Джефри Арчър
Кристина Розентал

Равинът знаеше, че няма как да начене писането на проповедта, преди да прочете писмото. Седеше на бюрото пред белия лист хартия повече от час и все още не можеше да измисли първото изречение. Напоследък му беше трудно да се съсредоточи върху задължението, което изпълняваше всяка петъчна вечер през последните трийсет години. Сигурно се бяха досетили, че вече не му е по силите. Извади писмото от плика и бавно разгъна страниците. После намести очилата за четене на носа си и започна да чете.

 

 

Скъпи татко,

„Еврейче! Еврейче! Еврейче!“ бяха първите думи, които я чух да изрича, когато минах покрай нея в първата обиколка от състезанието. Тя стоеше до парапета в началото на пистата със свити на фуния длани пред устните, за да мога да чуя добре скандирането й. Навярно беше от друго училище, защото не я познавах, но само един поглед ми бе достатъчен, за да видя, че до нея стоеше Грег Рейнолдс.

След петте години, през които трябваше да понасям подигравките му и тормоза в училище, ми се искаше да му отвърна с „нацист, нацист, нацист“, но ти винаги си ме учил да стоя над подобни провокации.

Опитах се да ги прогоня от мислите си, тъй като навлизах във втората обиколка. От години мечтаех да спечеля бягането на една миля в шампионата на гимназия „Уест Маунт“ и бях твърдо решен да не им позволя да ми попречат.

На връщане при втората обиколка на правата можах да я огледам по-добре. Стоеше сред група приятелки, които носеха шалчета на женския манастир „Марианаполис“. Вероятно беше около шестнайсетгодишна и тънка като топола. Чудя се дали ти щеше да ме порицаеш, ако бях извикал „плоска като дъска, плоска като дъска, плоска като дъска“ с надежда да провокирам момчето до нея да налети на бой. Тогава преспокойно можех да ти кажа, че той е започнал пръв, но в мига, в който научеше, че е бил Грег Рейнолдс, щеше да се сетиш колко малко ми е трябвало, за да отвърна.

Когато стигнах до правата, отново се подготвих за скандиранията. Те станаха модни в края на петдесетте, когато по стадионите викаха екзалтирано „За-то-пек, За-то-пек, За-то-пек“ в чест на големия чешки шампион. За мен обаче нямаше да викат „Ро-зен-тал, Ро-зен-тал, Ро-зен-тал“, когато ги наближа.

„Еврейче! Еврейче! Еврейче!“, повтаряше тя като развалена грамофонна плоча. Приятелят й Грег, типично богаташко синче, започна да се смее. Знаех, че той я подстрекава, и така ми се щеше да изтрия самодоволната му усмивка. Стигнах обозначението за половин миля за две минути и седемнайсет секунди — време, което ми позволяваше да бия училищния рекорд, и чувствах, че само така ще сложа подигравчийката и онзи фашист Рейнолдс на мястото им. Нямаше как да не си помисля колко несправедливо е всичко. Аз бях истински канадец, роден и израсъл в тази страна, докато тя беше просто имигрантка. Та нали ти, татко, си избягал от Хамбург през 1937 година и си започнал от нулата. Нейните родители са стъпили на тази земя едва през 1949 г., когато ти вече си бил уважават член на обществото.

Стиснах зъби и се опитах да се съсредоточа. Затопек пише в автобиографията си, че бегачът не може да си позволи да загуби концентрация по време на състезание. Когато стигнах предпоследния завой, неизбежното скандиране се поднови, но този път само ме амбицира да тичам още по-бързо, за да счупя рекорда. Щом стъпих отново на правата, чух моите приятели да викат с пълно гърло: „Давай, Бенджамин, ти можеш“, и съдията с хронометъра да отброява: „Три двайсет и три, три двайсет и четири, три двайсет и пет“, когато навлязох във финалната обиколка.

Знаех, че рекордът — четири трийсет и две — е на една ръка разстояние, и изведнъж разбрах, че всички онези студени и тъмни вечери на тренировки през зимата са си заслужавали. Щом стигнах обратната права, поведох и дори почувствах, че няма да трепна пред момичето. Събрах всичките си сили в този последен напън. Бързият поглед зад рамото ми потвърди, че съм на метри пред съперниците си, така че бях сам срещу времето. После чух скандирането, този път дори по-силно от преди: „Еврейче! Еврейче! Еврейче!“. Беше по-силно, защото сега двамата викаха в унисон и точно когато се показах, Рейнолдс вдигна ръка в нагъл нацистки поздрав.

Само ако бях продължил още двайсетина метра, щях да стигна до безопасната права при одобрителните възгласи на приятелите ми, купата и рекорда. Ала те ме вбесиха толкова силно, че повече не можех да се сдържам.

Напуснах трасето, прекосих тревните площи и ямата за дълъг скок и се насочих право към тях. Безумната ми постъпка поне ги накара да спрат да скандират, защото Рейнолдс отпусна ръка и просто стоеше и гледаше жалко зад ниския парапет, който отделяше трасето. Прескочих го и се приземих точно пред противника си. С цялата си енергия, която пазех за финалния спринт, замахнах с всичка сила към него. Юмрукът ми го удари под лявото око, той се преви и падна на земята до нея. Тя бързо клекна, а после вдигна очи и ме погледна с неописуема омраза. След като се уверих, че Грег не може да се изправи, аз се върнах с бавни крачки на трасето, докато последните бегачи летяха към финала.

„Отново последен, еврейче“, чух я как извика, докато тичах напред, толкова далеч след останалите, че не си направиха труда да отбележат времето ми.

Колко често си ми цитирал думите: „Аз само търпеливо вдигах рамо, защото да търпи, от памтивека е отлика на древното ни племе“^[1]. Прав беше, разбира се, но аз бях само на седемнайсет и дори след като научих истината за бащата на Кристина, все още не можех да проумея как човек, дошъл от победена Германия, Германия, заклеймена от целия свят заради отношението си към евреите, може да се държи по този начин. По онова време наистина вярвах, че родителите й са били нацисти, но си спомням как търпеливо ми обясняваше, че баща й е бил адмирал в германския флот и е спечелил Железен кръст заради потопяването на съюзнически кораби. Помниш ли, когато те попитах как може да проявяваш търпимост към такъв човек, камо ли да му позволиш да се засели в нашата страна?

Ти започна да ме убеждаваш, че адмирал Фон Браумер, произлизащ от римокатолическо семейство, вероятно е презирал нацистите не по-малко от нас и е напуснал флота с почести като офицер и джентълмен. Аз обаче не мога да приема твоето отношение или просто не искам.

Не помогна и това, татко, че винаги си се поставял на мястото на другите, и въпреки че майка си отиде без време от този свят заради тези копелета, ти все още намираш в себе си сили да простиш.

Ако се беше родил християнин, щеше да бъдеш светец.

 

 

 

Равинът остави писмото и разтърка уморените си очи, преди да обърне следващата страница, изписана с красивия почерк на сина му, школуван от самия него преди толкова много години. Бенджамин винаги усвояваше бързо, от еврейските свещени писания до сложни алгебрични уравнения. Старецът дори беше започнал да се надява, че момчето би могло да стане равин.

 

 

Спомняш ли си, когато те попитах една вечер защо хората не могат да разберат, че светът се е променил? Това момиче не разбираше ли, че не е по-добро от нас? Никога няма да забравя какво ми отговори ти. Тя е, каза ти, много по-добра от нас, ако единственият начин, по който можеш да докажеш превъзходството си, е да забиеш юмрук в лицето на приятеля й.

Прибрах се в стаята си ядосан заради твоята слабост. Трябваше да минат години, преди да разбера силата ти.

Когато не тичах по пистата, се готвех за стипендията в „Макгил“ и почти не ми оставаше време за друго, затова се изненадах, когато нейните и моите пътища се пресякоха съвсем скоро.

Трябва да е било след около седмица, когато я видях в местния плувен басейн. Когато влязох, тя стоеше в дълбокия край, точно под трамплина. Дългата й руса коса танцуваше по раменете й, ярките й сини очи с оживление следяха всичко, което ставаше наоколо. Грег беше до нея. С доволство забелязах тъмнолилавата синка под лявото му око. Спомням си, че вътрешно се изкикотих, защото тя наистина имаше най-плоските гърди, които бях виждал у шестнайсетгодишно момиче, макар че трябва да призная, краката й бяха фантастични. Сигурно е особнячка, помислих си. Обърнах се, за да отида в съблекалнята — и цопнах във водата. Когато изплувах и си поех дъх, нямаше следа от човека, който ме беше бутнал, само ухилени, но невинни лица. Не ми трябваше докторска степен по право, за да се сетя кой е бил, но както ти винаги си ми напомнял, татко, без доказателства няма вина… Нямаше да обърна кой знае какво внимание, че ме бяха бутнали в басейна, ако не носех най-хубавия си костюм — всъщност единствения си костюм с дълъг панталон — този, с който ходех в синагогата.

Изкатерих се отвън, но не си губих времето да се оглеждам за него. Знаех, че Грег отдавна се беше изпарил. Прибрах се вкъщи по крайните улички, без да се качвам на автобуса, за да не ме види някой и да не ти каже в какво състояние съм бил. Веднага щом се прибрах у дома, се промъкнах покрай кабинета ти и се качих в стаята си, за да се преоблека, преди да си ме видял.

Старият Исак Коен ме погледна неодобрително, когато след час се появих в синагогата по сако и джинси.

На следващата сутрин занесох костюма на химическо чистене. Струваше ми джобните за три седмици, за да съм сигурен, че никога няма да научиш какво стана в басейна тогава.

 

 

 

Равинът взе снимката на седемнайсетгодишния си син в костюма за официални случаи. Спомняше си много добре как той се бе появил на проповедта му със сако и джинси и Исак Коен гласно го беше укорил. Равинът бе благодарен, че господин Аткинс, инструкторът по плуване, му се беше обадил, за да го предупреди за станалото, така че поне той не доля масло в огъня след острите думи на господин Коен. Продължи да съзерцава снимката дълго време, преди да се върне към писмото.

 

 

Следващият път, когато видях Кристина — вече бях научил името й — беше на танците по случай завършването на годината в училищния физкултурен салон. Смятах, че изглеждам доста шик в грижливо изгладения си костюм, докато не видях Грег, застанал до нея в изискан вечерен костюм с бяла риза и папийонка. Помня, че си помислих дали изобщо някога щях да мога да си позволя вечерен костюм. Грег беше приет в „Макгил“ и го разправяше на всички, които имаха желанието да го слушат, което ме амбицира още повече да спечеля стипендия за там догодина.

Не можех да откъсна очи от Кристина. Беше облечена с дълга червена рокля, която покриваше изцяло красивите й крака. Тесен златен колан подчертаваше тънката й талия. Не носеше никакви бижута, с изключение на семпло златно колие. Знаех, че ако почакам още малко, ще събера кураж да изпълня намисленото. Стиснах юмруци, отидох до мястото, където седяха, и както винаги си ме учил, татко, се поклоних леко, преди да я попитам:

— Ще танцувате ли с мен?

Тя ме погледна в очите. Кълна се, че ако тогава ми беше казала, че първо трябва да убия хиляда мъже, преди да се осмеля да я поканя отново, щях да го сторя.

Тя дори не проговори, но Грег се наведе над рамото й и каза:

— Защо не си намериш някое хубаво еврейско момиче? — Мисля, че по лицето й премина сянка при тази реплика, но аз само се изчервих като дете, хванато да бърка в буркана с бонбоните.

Тогава бях убеден, че я мразя.

През последната седмица от срока счупих училищния рекорд за бягане на една миля. Ти дойде да ме гледаш, но слава богу, нея я нямаше. През онази лятна ваканция заминахме за Отава при леля Ребека. Един съученик ми каза, че Кристина е прекарала нейната във Ванкувър у едно германско семейство. Поне Грег не е бил с нея, увери ме приятелят ми.

Ти продължи да ми напомняш колко е важно доброто образование, но нямаше нужда, защото всеки път, когато видех Грег, се изпълвах с решимост да спечеля стипендията.

Трудих се още по-усърдно през лятото на ’65-а, когато ти ми обясни, че за канадците „Макгил“ е като Харвард или Оксфорд и ако го завърша, животът ми ще е уреден завинаги.

За първи път бягането мина на заден план за мен.

Въпреки че рядко виждах Кристина през срока, тя не излизаше от ума ми. Един съученик ми каза, че вече не излизала с Грег, но не можа да ми обясни причината за скъсването. По това време имах една така наречена приятелка, която винаги седеше в другия край на синагогата — Наоми Голдблац, помниш я — но тя ме канеше на срещи, не аз нея.

Когато наближиха изпитите, бях благодарен, че винаги намираше време да прегледаш есетата и тестовете ми. Не подозираше обаче, че се връщах в стаята си да ги преработя за трети път. Често пъти заспивах на бюрото. Когато се събуждах, прелиствах страницата и продължавах да чета.

Дори на теб, татко, който нямаш грам суета в себе си, ти беше трудно да скриеш от паството гордостта си от моите осем отлични оценки и пълната стипендия за „Макгил“. Чудех се дали Кристина знае за това. Сигурно. Името ми беше изписано със златни букви на таблото с почестите върху чисто нова златна табела, така че все някой сигурно й е казал.

 

 

Бяха минали три месеца, когато я видях отново по време на първия ми семестър в „Макгил“. Помниш ли, когато ме заведе на „Жана д’Арк“ в театър „Кентавър“? Тя беше там, седеше няколко реда пред нас с родителите си и един второкурсник, Боб Ричардс. Адмиралът и съпругата му имаха строг пуритански вид, но не изцяло коравосърдечен. През почивката я видях как се смееше и се шегуваше с тях; очевидно се забавляваше. Аз не видях почти нищо от „Жана д’Арк“ и макар че не отделях очи от Кристина, тя не ме забеляза. Да можех да съм на сцената в ролята на дофина, за да ме види.

Когато завесата падна, тя и Боб Ричардс оставиха родителите й и се отправиха към изхода. Последвах ги през фоайето до паркинга и проследих как се качиха в един тъндърбърд. Тъндърбърд! Помислих си, че някой ден може да съм в състояние да си купя вечерен костюм, но никога тъндърбърд.

От този момент нататък тя винаги беше в мислите ми, независимо дали тренирах или работех, дори когато спях. Проучих, доколкото можах, Боб Ричардс и открих, че всички около него го харесваха.

За първи път в живота си се мразех, че съм евреин.

Следващия път, когато видях Кристина, бях изпълнен със страх какво би могло да се случи. Бях на старта на състезанието по бягане на една миля срещу Ванкувърския университет и като първокурсник, извадих късмет да ме изберат да представлявам „Макгил“. Излязох на пистата да загрея и я видях на третия ред заедно с Ричардс. Държаха се за ръце.

Тръгнах последен след сигнала, но когато се връщах по правия участък, напреднах до пета позиция. Не бях тичал пред по-голяма публика и щом стигнах правата към финала, зачаках скандирането „Еврейче! Еврейче! Еврейче!“, но нищо такова не се случи. Чудех се дали е видяла, че съм сред бегачите. Беше забелязала, защото чух ясно гласа й: „Давай, Бенджамин, трябва да победиш!“, викаше тя.

Исках да погледна назад, за да се уверя, че е била наистина Кристина, но трябваше да пробягам още четвърт миля, преди да мина отново покрай нея. Когато подминавах нейното място, вече бях трети и съвсем ясно я чух: „Давай, Бенджамин, можеш!“.

Тутакси поведох, защото единствената ми цел бе да се върна отново при нея. Втурнах се, без да ме интересува кой е зад мен, и когато я подминах за трети път, бях на няколко метра пред останалите. „Ще спечелиш“, викаше тя, когато тичайки, достигнах средата за три минути и осем секунди — единайсет секунди по-бързо от досегашния ми най-добър резултат. Помислих си, че трябва да напишат в наръчниците по тренировка нещо за любовта, която дава по три секунди на обиколка.

Гледах я през цялото време, докато тичах по правата, и когато навлязох в последния завой, тълпата се изправи на крака. Обърнах се, за да я видя. Тя подскачаше и викаше: „Внимавай, внимавай!“, без да разбирам защо, докато не бях задминат от вътрешната страна от най-добрия атлет на Ванкувърския университет, за когото треньорът ме беше предупредил, че е известен със силния си финиш. Със залитане прекосих финала втори, но продължих да тичам, докато не стигнах убежището на съблекалнята. Седнах сам до шкафчето. Четири минути и седемнайсет секунди, чух някой да ми казва. Шест секунди по-бързо от всички мои досегашни резултати. Това не помогна. Дълго време стоях под душа и се опитвах да разбера какво бе причинило промяната в отношението й.

Върнах се на пистата по-късно, когато само персоналът по поддръжката беше останал. Погледнах за последен път финиша и отидох в библиотеката „Форсайт“. Нямах сили да изляза на обичайната среща с приятелите, затова се опитах да се успокоя, като си напиша есето за правата на омъжените жени върху недвижимото имущество.

Библиотеката беше празна в събота вечер и почти дописвах третата си страница, когато чух един глас да изрича:

— Надявам се, че не те прекъсвам, но ти не дойде в „Джо“. — Погледнах и видях срещу мен Кристина. Татко, не знаех какво да кажа. Онемял, гледах втренчено красивото създание с модерна синя минипола и тесен пуловер, който подчертаваше най-съвършените гърди.

— Аз бях тази, която ти викаше „еврейче“ в гимназията. Още ме е срам. Исках да ти се извиня на бала, но не събрах смелост в присъствието на Грег. — Кимнах с разбиране. Не можех да намеря подходящите думи. — Оттогава не съм му проговорила — добави тя. — Но ти едва ли помниш Грег.

Само се усмихнах.

— Искаш ли да пием кафе? — попитах безгрижно, все едно нямаше да ми направи впечатление, ако отвърнеше: „Съжалявам, но трябва да се връщам при Боб“.

— С удоволствие — отговори тя.

Заведох я в кафенето на библиотеката — само това можех да си позволя. Тя не си направи труда да обясни какво е станало с Боб Ричардс, нито аз я попитах.

Стана ми неудобно, че Кристина знаеше толкова много за мен. Помоли ме за прошка за подвикванията си на стадиона преди две години. Не се оправда, не хвърли вината върху друг, просто помоли за прошка.

Каза ми, че се надява да постъпи в „Макгил“ през септември, специалност немски.

— Малко е нагло — призна тя, — тъй като това е родният ми език.

Прекарахме остатъка от лятото заедно. Гледахме отново „Жана д’Арк“ и дори се редихме на опашка за филма „Доктор Но“, който беше много нашумял по това време. Работехме заедно, хранехме се заедно, играехме заедно, но спяхме поотделно.

Не ти споменавах за Кристина много по онова време, но се обзалагам, че ти вече знаеше колко много я обичам. Никога не съм крил нищо от теб. И понеже си ме възпитавал в прошка и разбиране, едва ли щеше да си против.

 

 

Равинът спря да чете. Сърцето го болеше, защото знаеше какво щеше да последва, макар че по онова време нямаше как да предугади как ще завърши всичко. Не беше предполагал, че някой ден ще съжалява за ортодоксалното си възпитание, но когато госпожа Голдблац за първи път му каза за Кристина, той не можа да скрие неодобрението си. С времето ще мине, беше й казал. Толкова за мъдростта.

 

 

Когато ходех в дома на Кристина, винаги бях посрещан любезно, но семейството й не можеше да скрие неодобрението си. Те говореха неща, в които не вярваха, само за да покажат, че не са антисемити, и винаги когато отварях пред Кристина дума за това, тя ми отвръщаше, че преувеличавам. И двамата знаехме, че не преигравам. Те просто смятаха, че не съм достоен за дъщеря им. Прави бяха, но това нямаше нищо общо с еврейския ми произход.

Никога няма да забравя първия път, когато се любихме. Беше в деня, когато Кристина научи, че е спечелила място в „Макгил“.

Бяхме отишли в стаята ми, за да се преоблечем за тениса в три часа. Аз я взех в обятията си, както предполагах, за мимолетна прегръдка и до следващата сутрин не се разделихме. Не беше планирано, но и как можеше да бъде, като и на двамата ни беше за първи път?

Казах й, че ще се оженя за нея. Не го ли казват всички мъже първия път? Само че аз наистина го мислех.

След няколко седмици цикълът й не дойде. Умолявах я да не изпада в паника и двамата изчакахме още един месец, защото тя се боеше да отиде при който и да е лекар от Монреал.

Ако тогава ти бях казал всичко, татко, може би животът ми щеше да поеме в друга посока. Ала аз не ти казах и не мога да обвинявам никого освен себе си.

Започнах да планирам женитба, която нито семейството на Кристина, нито ти щяхте да приемете, но това не ни засягаше. Любовта не се интересува от родителите, нито прави разлика между религиите. Когато и на втория месец цикълът й не дойде, аз се съгласих Кристина да каже на майка си. Попитах я дали иска да присъствам на разговора, но тя чувстваше, че трябва да го направи сама.

— Ще те чакам тук — обещах.

Тя се засмя.

— Ще се върна, преди да си имал време да размислиш за женитбата.

Седях в стаята си в „Макгил“ през целия следобед — четях и крачех, предимно крачех, но тя не се върна и аз не отидох да я търся, докато не се стъмни. Промъкнах се до дома й, като през цялото време се самоубеждавах, че сигурно има някакво просто обяснение за това, че тя не се върна.

От алеята видях, че лампата в стаята й свети, но останалата част от къщата беше тъмна, затова реших, че сигурно е сама вкъщи. Минах през портата, качих се на верандата, почуках на вратата и зачаках.

Отвори ми баща й.

— Какво искаш? — Очите му не ме изпускаха и за секунда.

— Обичам дъщеря ви и искам да се оженя за нея.

— Тя никога няма да се омъжи за евреин — изрече и затвори вратата.

Помня, че не я затръшна; просто я затвори, което бе някак си още по-зле.

Стоях на алеята, загледан в стаята й, повече от час, докато лампата не угасна. После се прибрах. Спомням си, че тази нощ ръмеше и нямаше много хора по улиците. Опитах се да измисля какво да направя, въпреки че ситуацията ми се струваше неразрешима. Легнах си с надеждата да стане чудо. Бях забравил, че чудесата са за християните, а не за евреите.

До следващата сутрин вече бях измислил план. Обадих се в дома на Кристина в осем часа и почти затворих телефона, когато чух гласа отсреща.

— Госпожа Фон Браумер — каза той.

— Кристина вкъщи ли е? — попитах шепнешком.

— Не, няма я — дойде овладяният безличен отговор.

— Кога очаквате да се върне?

— Няма да е скоро.

Оказа се година. Писах, обаждах се по телефона, питах приятели от училище и университета, но така и не открих къде я бяха отвели.

После един ден, без предизвестие, тя се върна в Монреал със съпруг и дете. Моето дете. Научих горчивите подробности от всезнаещата Наоми Голдблац, която вече ги беше видяла.

След около седмица получих лаконична бележка от Кристина, която ме умоляваше да не правя никакви опити да се свържа с нея.

Тъкмо бях започнал последната си година в „Макгил“ и като някакъв джентълмен от осемнайсети век уважих желанието й и отдадох цялата си енергия на последните изпити. Тя продължи все така да владее мислите ми и когато в края на годината ме приеха да следвам право в Харвард, реших, че съм извадил късмет.

Заминах от Монреал за Бостън на 12 септември 1968.

Сигурно си се чудил защо нито веднъж не си дойдох у дома през трите години. Знам, че не одобряваше. Благодарение на госпожа Голдблац всички знаеха кой е бащата на детето на Кристина и аз чувствах, че принудителното ми отсъствие ще улесни живота ти.

 

 

Равинът прекъсна четенето при спомена как госпожа Голдблац му бе съобщила това, което тя смяташе „единствено за свой дълг“.

— Бъркате се където не ви е работа, стара сплетнице — беше й казал. До следващата събота тя се беше преместила в друга синагога и целият град беше научил защо.

Той беше по-ядосан на себе си, отколкото на Бенджамин. Съжаляваше, че не беше отишъл в Харвард, за да каже на сина си, че го обича и винаги ще го обича. Толкова за способността му да прощава.

Взе отново писмото.

 

 

През годините в правния факултет имах много приятели от двата пола, но Кристина рядко напускаше мислите ми за повече от няколко часа. Докато бях в Бостън, й написах над четирийсет писма, но не ги пуснах. Дори й звънях, но винаги вдигаше някой друг. Ако бях попаднал на нея, дори не знам дали щях да кажа нещо. Просто исках да чуя гласа й.

Не ти ли беше любопитно за жените в моя живот? Имах връзки с умни момичета като Радклиф, която четеше правна, историческа и научна литература, и с една продавачка, която не беше отваряла книга. Можеш ли да си представиш как се прави любов, докато мислиш за друга жена? Вършех си работата на автопилот и дори страстта ми към тичането беше сведена до един час джогинг на ден.

Много преди края на последната година водещи правни фирми от Ню Йорк, Чикаго и Торонто идваха да ни интервюират. Харвардската тежка артилерия беше търсена из целия свят, но дори аз бях изненадан от посещението на старшия съдружник от „Греъм Дъглас & Уилкинс“ от Торонто. Не бяха известни като фирма със съдружници евреи, но на мен ми допадаше идеята табелата един ден да гласи „Греъм Дъглас, Уилкинс & Розентал“. Дори баща й щеше да бъде впечатлен.

Ако живеех и работех в Торонто, убеждавах сам себе си, поне щях да бъда достатъчно далече, за да я забравя, и с малко повечко късмет да намеря жена, към която да изпитам същите силни чувства.

„Греъм Дъглас & Уилкинс“ ми намериха просторен апартамент с изглед към парка и ми дадоха тлъста начална заплата. Отблагодарих им се, като работех през всички часове, които Господ — който и да е той — беше ми дал. Татко, ако съм си мислел, че в „Макгил“ или Харвард е било много тежко, оказа се, че те са били само суха тренировка за истинския живот. Не се оплаквах. Работата беше вълнуваща и ми се отплати далеч над очакванията ми. Сега можех да си позволя тъндърбърд, но вече не го исках.

Появиха се нови приятелки, но си отиваха, щом отвореха дума за брак. Еврейките обикновено повдигаха въпроса още първата седмица, а нееврейките, както от опит разбрах, изчакваха малко по-дълго. Дори започнах да живея с една еврейка, Ребека Верц, но и това свърши — един четвъртък.

Шофирах към офиса през онази сутрин — сигурно е било малко след осем, което за мен беше късно — когато видях Кристина от другата страна на натоварената с коли магистрала. Делеше ни само мантинелата. Тя стоеше на автобусната спирка и държеше за ръка едно момченце, около петгодишно — синът ми.

Натовареният сутрешен трафик ми позволи да я погледам по-дълго, смаян и вцепенен. Исках да ги гледам и двамата едновременно — тя носеше дълго леко палто, което даваше възможност да видя, че не е развалила фигурата си. Лицето й беше спокойно и ми напомни, че тя рядко напускаше мислите ми. Синът й — нашият син — беше опакован във възголямо вълнено палто, с бейзболна шапка на главата, от която разбрах, че е поддръжник на „Делфините“ от Торонто. За съжаление точно тя ми попречи да видя как изглежда. Не може да си в Торонто, мислех аз, трябваше да си в Монреал. В огледалото за обратно виждане проследих как двамата се качиха на автобуса. Точно този четвъртък сигурно съм бил най-ужасният адвокат за всички клиенти, потърсили съвета ми.

През следващата седмица минавах покрай спирката всяка сутрин по времето, когато бяха чакали там, но никога повече не ги видях. Започнах да се чудя дали не съм си го въобразил. Тогава зърнах Кристина отново на връщане от среща с клиент извън офиса. Беше сама. Натиснах рязко спирачките, докато я гледах как влиза в един магазин на Блуър стрийт. Този път запречих изхода на една спряла кола и бързо прекосих улицата като някакъв евтин детектив, който си вади хляба с надничане през ключалките.

Това, което видях, ме изненада — не беше клиентка в изискан магазин за рокли — открих, че работеше там.

Щом я видях да обслужва клиент, веднага се върнах бързо в колата. В офиса попитах секретарката си дали знае нещо за магазин „Уилингс“.

Секретарката ми се засмя.

— Произнася се по немския начин с „в“. Ако имахте съпруга, щяхте да знаете, че това е най-скъпият магазин за рокли в града.

— Знаете ли нещо друго за него? — опитах се да попитам между другото.

— Нищо — отговори тя, — освен че собственичката е богата немкиня, която се казва госпожа Клаус Вилинг, а в женските списания често пишат за нея.

Нямаше нужда да й задавам повече въпроси и няма да ти губя времето, татко, с моите разследвания. Въоръжен с тези късчета информация, много бързо научих къде живее Кристина. Съпругът й беше представител на „Бе Ем Ве“ и имаха едно дете.

 

 

Старият равин въздъхна дълбоко, когато погледна часовника на бюрото си повече по навик, отколкото от нужда да знае времето. След малко се върна към писмото. Толкова се беше гордял със сина адвокат; защо тогава не беше направил първата крачка към помирението? Толкова бе искал да види внука си.

 

 

За решението, което взех, не се искаше ум на юрист, само малко здрав разум — макар че адвокат, който дава съвети сам на себе си, има глупак за клиент. Контактът, реших, трябва да е директен и писмото беше единственият начин, който според мен щеше да бъде приемлив за Кристина.

През онази понеделнишка сутрин написах просто послание, после го пренаписах няколко пъти, преди да се обадя на „Флийт Деливърис“ и да ги помоля да го доставят лично в магазина. Когато младежът тръгна с писмото, ми се прииска да го последвам, за да се уверя, че го предава на когото трябва. Все още мога да повторя всяка дума от него.

Скъпа Кристина,

Сигурно знаеш, че живея и работя в Торонто. Може ли да се видим? Тази седмица ще те чакам във фоайето на хотел „Роял Йорк“ всяка вечер между шест и седем. Ако не дойдеш, бъди спокойна, никога повече няма да те безпокоя.

Бенджамин

Онази вечер подраних с трийсет минути. Седнах в голямото безлично фоайе отстрани на централната зала и поръчах кафе.

— Чакате ли още някого, господине? — попита сервитьорът.

— Още не знам — отговорих.

Никой не дойде, но аз стоях до седем и половина.

До четвъртък сервитьорът вече спря да ме пита дали чакам някого. Седях сам пред изстиващата чаша кафе и през час поглеждах часовника си. Всеки път, когато влезеше руса жена, сърцето ми се обръщаше, но никога не беше тази, на която се надявах.

Наближаваше седем в петък, когато най-сетне видях Кристина, застанала на входа. Носеше елегантен син костюм, закопчан почти до шията, и бяла блуза, която й придаваше вид на делова жена. Дългата й руса коса беше прибрана зад ушите, за да й придаде строг вид, но колкото и да се опитваше, „красива“ беше единствената дума, с която можех да я опиша. Изправих се и вдигнах ръка. Тя се приближи бързо и седна до мен. Не се целунахме и известно време дори не проговорихме.

— Благодаря, че дойде — казах.

— Не трябваше, беше глупаво.

Мина известно време, преди някой от нас да заговори отново.

— Да ти налея ли кафе? — попитах.

— Да, благодаря.

— Черно?

— Да.

— Не си се променила.

Колко банално щеше да прозвучи, ако някой ни беше подслушал.

Тя отпи от кафето си.

Още тогава трябваше да я прегърна, но нямаше как да съм сигурен, че тя го иска. Поговорихме няколко минути за незначителни неща, като избягвахме погледите си, когато аз изведнъж изрекох:

— Знаеш ли, че все още те обичам?

Очите й се напълниха със сълзи, когато отговори:

— Разбира се, че знам. Аз също не съм престанала да те обичам. Не забравяй, че всеки ден те виждам чрез Никълъс.

Тя се наведе и заговори почти шепнешком. Разказа ми за срещата с родителите си преди повече от пет години, сякаш изобщо не се бяхме разделяли. Баща й с нищо не издал, че е ядосан, когато научил за бременността й, но семейството заминало за Ванкувър на сутринта. Там отседнали у Вилинг, фамилия от родния им Мюнхен, стари приятели на семейство Фон Браумер. Синът им Клаус отдавна бил влюбен в Кристина и приемал с разбиране факта, че е бременна и в действителност не изпитва нищо към него. Бил уверен, че с времето всичко ще се нареди.

Не се наредило, нямало как. Кристина била убедена, че няма да се получи, колкото и да се опитвал Клаус. Дори напуснали Монреал в опит да си дадат шанс. Клаус й купил магазина в Торонто и я отрупвал с всичко, което може да се купи с пари, но напразно. Бракът им бил очевидна преструвка, но не можели да наранят семействата си с развод, затова още от самото начало всеки заживял собствения си живот.

Докоснах бузата й, щом свърши разказа си, а тя хвана ръката ми и я целуна. От този момент се виждахме всяка свободна минута, която можехме да откраднем, нощ и ден. Това беше най-щастливата година в живота ми и не можех да скрия от никого щастието си.

Извънбрачната ни връзка — така я описваше клюката — неизбежно стана обществено достояние. Колкото и да се опитвахме да бъдем дискретни, бързо открих, че Торонто е много малък град, пълен с хора, на които им доставяше удоволствие да съобщят на всички, на които държахме, че често са ни виждали заедно и дори че Кристина си тръгва от дома ми призори.

После изведнъж нямахме избор: Кристина ми каза, че отново е бременна. Този път ситуацията не ни смути.

Щом тя съобщи новината на Клаус, разводът протече с най-голямата бързина, на която най-добрият бракоразводен адвокат в „Греъм Дъглас & Уилкинс“ беше способен. Оженихме се няколко дни след подписването на последните документи. И двамата съжалявахме, че родителите на Кристина не поискаха да присъстват на сватбата, но аз не разбирах защо ти не дойде.

 

 

Равинът не можеше да повярва на собствената си липса на толерантност и късогледство. Трябваше да обърне гръб на каноните на ортодоксалния юдаизъм, щом това означаваше да загуби единственото си дете. Той беше преровил всеки ред от Талмуда, за да намери пасаж, който да му позволи да наруши доживотната си клетва. Напразно.

 

 

Единственото тъжно нещо в целия развод беше, че дадоха на Клаус попечителството над нашето дете. Освен това той настоя в замяна на бързия развод да нямам право да виждам Никълъс, докато не навърши двайсет и една, и да не му казваме, че аз съм истинският му баща. По това време ни се струваше много висока цена, дори за щастие като нашето. Знаехме, че нямаме друг избор, освен да приемем условието му.

Често се питах как е възможно всеки ден да е в пъти по-хубав от следващия. Кристина ми липсваше, ако не я видех дори няколко часа. Ако фирмата ме изпратеше в командировка извън града, аз й звънях два, три, може би четири пъти, а ако беше за повече от един ден, тя ме придружаваше. Спомням си как ти описваше любовта си към мама и тогава се питах дали мога да се надявам някога на такова щастие. Започнахме да правим планове за раждането на нашето дете. Уилям, ако е момче — нейният избор; Дебора, ако е момиче — моят. Боядисах свободната стая в розово, защото вярвах, че аз ще спечеля.

Кристина ме възпираше да не накупя камари детски дрешки, но аз я предупредих, че бездруго ще имаме дузина деца. Евреите, напомних й аз, вярват в династиите.

Тя редовно посещаваше гимнастиката за бременни, хранеше се внимателно, почиваше си разумно. Казах й, че не би могло да има по-старателна майка, дори за моята дъщеря. Попитах дали мога да присъствам на раждането на бебето и лекарят й отначало прие молбата ми с неохота, но после се съгласи. Когато тя влезе в деветия месец, предизвикахме такава суетня, че от болницата сигурно решиха, че се чака раждането на някоя коронована особа.

Закарах Кристина в женската университетска болница на път за работа миналия четвъртък. И макар че после отидох в офиса, не можах да се концентрирам и за секунда. От болницата се обадиха следобед, за да ми съобщят, че очакват детето да се роди рано вечерта: явно Дебора не искаше да нарушава работното време в „Греъм Дъглас & Уилкинс“. Аз обаче пристигнах в болницата много по-рано. Седях в края на леглото при Кристина, докато контракциите не станаха на една минута и тогава, за моя изненада, ме помолиха да изляза. Трябвало да спукат околоплодния й мехур, за да изтекат водите, обясни сестрата. Помолих я да напомни на акушерката, че искам да присъствам на раждането.

Излязох в коридора и започнах да крача напред-назад като бащите по филмите. След половин час дойде лекарят на Кристина и ми се усмихна широко. Забелязах, че в горното си джобче бе затъкнал пура, очевидно запазена за щастливите татковци.

— Всеки момент ще роди. — Друго не каза.

Дойде втори лекар, когото не познавах, и бързо влезе в стаята. Той само ми кимна. Чувствах се като обвиняем на подсъдимата скамейка в очакване на решението на съдебните заседатели.

Сигурно беше след около петнайсетина минути, когато по коридора се зададоха няколко забързани млади стажанти, които бутаха някакъв апарат. Влязоха в стаята на Кристина и дори не ме погледнаха.

Чух писъци, които отстъпиха място на жалния плач на новородено. Благодарих на моя Господ и на нейния. Когато лекарят се показа от стаята, забелязах, че пурата я нямаше.

— Момиче е — тихо каза.

Бях преизпълнен от радост. През ума ми мина, че няма нужда да пребоядисвам стаята.

— Може ли вече да видя Кристина?

Той ме хвана за ръката и ме заведе в кабинета си.

— Моля, седнете. Боя се, че имам лоши новини.

— Тя добре ли е?

— Съжалявам, ужасно съжалявам да ви съобщя, че съпругата ви почина.

Отначало не му повярвах, отказвах да му повярвам. Защо? Защо?! Идваше ми да изкрещя.

— Ние я предупредихме — добави той.

— Предупредихте я? За какво?

— Че кръвното й налягане може да не издържи втория път.

Кристина никога не ми беше казвала това, което ми обясни лекарят — че раждането на първото ни дете е било с усложнения и че лекарите са я посъветвали да не забременява повече.

— Защо не ми е казала? — настоях да науча. После проумях защо. Тя беше рискувала всичко заради мен — егоистичния сляп глупак — и накрая убих единствения човек, когото обичах.

Позволиха ми да подържа Дебора за малко, преди да я сложат в кувьоз, и ми казаха, че следващите двайсет и четири часа ще бъдат решаващи дали ще успее да се пребори.

Не знаеш какво означаваше за мен, татко, това, че дойде толкова бързо в болницата. Родителите на Кристина пристигнаха по-късно същата вечер. Бяха великолепни. Той ме помоли за прошка — помоли за моята прошка. „Това нямаше да се случи — не спираше да повтаря, — ако не бяха глупостта и предразсъдъците ми.“

Съпругата му ме хвана за ръката и ме попита дали може да вижда Дебора от време на време. Съгласих се, разбира се. Тръгнаха си малко преди полунощ. Седях, крачех и спах в онзи коридор през следващите двайсет и четири часа, докато не ми казаха, че животът на дъщеря ми е извън опасност. Тя щеше да остане още няколко дни в болницата, обясниха, но вече сучела мляко от шише.

Бащата на Кристина беше така добър да се заеме с погребението.

Сигурно се питаш защо не се появих, и ти дължа обяснение. Реших само да се отбия в болницата на път за погребението, за да прекарам няколко мига с Дебора. Вече бях прехвърлил цялата си любов върху нея.

Лекарите не можеха да ми го съобщят. Накрая един смел мъж ми каза, че сърцето й спряло да бие малко преди да дойда. Дори старшият хирург плачеше. Когато напуснах болницата, коридорите бяха опустели.

Искам да знаеш, татко, че те обичам с цялото си сърце, но нямам желание да прекарам остатъка от живота си без Кристина и Дебора.

Моля те само да ме погребеш до съпругата ми и дъщеря ми, за да бъда запомнен като техен съпруг и баща. По такъв начин неразумните люде ще се поучат от любовта ни. И когато прочетеш това писмо, помни само, че когато бях с нея, изпитах най-голямото щастие на земята, затова смъртта не ме плаши.

 

 

Старият равин остави писмото на масата пред себе си. Четеше го всеки ден през последните десет години.

Бележки

[1] Цитат от „Венецианският търговец“, Уилям Шекспир. Превод Валери Петров, 1998 г. — Б.пр. ↑