеж беше пазвата, където да вляза, да намеря убежище; смъкнах дрипавия си плащ и го разстлах пред краката му, за да стъпи на него; подушвах някаква особена миризма, която се излъчваше от цялото му тяло — като на мед, като на свещ, като на трендафил; разбрах, това беше уханието на светостта; когато отвориш някой сребърен ковчег, така миришат костите на светеца.

Извърна се, изгледа ме, усмихна се.

— Защо? — попита ме той тихо.

— Не знам, млади благороднико, откъде мога да знам? Плащът ми сам се изплъзна от гърба ми и се разстла на земята, за да стъпиш.

Усмивката му угасна; поколеба се.

— Видя ли във въздуха — наведе се и развълнувано ме попита той, — видя ли някакъв знак във въздуха?

— Не знам, благородниче; всичко е знаци: гладът ми, месечината, гласът ти; не ме питай, ще се разплача.

— Всичко е знаци — промълви той и се огледа неспокойно.

Протегна ръка, плътните му устни потрепнаха, сякаш искаше да ме попита нещо, но не се решаваше. Под силния лунен светлик лицето му се беше разляло, ръцете му бяха станали прозрачни. Пристъпи крачка, приближи се към мен; приведох се да чуя какво ще ми каже и усетих лъхащия му на вино дъх връз лицето си.

— Нищо… — произнесе той ядосано. — Не ме гледай така, нямам какво да ти кажа!

И тръгна с бързи крачки.

— Ела с мен — каза ми той.

Подтичвах след него сред лунната светлина, гледах го: облечен в коприна, с дълго червено перо на кадифеното си кепе, с карамфил над ухото. „Този не търси Бога — казах си аз, — душата му е затънала в плътта.“

И изведнъж ми стана жал за него; протегнах ръка, докоснах го по лакътя.

— Благородниче — казах, — прощавай, исках да те попитам нещо, ето това: ядеш, пиеш, облечен си в коприна, пееш под прозорците, същински гуляй е животът ти. Нищо ли, значи, не ти липсва?

Младежът се извърна изведнъж, издърпа рязко ръката си, за да не го пипам.

— Нищо не ми липсва — отвърна раздразнено той. — Защо ме питаш? Не искам да ме питаш.

Престраших се.

— Защото ми е жал за теб, благородниче — отвърнах.

Като чу това, младежът вирна горделиво глава:

— Мен ли? — произнесе той. — Ти ли?

И се засмя.

Но след малко сниши глас:

— Защо ти е жал за мен, защо? — попита задъхано той.

Не му отвърнах.

— Защо? — попита отново той.

Приведе се, погледна ме в очите.

— Кой си ти, облечен като просяк? Кой си? Кой те проводи да ме намериш, тук в улиците на Асизи, посред нощ?

Ядоса се.

— Признай истината! Някой те изпраща, кой?

И като не получи отговор:

— Нищо не ми липсва! — изрече той, като тупна с крак о земята. — Не искам да ме съжаляват, искам да ми завиждат. Да, да, нищо не ми липсва!

— Нищо ли? — обадих се аз. — Дори и небето ли?

Наведе глава, замълча; и след малко додаде:

— Много нависоко е небето, не го достигам; хубава е земята, прекрасна, близо до мен!

— Няма нищо по-близо до нас от небето; земята е под краката ни и я тъпчем; небето е вътре в нас.

Месечината беше почнала да се снишава, малко звезди по небето; нарядко се чуваха серенади, целите само страст, от далечните махали; изпълнен беше този летен нощен въздух с ухания и любов. Долу площадът шумеше.

— Небето е вътре в нас, благородничето ми — отново казах аз.

— Откъде знаеш това? — попита ме младежът и ме погледна изплашено.

— Гладувах, жадувах, страдах — и го научих.

Хвана ме за мишницата.

— Да вървим у дома; ще ти сложа трапеза, да ядеш, ще ти постеля легло, да спиш; ала за небето не ми говори, може да е вътре в теб, но не и вътре в мен.

Очите му заблестяха тревожно, гласът му стана дрезгав.

Слязохме на пазара; кръчмите още кънтяха, пред една схлупена къща светеше червено фенерче, пияни младежи влизаха и излизаха от нея. От селата започнаха да пристигат магаренца, натоварени със зеленчуци и плодове; двама акробати забиваха колове и изпъваха въжето; други пък поставяха маси и нареждаха по тях шишета с вино, ракия, ром; приготвяха се вече за утрешния неделен пазар.

Двама пияни зърнаха под лунния светлик Франциск и започнаха потулено да се смеят; единият свали китарата от рамото си и захвана да пее, като гледаше подигравателно Франциск:

— „Много нависоко свиваш гнездо, ще ти се строши клонът, и ще ти избяга птичката и ще ти остане само мъката!“

Навел глава, Франциск слушаше неподвижно.

— Прав е… — промълви той — прав е…

Трябваше да не се обадя; но аз съм селяндур, отворих уста:

— Коя птичка? — попитах.

Франциск се извърна и ме погледна; толкова мъка имаше в очите му, че не издържах, сграбчих ръката му и я целунах.

— Прости ми! — казах му аз.

Лицето му се смекчи.

— Коя птичка ли? — промълви той. — Та нима знам?

Въздъхна дълбоко:

— Не знам — изстена той, — не знам! Не ме питай! Ела!

Сграбчи ме здраво за ръка, сякаш се боеше да не му избягам.

Ама аз, къде ти да избягам? Къде да отида? Оттогава повече не се отделих от него. Може би си бил ти, отче Франциск, това, което от години търсех? Може би затова съм се родил, да те следвам и да те слушам? Уши имах, уста нямах, и те слушах; това, което не беше казал на никого, каза го на мен. Хващаше ме за ръка, навлизахме в горите, изкачвахме се по планините и ти говореше.

— Ако ти не беше с мен, брате Леоне — казваше ми ти, — щях да ги кажа на някой камък, на някоя мравка, на някой маслинов лист; защото сърцето ми прелива, и ако не се разтвори да се излее, ще се пръсне на хиляди парчета.

Така че знам за теб толкова, колкото никой друг не знае; извършил си много повече грехове, отколкото хората мислят; извършил си много повече чудеса, отколкото хората вярват. За да се издигнеш до небето, ти се засили от дъното на Ада… „Отколкото по-високо се засилваш — казваше ми ти често, — толкова по-високо ще стигнеш; най-голямото достойнство на борещия се християнин не е добродетелта му, а борбата да промени същността на наглостта, на безчестието, на безверието, на злобата вътре в него и да я превърне в добродетел. Един ден най-прославеният архангел, който ще стои до Бога няма да бъде нито Михаил, нито Гавраил, нито Рафаил; ще бъде Луцифер, когато вече ще е преобразувал страшната тъма вътре в себе си в светлина.“

А аз те слушах със зяпнала уста. „Какви благи думи — мислех си, — може ли, значи, грехът да стане и той пътека, която да ни отведе при Бога? Може ли и грешникът да се надява на спасение?“

А за любовта ти към Клара, дъщерята на благородника Фаворино Скифи, само аз зная; хората си мислят, защото са страхливци, че си обичал само душата й; ала ти, преди всичко си обикнал тялото й; оттам си тръгнал и си се устремил; след борба и клопки на изкушението и с помощта Божия, си стигнал до душата й; и си заобичал тази душа, без обаче да се откажеш от тялото й и без да го докоснеш никога. И не само че не е била пречка за теб тази плътска любов към Клара, но и ти е помогнала много да стигнеш до Бога; защото тази любов ти разкри великата тайна: по какъв начин, с каква борба плътта се превръща в дух. Една е любовта, еднаква е и към жената, и към сина, и към майката, и към отечеството, и към идеята, и към Бога; дори на най-ниската степен на любовта да победиш, отваряш си пътя, който те отвежда при Бога. Така че преборил си се с плътта, тръшнал си я безмилостно долу, замесил си я с кръвта и сълзите си, и след дългогодишна страшна борба си я превърнал в дух. Не си ли сторил същото и с всичките си добродетели и с всичките си злости? Плът са и те, Клара са и те, и кога с плач, кога със смях, кога с терзания, си ги превърнал в дух. Този е пътят, този, друг няма; и ти вървеше начело, а аз те следвах запъхтян.

Веднъж, когато те видях да се надигаш с ръмжене от окървавените камъни, целият същинска рана, сърцето ми те съжали; спуснах се, хванах коленете ти.

— Брате Франциск — извиках ти аз, — защо измъчваш толкова тялото си? Създание Божие е и то и трябва да се уважава; не ти ли е жал за кръвта ти, дето я изливаш?

А ти поклати глава:

— Днеска, брате Леоне — отвърна ми ти, — днеска, след като светът е изпаднал дотолкова, онзи, който е добродетелен, трябва да бъде добродетелен до святост, и дори отвъд светостта; онзи, който е грешен, трябва да бъде грешен до скота, и дори отвъд скота; прав път днеска няма.

А друг път, когато беше отчаян, гледаше земята, която искаше да те погълне, и небето, което не ти се притичаше на помощ, извърна се отново и ми каза нещо, а мен ме побиха тръпки, като го чух:

— Брате Леоне, слушай, ще ти кажа една тежка дума; ако не можеш да я издържиш, агнец Божи, забрави я; чуваш ли?

— Чувам, брате Франциск — отвърнах аз и бях започнал вече да треперя.

И тогава ти положи ръка на рамото ми, сякаш искаше да ме закрепиш, та да не падна.

— Брате Леоне, светец ще рече онзи, който се е отрекъл от всичко земно — и от всичко небесно.

Но едва изрекъл това нечестиво слово и се изплаши; наведе се, сграбчи шепа пръст и запуши устата си; постави пръст върху устните си и ме погледна ужасен; и след малко произнесе:

— Какво казах? Казах ли нещо? Мълчи!

И избухна в ридания.

Всичките ти думи, всяка вечер, под пламъчето на светилника, си ги отбелязвах една по една, закрепвах ги, за да не се изгубят; всичките ти дела. Може, казвах си аз, едно твое слово да спаси някоя душа; ако не го запиша и не го разкрия на хората, тази душа няма да се спаси, и аз ще бъда виновен за това.

Много пъти досега вземах перото, за да пиша, но бързо го оставях, обхващаше ме страх. Много ме е страх, да ми прости Господ, много ме е страх от буквите на азбуката; коварни, безсрамни демони, опасни; отваряш мастилницата, развързваш ги, и те хукват — и как можеш да ги озаптиш вече! Оживяват, събират се, разделят се, не слушат заповедите ти, подреждат се, черни, с рога и опашки, върху хартията, напразно им викаш и ги молиш, правят каквото си щат. Подскачат и се чифтосват безсрамно пред теб и подло разкриват това, което не си искал да признаеш и отказват да изразят онова, което, дълбоко в теб, се мъчи да излезе и да заговори на хората.

Но миналата неделя, като се върнах от църква, ми дойде смелост. „Господ не ги ли е натиснал тези демони — помислих си аз, — та щат не щат, да напишат Евангелието? Кураж тогава, душо моя, не се бой от тях; вземи перото и пиши!“ Но изведнъж отново ме обзе малодушие; тези, които са написали Евангелието са били, разбира се, свети апостоли, единият е имал ангела, другият лъва, третият вола и четвъртият орела, и те са им диктували и са пишели. Ами аз?

И все така нерешителен, носех дълги години, върху кожи, късове хартия, дървесни кори, вярно записани, една по една, думите ти. И си казвах: кога ще остарея, да се настаня в някой манастир, да не мога вече да ходя, и в покоя на килията да ми даде Господ сили да наредя върху хартията, като житие, словата и делата ти, отче Франциск, за спасението на света!

Бързах; защото чувствах, че думите се мятаха в кожите, в хартиите, в дървесните кори, оживяваха, разлютяваха се, надигаха глава, искаха да избягат. А и Франциск, чувствах го и него как обикаля, бездомен, капнал, около моя манастир, как протяга ръка като просяк, как се вмъква в двора, никой не го виждаше, само аз, и влиза в килията ми. Ето онзи ден, привечер, духаше севернякът, студено беше, бях запалил пръстеното си мангалче, светият игумен ми беше разрешил, понеже бях остарял, да паля малко огън в килията си, не издържам вече. Приведен четях един стар пергамент за житията на светиите; чудесата ме бяха наобиколили и ме лизваха като пламъци; не се намирах вече на земята, висях във въздуха; по едно време почувствах, че зад гърба ми има някой; извърнах се и видях, наведен над мангала, Франциск.

Скочих прав.

— Отче Франциск — извиках, — заряза ли Рая?

— Студено ми е — отвърна той, — студено ми е, гладен съм, нямам къде да склоня глава.

Имах хляб и мед, спуснах се, взех ги, за да му ги дам да яде, да не гладува; извърнах се, но не видях никого.

Това беше знамение Божие, явно предвещание, обикаля бездомен Франциск по света, изгради му дом! Но отново ме обхвана страх; дълго време се борех вътре в себе си, изморих се; опрях глава върху пергамента, заспах и видях сън. Уж се бях изтегнал под едно разцъфнало дърво, повяваше Бог като уханен ветрец върху ми; това беше то, Райското дърво, и беше разцъфнало! И изведнъж, както гледах, през цъфналите клони небето, дойдоха и накацаха върху всяка вейка, по една малка птичка, като букви от азбуката, и зачуруликаха; отначало само една-едничка, после заедно две, сетне три, подскачаха от клонче на клонче, събираха се по две, по три, по пет, и пееха прехласнати всички заедно. Цялото дърво се беше превърнало в песен, сладка, изпълнена със страст и любов и голяма печал. И аз уж бях потънал, със скръстени ръце, дълбоко в пръстта, и това разцъфнало дърво излизаше от недрата ми, корените му обхващаха цялото ми тяло и бозаеха от него; и всичките ми радости и скърби в живота бяха станали птички и пееха.

Събудих се, чувствах все още чуруликането в недрата си, повяваше все още Бог връз мен.

Бях спал цяла нощ върху пергамент, съмваше се. Станах, измих се, преоблякох се, сложих си чисти дрехи, клепалото за утринната биеше, прекръстих се, слязох в църквата. Долепих челото си, устата си, гърдите си върху плочите, причестих се, богослужението завърши; не заговорих никого, за да запазя неосквернен дъха си, върнах се тичешком в килията си; хвърчах; ангели ме подемаха, не ги виждах, но чувах отляво и отдясно пърхането на крилата им; взех перото, прекръстих се — и започнах да пиша Житието и Дейността ти, отче Франциск.

Бог помози!

Заклевам се да кажа истината! Помогни, Господи, на паметта ми, просвети, Господи, ума ми, не ме оставяй да изрека излишна дума; вдигнете се планини и поля на Умбрия, свидетелствайте! Камъни, които сте поръсени с мъченическата му кръв, прашни, потънали в кал пътища на Италия, черни пещери, заснежени върхове, корабе, дето го отнесе в дивия Изток, прокажени и вълци, и разбойници, и вие, птички, които чухте призива му, вдигайте се! Брат Леоне има нужда от вас, елате, застанете от двете му страни, помогнете ми да кажа истината, от това зависи спасението на душата ми.

Треперя, защото често пъти не мога да различа кое е истина и кое лъжа. Тече като вода в ума ми Франциск, променя образите си, не мога да го закрепя. Нисък ли беше, грамаден ли беше? Не мога да сложа ръка на сърцето си и да кажа със сигурност. Много пъти ми се струваше късичък и неугледен, кожа и кости, с рядка кестенява брадичка, с дебели провиснали устни, с големи космати уши, които стърчаха като заешки и се ослушваха към целия свят, към видимия и невидимия; но ръцете му бяха нежни, източени и изящни, сякаш произхождаше от голям род… Ама когато говореше или се молеше, или когато мислеше, че е сам, високи до небесата пламъци изскачаха от тялото му, превръщаше се в архангел с червени крила и пляскаше с тях във въздуха; и ако пък беше нощем, човек се изплашваше и се отдръпваше, за да не изгори.

— Брате Франциск — извиках, — угасни, ще изгориш света!

Вдигах очи и го виждах да идва към мен, спокоен, усмихнат, и по лицето му отново бяха изписани благостта, горчилката и бедността на човека.

Веднъж, помня, го попитах:

— Брате Франциск, как ти се явява Бог, когато останеш сам в мрака?

А той ми отвърна:

— Като чаша студена вода, брате Леоне, като чаша безсмъртна вода; жаден съм, изпивам я и утолявам жаждата си вовеки веков!

— Като чаша студена вода Бог? — извиках аз поразен.

— Какво мислиш, брате Леоне, какво се удивляваш? Няма по-просто нещо от Бога, по-свежо, по-прилягащо на човешките устни!

Ала след няколко години, Франциск, изнемощял, едно кълбо само косми и кости, плът не му беше останала вече, наведе се, за да не го чуят братята, треперещ, и ми каза:

— Пожар е Бог, брате Леоне, и гори; изгаряме и ние заедно с него.

Колкото и да го претеглям с ума си, само това мога да кажа със сигурност: от земята, където стъпваха краката му, до главата му, ръстът му беше нисък; но от главата му нагоре ръстът му беше огромен.

Две неща съм запомнил добре от тялото му: краката му и очите му. Бях просяк, целия си живот прекарах с просяци, видях хиляди крака, които цял живот стъпяха боси връз камъните, праха и калищата, връз снега; но никога не видях толкова измъчени, жалки, слаби, изръфани от пътищата, покрити с кървящи рани; понякога, когато брат Франциск спеше, навеждах се и ги целувах; и сякаш целувах цялото човешко страдание.

А пък очите му! Как можеше да ги забрави човек, па макар и само веднъж да ги видеше! Големи, бадемовидни, съвсем черни; и си казваше: по-кротки, по-кадифени очи никога не съм виждал; и едва изрекъл това, тези очи се превръщаха в два капака и се разтваряха и се виждаха недрата му — сърцето, бъбреците, дробовете — които горяха. Често пъти ме гледаше и не ме виждаше; какво виждаше? Не кожата и плътта ти, не главата, а черепа ти. Веднъж ме галеше полека по лицето, очите му се бяха изпълнили със съчувствие и благост.

— Харесваш ми, брате Леоне, защото оставяш червеите свободно да лазят по устните и ушите ти и не ги пропъждаш.

— Не ги виждам, брате Франциск, какви червеи!

— Сигурно ги виждаш, но не ги махаш, защото добре знаеш, брате Леоне, че са пратеници на Бога, на Великия Цар. Сватба прави Бог на небето и ги провожда, за да ни покани: „Много поздрави, казва, от Великия Цар, и ви чака, елате!“.

Когато беше сред хората, смееше се, шегуваше се, скачаше изведнъж и започваше да играе хоро, вземаше две пръчки и свиреше с тях като с цигулка, и пееше негови си песни на Бога: вършеше това, навярно за да вдъхне смелост на хората; добре знаеше, че душата страда, че тялото е гладно, че човекът не издържа повече… Но когато останеше съвсем сам, започваше да плаче; удряше се по гърдите, търкаляше се върху копривите и тръните, вдигаше ръце към небето и викаше: „По цял ден отчаян те търся; по цяла нощ, когато спя, ме търсиш. Кога ще се срещнем на разсъмване, Боже мой?“.

Друг път го чух, вперил очи в небето, да вика:

— Не искам повече да живея, съблечи ме, Господи, избави ме от тялото ми, вземи ме!

На сутринта, когато се съмваше и птиците отново започваха да пеят, или по пладне, потъваше в прохладната сянка на гората, или през нощта, под звездите или под лунната светлина, потръпваше от неизразимо блаженство, поглеждаше ме, и очите му бяха пълни със сълзи.

— Брате Леоне — каза ми той веднъж, — братко мой, какво е това чудо? Какъв ли трябва да е тогава Този, който е създал такава красота? Как да Го наречем?

— Бог, брате Франциск — отвърнах му аз.

— Не Бог, не Бог! — извика той. — Не! Тежко е, троши кости това име, не Бог, Баща!

И една нощ, когато луната беше изгряла съвсем кръгла и висеше сред небето и цялата земя плуваше ефирна във въздуха, Франциск обикаляше из уличките на Асизи, гледаше, не виждаше никого да стои на прага на къщата си и да се любува на великото чудо. Спусна се, изкачи се на църковната камбанария и започна да бие камбаната за тревога; скочиха от сън изплашени хората, помислиха, че има пожар и изтичаха полуголи в двора на „Свети Руфин“; и видяха Франциск да бие като побеснял камбаната.

— Защо биеш камбаната? — извикаха му те. — Какво се е случило?

— Вдигнете очи, християни — отвърна им горе от камбанарията Франциск, — погледнете луната!

Такъв беше, такъв ми се стори, че беше блаженият Франциск.

Пиша това, но не съм сигурен; откъде да знам какъв беше, кой беше? Та нима го знаеше и самият той? Спомням си един зимен ден, в Порчункола, Франциск седеше на прага и се припичаше на слънце, и тогава довтаса запъхтян един младеж и застана пред него.

— Къде е Франциск, синът на Бернардоне? — попитал той изплезил език. — Къде е новият светец, та да падна в нозете му? От месец вече обикалям по друмищата и го търся. Ради Христа — Бога, брате мой, кажи ми къде е.

— Къде е Франциск, синът на Бернардоне ли? — отвърна той, като поклати глава. — Къде е Франциск, синът на Бернардоне ли? Какво е Франциск? Кой е Франциск? И аз, брате мой, го диря; от години вече го диря; дай ми ръка, да вървим да го намерим.

Стана, хвана за ръка младежа, тръгнаха на път.

Откъде можех да знам, през онази нощ, когато го срещнах за първи път в Асизи, какъв щеше да стане този младеж с дълго червено перо на главата си, който пееше на любимата си? Държеше ме здраво за ръка, прекосихме бързо града, стигнахме до благородническия дом на Бернардоне.

Влязохме, притаили дъх, за да не ни чуе халата; застла ми трапеза, нахраних се; постла ми легло, заспах, и призори се събудих, отворих тихо външната врата и се измъкнах навън. Неделя беше днес, щеше да има голямо богослужение в църквата „Свети Руфин“ и отивах да попрося.

Седнах върху каменния лъв вляво от входа на църквата, очаквах да дойдат много християни; неделно настроена е днес душата им, сещат се за Ада и за Рая, хваща ги страх, надяват се, и отварят кесията си за сиромашията.

Бях свалил кепето си и от време на време в него със звън падаха монети; една полупобъркана старица, благородница, се наведе и ме попита кой съм, откъде идвам и дали съм виждал сина й; заловили го били през войната конниците на Сиена, проклети да са!

Но тъкмо отварях уста, ето ти го и синьор Бернардоне, бащата на Франциск. Познавах го отдавна и никога не ми бе дал милостиня: „Имаш ръце и крака — викаше ми той, — работи!“.

— Търся Бога — отвърнах му веднъж.

— Да те вземат мътните! — разнесе се гръмкият му глас и слугите му прихнаха да се смеят.

Появи се с жена си, госпожа Пика, пристъпяше бавно и тежко, господарски, идваше на богослужението в църквата. Боже мой, какъв звяр беше това! Носеше дълго джубе, копринено, тъмновишнево, поръбено със сребърен ширит; калпак от черно кадифе и черни остроноси ботуши; повдигнал беше лявата си ръка и си играеше с един кръст, който висше на златна верижка върху гърдите му. Як, с широки кости, снажен мъжага, тежка челюст, двойна гуша, месест нос, гърбав, а очите му сиви, студени, като на сокол.

Като го видях, свих се на кълбо, за да не ме забележи; подир него идеха пет мулета, натоварени до изнемога със скъпи стоки — коприни, кадифета, златни ширити и чудесни везби. Водеха ги петима въоръжени мулетари, защото друмищата бяха пълни с разбойници. Така че Бернардоне идваше със стоките си, да се черкуват и те, та да ги види от иконата си светията, да ги разпознае, ако изпаднат в опасност; а той ще коленичи пред него, както си беше свикнал преди всяко пътуване, и ще се спазари със светеца: давай ми, за да ти давам; закриляй стоките ми и ще ти донеса от Флоренция сребърно кандило, тежко, изгравирано, та да ти завиждат другите светии със стъклените кандила…

До него, скръстила ръце върху корема си, пристъпяше напето, със сведени очи, покрила косата си с морскосин копринен воал жена му, французойката, госпожа Пика. Красива, жизнерадостна, самата прелест; лицето й беше от милосърдните; протегнах ръка, но не ме видя; не ме видя или се боеше от халата до нея и не посмя да ми даде милостиня? Прекрачиха и двамата прага, влязоха в църквата през голямата врата и изчезнаха.

След години, една сутрин, когато тръгвахме да обиколим селата и да проповядваме обич, Франциск си спомни за родителите си, за майка си, за баща си, и въздъхна:

— Ех, не можах все още да ги накарам да се помирят… — прошепна той.

— Кои? За кого говориш, брате мой Франциск?

— За баща си и за майка си, брате Леоне. Вечно се борят вътре в мен двамата; целият ми живот, знай, е тази борба; може да приемат различни имена — Бог и Сатана, дух и плът, добро и зло, светлина и тъма, но винаги са майка ми и баща ми. Баща ми вика вътре в мен: „Печели, забогатявай, дай злато, купи си фамилен герб, стани благородник; само богатият и благородникът заслужават да живеят на този свят. Не бъди добър, ще пропаднеш, зъб да ти счупят, челюст да строшиш; не искай да те обичат, а да ти се боят; не прощавай, удряй!“. А майка ми, трепери вътре в мен гласът й, ми казва тихо, плахо, за да не я чуе баща ми: „Бъди добър, Франциск мой, благословен да си от мен! Обичай бедните, смирените, онеправданите; сторят ли ти зло, прощавай!“. Борят се вътре в мен баща ми и майка ми, и цял живот се мъча да ги помиря; но не се помиряват, не се помиряват, брате Леоне, и затова страдам.

И наистина, бяха се събрали сиор Бернардоне и госпожа Пика в гърдите на Франциск и го измъчваха; ала извън гърдите на сина си те имаха свои отделни тела и сега отиваха, един до друг, тази неделя, да се черкуват.

Затворих очи, слушах свежите детски гласове, които пееха в църквата, а от клироса органът се разливаше високо и разтърсваше въздуха. „Това е гласът Божи — мислех си аз, — това е гласът на народа, строг и всемогъщ…“ Слушах със затворени очи, бях щастлив; и така както бях възседнал мраморния лъв, стори ми се, че влязох на кон в Рая. Нежно псалмопение, тамян, и в торбата хляб, маслини, вино, какво друго, мислите, че е Раят? Понеже аз, да ме прости Господ, тези работи, дето ги разправят мъдрите богослови за крила и духове и души без тяло, не ги разбирам; и трохичка дори да падне на земята, навеждам се, вземам я и я целувам, защото с положителност знам, че тази трохичка е късче от Рая… Но тези неща само просякът може да ги разбере; и на просяци говоря.

И както се разхождах из Рая, яхнал мраморния лъв, една сянка падна върху мен; отворих очи, Франциск стоеше пред мен. Богослужението беше завършило, навярно се бях унесъл в сън, мулетата със скъпите стоки бяха изчезнали от църковния двор.

Франциск стоеше пред мен, бледен, крайно изплашен, устните му трепереха, погледът му не беше на себе си. Разнесе се дрезгавият му глас:

— Ела, трябваш ми.

Тръгна напред, подпираше се на бастун с дръжка от слонова кост и от време на време се облягаше на някоя стена, коленете му се подгъваха. Извърна се:

— Болен съм — каза той, — подкрепяй ме да отидем вкъщи и да си легна; и да останеш край мен; искам да те питам нещо.

Акробатите на площада бяха вече забили коловете си, изпънали бяха въжетата, облечени бяха в пъстри дрехи и носеха островърхи червени шапки със звънчета. Неделя беше днеска, готвеха се да покажат умението си и да минат за парса. Старци и женици седяха с кръстосани крака на земята, с панер върху престилката си и продаваха пилета, яйца, сирене, билки против болести, мехлеми за рани, муски против уроки; един хитър старик имаше една бяла мишка в кафез, която вадеше късмети.

— Сиор Франциск — казах, — чакай да си изтеглиш късмет и ти; чувал съм, че тези мишки идели от Рая — защото сигурно и там има мишки! — и затова са бели; и знаят много тайни.

Но Франциск се беше хванал за един стълб и дишаше тежко; взех го на ръце, стигнахме в двореца на сиор Бернардоне.

Как могат, Боже мой, богатите да умират? Какви мраморни стълбища, какви стаи с позлатени тавани, какви чаршафи от лен и коприна! Сложих го да легне, затвори веднага очи, изнемощял.

Приведен гледах как по бледото му лице преминаваха сенки и мълнии и клепачите му премигваха, сякаш болезнено наранени от много силна светлина; долавях над него някакво невидимо, страшно присъствие.

Изведнъж нададе вик, отвори очи и приседна изплашен на леглото; изтичах, поставих зад гърба му пухена възглавница, за да се облегне и тъкмо се канех да го попитам какво има, защо се е изплашил, той протегна ръка и ми запуши устата.

— Мълчи! — промълви той.

И се свря в пухената възглавница, защото зъзнеше; очите му се бяха отпуснали, обърнали се бяха навътре и гледаха с ужас недрата му; челюстта му трепереше.

И тогава изведнъж разбрах:

— Видял си Бога! — извиках. — Видял си Го!

Сграбчи ръката ми:

— Откъде знаеш? — изрече той задъхано. — Кой ти го каза?

— Никой, но те гледам как трепериш и разбрах това; така трепери само онзи, който изведнъж види пред себе си лъв или Бога.

Изправи глава от възглавницата:

— Не, не Го видях — промълви той, — чух Го.

Огледа се изплашено.

— Седни — каза ми той, — не протягай ръце връз мен, не ме докосвай!

— Не те докосвам; страх ме е да те докосна; ако те докоснех в този миг, ръката ми щеше да се изпепели.

Поклати глава, усмихна се; появиха се отново светлинките в очите му.

— Искам да те попитам нещо — каза той. — Майка ми върна ли се от църква?

— Още не; навярно приказва с приятелките си.

— По-добре. Затвори вратата.

Помълча и след малко отново произнесе:

— Искам да те попитам нещо.

— На заповедите ти, благородниче, питай.

— Каза ми, че през целия си живот си търсел Бога; как си Го търсел? Викаше ли, плачеше ли, постеше ли? Всеки човек има свой път, който да го отведе при Бога. Кой беше твоят път? Това те питам.

Наведох замислено глава. Да го кажа ли, да не го ли кажа?! Знаех, много пъти бях размишлявал върху това, кой беше моят път, ала ме беше срам да го разкрия; та нали по онова време се срамувах от хората, защото не се срамувах от Бога.

— Защо не ми отвръщаш? — изрече с горчивина Франциск. — Труден час преживявам, помощ искам от теб, помощ!

Стана ми жал за него, развълнува се сърцето ми, реших да му разкажа всичко.

— Моят път, сиор Франциск, и нека това не ти се стори странно, моят път, по който поех за към Бога, беше мързелът. Да, да, мързелът. Ако не бях мързелив, щях да я карам и аз като всички свестни хора, щях да науча и аз някой занаят, щях да отворя работилница, дърводелец, тъкач, зидар, щях да работя по цял ден, щях да се оженя, нямаше да имам време да търся Бога, игла в копа сено, така щях да си кажа, умът ми и мислите ми — как да си изкарам хляба, как да нахраня децата си, как да се оправям с жена си; големи бели, проклети да са, къде ти време, къде ти кеф вече, къде ти чисто сърце да мислиш за Бога!

Ала по милост Божия се родих дембелин; мързеше ме да работя, мързеше ме да се оженя; да се сдобия с деца, да потъна в грижи; седях на слънце през зимата, на сянка през лятото; а през нощта, изтегнат по гръб на терасата на къщата ми, гледах месечината и звездите. А когато гледаш месечината и звездите, как искаш мислите ти да не се отправят към Бога? Не можех вече да спя, кой ги е направил всички тези неща, казвах си аз, и защо, кой ме е направил и мен и защо, и накъде се намира Бог, да отида да Го намеря, да Го попитам? И за благочестието, не слушай какво ти разправят, трябва мързел, трябва да имаш време, надничарят се връща вкъщи капнал, гладен е, нахвърля се на яденето, налапва се на бърза ръка, скарва се с жена си, набива децата си без причина и вина, ей така, защото е уморен, ядосан, а след това стисва юмруци и заспива… Поотдъхва си, набарва жена си до себе си, прегръща я, свива пак юмруци, потъва отново в сън… Къде ти тогава време за Бога? Ала онзи, който няма работа, деца, жена, мисли за Бога, отначало от любопитство, а сетне с тревога. Не клати глава, сиор Франциск, попита ме, отговорих ти, прощавай.

— Разправяй още, разправяй, брате Леоне, не спирай; и дяволът ли, значи, подвежда Бога? И мързелът ли, значи, подвежда Бога? Вдъхваш ми смелост, брате Леоне, разправяй още.

— Какво да ти кажа, сиор Франциск? Другите неща ги знаеш; родителите ми ми бяха оставили малко имане, изядох го; взех тогава торбата, поех по друмищата и тръгнах от врата на врата, от манастир на манастир, от село на село, да търся Бога; къде е? Кой Го е видял? Къде мога да Го намеря? Сякаш беше някакъв страшен звяр и бях излязъл на лов. Едни ми се смееха, други ми хвърляха камъни, трети ме тръшваха на земята и ме пребиваха; ала аз отново ставах, поемах пак по пътищата и гонех Бога.

— И намери ли Го? — усетих връз себе си задавеното дишане на Франциск. — Намери ли Го?

— Къде да Го намеря, благородничето ми! Питах най-различни хора, мъдреци, светии, луди, владици, трубадури, столетни старци; всеки ми даваше съвет, посочваше ми една пътека: „Поеми по нея, казваха ми, и ще Го намериш!“. Но всеки ми посочваше своя пътека. Коя да избера? Бях се объркал… „Пътят, който води при Бога — каза ми един мъдрец от Болоня, — е жената и детето; ожени се!“ А друг един, побъркан, свят човек от Губио: „Не търси Бога, ако искаш да Го намериш; затвори очите си, ако искаш да Го видиш; запуши си ушите, за да Го чуеш. Това правя и аз“. И като каза това, затвори очите си, затули ушите си, скръсти ръце и започна да плаче. А пък една жена, отшелничка в гората, тичаше под боровете съвсем гола и викаше: „Любов! Любов! Любов!“ и се пляскаше по гърдите, и не можеше да ми даде друг отговор.

Един ден открих в една пещера един светец; беше ослепял от много плач, а кожата му беше само на люспи от мръсотия и святост; той ми каза най-вярната дума, най-страшната. Като си я припомня, косата ми настръхва.

— Коя дума? Искам да я чуя! — възкликна Франциск и сграбчи ръката ми; трепереше.

— Наведох се, сторих му метани и го попитах: „Свети отшелнико, тръгнах да намеря Бога; посочи ми пътя“. — „Няма път!“ — отвърна ми той, като удари с патерицата си по земята.

— „Няма път!“ — „Какво тогава?“ — рекох изплашено аз. — „Има пропаст, скочи!“ — „Пропаст ли?! Този ли е пътят“ — извиках. — „Този! Всички пътища водят към земята, скокът към Бога; скочи!“

— „Не мога, свети отшелнико!“ — „Тогава се ожени и се успокой!“ — каза той, протегна костеливата си ръка и ме изпъди, и бях вече далеч, когато още чувах риданията му.

— Всички ли плачеха? — промълви изплашено Франциск. — Всички ли? Е тези, които намериха Бога, и онези, които не Го намериха ли?

— Всички.

— Защо, брате Леоне?

— Не знам; всички.

Замълчахме, Франциск беше заровил сега лице във възглавницата и дишаше тежко. А аз, за да го утеша, му казах:

— Слушай сиор Франциск, струва ми се, че някъде видях следите му. Веднъж, но бях пийнал. Видях Го за миг отзад; отвори вратата на кръчмата, където гуляех с приятелите си, и излезе. Друг път пък валеше, святкаше, минавах през една гора, и сварих да зърна края на дрехата Му; ала светкавицата угасна, дрехата изчезна; или пък светкавицата беше дрехата Му? Друг път пък, лани през зимата, на една висока планина, върху снега видях следите от стъпките Му; един овчар минаваше. „Виж — викам му аз, — следите на Бога?“ Ала овчарят се разсмя. „Побъркал си се нещо, нещастнико — отвърна ми той. — Това са вълчи стъпки; вълк е минал оттук!“ Замълчах; какво да му кажа на този чобанин? Дебела му главата, пълна само с овце и вълци, къде ти да разбере други неща! Бях сигурен, че това бяха стъпките на Бога по снега… Сиор Франциск, прощавай, дванайсет годни го гоня, нищо друго не открих.

Франциск наведе глава, потъна в размисъл.

— Кой знае — промълви той след малко, — не въздишай, брате Леоне, кой знае, да търсиш Бога, може би това е Бог!

Изплаших се, като чух тези думи, изплаши се и той и закри с две ръце лицето си.

— Кой демон говори вътре в мен? — изръмжа отчаяно той.

Не пророних дума, треперех. Да търсиш Бога, това ли е Бог?

Тежко ни и горко тогава!

Мълчахме и двамата; очите на Франциск пак се бяха обърнали; виждах само бялото им; страните му се бяха зачервили, а зъбите му тракаха; покрих го с едно дебело вълнено одеяло, ала той го отметна настрана.

— Искам да ми бъде студено — каза той. — Остави ме! Не ме гледай, гледай нататък!

Станах да си вървя, но по лицето му се изписа гняв.

— Седни — каза ми той, — къде отиваш? Така ли ме оставяш сам в опасността? Ти говори, олекна ти; и аз искам да говоря, да ми олекне. Къде ти е умът? Гладен ли си? Яж, отвори килера и яж, пий и вино, закрепни, за да чуеш. Тежка дума ще кажа, дръж се!

— Нямам нужда да ям и да пия — отвърнах обидено, — мислиш, че съм само търбух ли? Аз, да го знаеш, затова съм се родил, за да слушам. Говори, значи, каквото и да кажеш, ще издържа.

— Дай ми чаша вода, жаден съм.

Пи, опря се на възглавницата, полуотвори уста, нададе ухо, ослуша се; тишина, къщата пуста, на двора пропя петел.

— Ние, струва ми се, брате Леоне, останахме само двамата на този свят. Чуваш ли някой друг в къщата? Извън къщата? Пропадна светът; само ние двамата останахме.

Помълча и след малко додаде:

— Слава Богу!

Прекръсти се и ме погледна; почувствах как погледът му прониква дълбоко в душата ми.

Отново замълча; протегна ръка, хвана коленете ми.

— Благослови ме, отче Леоне — каза той. — Ти си моя изповедник, изповядам се.

И като видя, че се колебая:

— Постави ръка върху главата ми — изрече повелително той, — положи ръка върху главата ми, отче Леоне, кажи: „В името Божие, изповядай се, грешни Франциск, син на Бернардоне; пълно с грехове е сърцето ти, изпразни го, да ти олекне!“

Ала аз мълчах.

— Прави каквото ти казвам! — произнесе той ядосано.

Положих ръка върху главата му, разжарен въглен беше, пареше.

— В името Божие — промълвих, — изповядай се, грешни Франциск, син на Бернардоне; пълно с грехове е сърцето ти, изпразни го, да ти олекне!

И тогава, отначало спокойно, но колкото повече говореше, вълнуваше се и се задъхваше, Франциск започна изповедта си.

— Ядене и пиене и лютни и копринени дрехи и червени пера е бил животът ми; по цял ден търговия, държах аршина, мамех хората, събирах злато, пилеех го с две ръце и затова и ми извадиха прякора Широкопръстия; през нощта вино и песни. Това беше животът ми. Но вчера, след полунощ, когато се прибрахме вкъщи и ти легна и заспа, налегна ме някаква потиснатост, къщата не ме побираше, щях да се пръсна. Слязох полека по стълбата, измъкнах се на двора, отворих скришом външната врата, излязох на улицата. Месечината беше избледняла, клонеше вече на залез; тишина; угасени светлините, спеше градът в Божиите обятия.

Разперих ръце, поех дълбоко въздух, поолекна ми; и поех по нагорнището. Обикалях, обикалях, минах край църквата „Свети Руфин“, бях се уморил, седнал на мраморния лъв, който пази входа на църквата; точно там, където те заварих тази сутрин да седиш и да просиш; погалих го полека с длан, напипах в устата му човечето, което то ядеше, изплаших се. „Какъв е този лъв? — казах си аз. — Защо са го поставили да пази вратата на църквата?“ Кой може да е бил? Бог ли? Сатаната ли? И яде хора. Как да разбера? Кой може да ми каже? Бог ли? Сатаната ли? Изведнъж почувствах отдясно — бездна; отляво — пак бездна, а аз стоях по средата върху една стъпка земя, между двойния хаос, и ми се зави свят. Въртеше се светът около мен, въртеше се и животът ми, нададох вик: „Няма ли кой да ме чуе?“ — извиках. — Съвсем сам ли съм на този свят? Къде се намира Бог? Не чува ли, няма ли ръка, та да я простре над главата ми? Вие ми се свят, ще падна!

Докато говореше, Франциск разперваше ръце, задушаваше се, не можеше да си поеме дъх. Беше вдигнал очи и гледаше навън, през прозореца, небето. Понечих да му хвана ръката, да го успокоя, но се отдръпна рязко, навъсен.

— Остави ме — изръмжа той, — остави ме, не искам да се успокоя.

Сви се на края на леглото, гласът му сега беше станал дрезгав; задъхваше се.

— Виках, виках кога Бога, кога Сатаната, който и да е от двамата да се появи, да почувствам, че не съм сам. Защо ме беше обзел така внезапно страх от самотата? Готов бях в този миг да предам душата си на Бога или на Сатаната, не ме беше грижа, стига да имах другар. Да не бъда сам. И така както гледах отчаян небето и чаках, чух глас…

Замълча; дъхът му секна.

— Чух глас… — повтори той и пот почна да се стича на едри капки по лицето му.

— Глас ли? — възкликнах. — Какъв глас, Франциск? И какво каза?

— Не можах да различа думите; не, не беше глас, беше ръмжене на звяр, на лъв. Ами ако беше мраморният лъв, върху който седях и дето ядеше хора? Скочих прав; беше почнало да се съмва; гласът звучеше още вътре в мен, отекваше от сърцето към бъбреците, от една пещера в недрата ми към друга, като гръм. Започнаха да бият камбаните за утринната, тръгнах си, поех нагоре към крепостта, тичах; тичах и изведнъж ме обля студена пот. Някой зад мен викаше: „Къде тичаш, Франциск? Къде тичаш, Франциск? Няма да се отървеш!“. Извърнах се — никой! Захванах отново да тичам; и след малко отново се чу гласът: „Франциск, Франциск, затова ли, значи, си се родил? Да гуляеш, да пееш, да прелъстяваш девойките?“. Не се извърнах този път назад, изплаших се; захванах отново да тичам, да се избавя от гласа, и тогава един камък пред мен започна да вика: „Франциск, Франциск, затова ли, значи, си се родил? Да гуляеш, да пееш, да прелъстяваш девойките?“. Косите ми настръхнаха, тичах; но гласът тичаше заедно с мен; и тогава вече ясно разбрах: гласът не беше извън мен, колкото и да тичах, не можех да се отърва от него; гласът беше вътре в мен; някой вътре в мен викаше, не аз, не аз, синът на Бернардоне, блудният, а друг. Вътре в мен. По-добър от мен. Кой? Не знам, откъде да знам? Някой друг.

Бях вече стигнал запъхтян горе на крепостта; слънцето в този миг се подаде иззад планината, стоплих се. Озари се светът, стопли се и той; някой вътре в мен започна отново да говори; но много тихо сега, шепнешком, сякаш ми разкриваше някаква тайна. Сведох глава към гърдите си, ослушах се; кълна ти се, отче Леоне, казвам цялата истина, чух: „Франциск, Франциск, душата ти е гълъбицата, соколът, който те гони е Сатаната, ела в пазвата ми!“. Това бяха думите, които аз сам ги бях съчинил, бях ги вложил в мелодията на лютнята и заставах всяка нощ под един прозорец и ги пеех… Но сега за първи път, брате Леоне, разбрах защо ги бях съчинил тези думи и какъв беше тайният им смисъл…

Замълча, усмихна се; наведе глава, отново промълви вдъхновено:

— „Франциск, Франциск, душата ти е гълъбицата, соколът, който те гони, е Сатаната, ела в пазвата ми…“

След това замълча. Беше се успокоил; почувствах — сега можех да го докосна, без да се опаря; наведох се, взех му ръката, целунах я.

— Брате Франциск — казах, — всеки човек, и най-безбожният, има вътре в себе си, дълбоко в сърцето си, обвит в месища и тлъстини, Бога. Бог е бил Този, който е отместил вътре в теб месищата и тлъстините и е викал.

Франциск затвори очи; цяла нощ не беше спал, спеше му се.

— Спи, Франциск — казах му тихо, — ангел Божи е и сънят, имай му доверие.

Но той се стресна, изблещи очи.

— Ами сега какво да правя? — произнесе той със задавен глас. — Дай съвет!

Съжалих го; и аз също от години обикалях и просех съвет.

— Дръж главата си опряна на гърдите си — отвърнах, — и се ослушвай. Другият, който е в теб, няма как, ще заговори отново; и стори тогава това, което ще ти каже.

Чух, че външната врата се отвори леко, ситни стъпки затрополиха на двора; госпожа Пика се връщаше от църква. Беше сама, отдъхнах си; сиор Бернардоне навярно е яхнал коня си и сега е вече на път за Флоренция.

— Майка ти дойде, Франциск — казах, — спи, отивам си.

— Не си отивай, старият го няма, тук ще спиш, не ме оставяй сам, ти казвам!

Сграбчи ме за ръката.

— Не ме оставяй сам в опасността! — извика той.

— Не си вече сам, Франциск, знаеш това! Голям другар имаш вътре в себе си, чу гласа Му. Защо се боиш?

— Ами че тъкмо от Него се боя, брате Леоне, не разбираш ли? Не си отивай.

Положих ръка на челото му — гореше.

Майка му влезе усмихната в стаята.

— Дете мое, нося ти поздрав от иконата на Света Богородица; тя да ти помага!

И като изрече това, постави върху дланта му стръкче босилек.