Джефри Арчър
Кражбата

Кристофър и Маргарет Робъртс винаги прекарваха лятната си почивка толкова надалеч от Англия, колкото можеха да си позволят. Тъй като обаче Кристофър беше преподавател по класически езици в „Сейнт Кътбърт“, малко подготвително училище на север от Йовил, а Маргарет беше училищната икономка, познанията им за четирите от петте континента се осланяха предимно на ежемесечни издания като „Нешънъл Джиографик“ и „Тайм“.

Въпреки това годишната почивка на Робъртсови през август беше свещена и те прекарваха останалите единайсет месеца в спестяване, планиране и подготовка на своя единствен разточителен жест на лукс. Следващите единайсет месеца разказваха приключенията си пред „потомството“. Робъртсови, които нямаха собствени деца, гледаха на учениците от „Сейнт Кътбърт“ като на свое потомство.

През дългите вечери, когато се предполагаше, че „потомството“ спи дълбоко в спалните помещения, семейство Робъртс се надвесваха над картите, анализираха експертните мнения и чак тогава съставяха кратък списък, от който да избират. В последните си експедиции бяха стигнали чак до Норвегия, Северна Италия и Югославия, а предната година бяха обходили острова на Ахил, Скирос, и източното крайбрежие на Гърция.

— Тази година е ред на Турция — обяви Кристофър след дълго обмисляне.

След седмица и Маргарет излезе със същото заключение и можеха да преминат към втория етап. От местната библиотека заемаха всяка книга за Турция, изчитаха я до най-малката подробност, след време отново я заемаха и отново я изчитаха до кора. Всяка брошура, до която се добираха от турското посолство или от местната туристическа агенция, бе подложена на същото безпощадно критично изследване.

До първия ден от ваканцията чартърните билети вече бяха платени, имаше наета кола и резервирани нощувки, а всичко, което можеше да бъде застраховано, беше старателно обезпечено. В плановете им липсваше само един последен детайл.

— Е, каква ще бъде „кражбата“ ни тази година? — попита Кристофър.

— Килим — без колебание отвърна Маргарет. — Няма какво друго. Повече от хиляда години Турция произвежда най-търсените килими в света. Глупаво би било да искаме нещо друго.

— Колко да похарчим за него?

— Петстотин лири — отговори Маргарет с чувството, че е ужасно разточителна.

След като постигнаха съгласие, за кой ли път двамата се върнаха към спомените си за „кражбите“, които бяха правили през годините. В Норвегия „кражбата“ беше зъб от кит, гравиран под формата на галеон от местен художник, който малко след това беше откупен от „Стюбен“. В Тоскана беше керамична купа от едно селце, където ги оформяха и изпичаха, а после продаваха в Рим на безбожни цени. Един малък дефект, който само експерт би забелязал, я превърна в „кражба“. В покрайнините на Скопие Робъртсови посетиха местна стъкларска фабрика и се сдобиха с кана за вода, която беше направена пред очите им, а в Скирос бяха намерили най-големия си триумф до този момент — фрагмент от урна, открита сред изоставени разкопки. Робъртсови докладваха незабавно на властите, но гръцките чиновници не сметнаха чирепа за достатъчно важен, за да попречат да бъде изнесен.

При завръщането си в Англия Кристофър не устоя и го занесе при преподавателя си по класически науки в старата си Алма Матер. Той потвърди, че фрагментът най-вероятно датира от дванайсети век. Тази последна „кражба“ сега беше внимателно изложена над камината в дневната.

— Да, един килим би бил идеален — размишляваше Маргарет. — Проблемът е, че всички отиват в Турция с идеята да открият евтин килим. Затова намирането на наистина хубав…

Тя се наведе и започна да мери малкото пространство пред камината.

— Седем на три би свършил работа — заяви.

Само след броени дни срокът свърши и Робъртсови отидоха с автобуса до Хийтроу. Пътуването отне малко повече време, отколкото с влака, но затова пък им излезе на двойно по-ниска цена.

— Спестените пари могат да отидат за килима — напомни на съпруга си Маргарет.

— Дадено, спестовнице — изрече със смях Кристофър.

На Хийтроу предадоха багажа си за чартърния полет, избраха две места за непушачи и през оставащото до полета време наблюдаваха излитането на самолетите към още по-екзотични места.

Кристофър пръв забеляза двамата пътници, които тичаха по асфалта, явно закъснели.

— Виж — посочи ги той.

Жена му изгледа затлъстелите съпрузи, все още с тен от предишната почивка, които се клатушкаха нагоре по самолетната стълбичка.

— Господин и госпожа Кендал-Хюм — невярващо изрече Маргарет и след като се поколеба, добави: — Не бих искала да съм немилостива към когото и да било от потомството, но намирам, че младият Малкълм Кендал-Хюм е… — Тя замълча.

— Малко, разглезено джереме? — подсказа съпругът й.

— Да — съгласи се Маргарет. — Не мога да не се запитам какви ли са родителите му.

— Преуспели, ако приказките на момчето са верни — каза Кристофър. — Верига от гаражи за коли втора ръка от Бирмингам до Бристол.

— Слава богу, че не са с нашия полет.

— Бих предположил Бермудските или Бахамските острови.

Гласът от високоговорителите не даде възможност на Маргарет да изкаже мнението си.

— Пътниците на „Олимпик Еъруейз“, полет 172 до Истанбул, да се явят на изход 37.

— За нас е — изрече радостно Кристофър, докато крачеха забързано към изхода.

Оказаха се първите пасажери на борда и щом се настаниха на местата си, започнаха да разлистват пътеводителите за Турция и трите папки с предварителни проучвания.

— Непременно трябва да видим Храма на Диана, когато отидем в Ефес — каза Кристофър, докато самолетът се насочваше към пистата за излитане.

— Да не забравим, че ще бъдем само на няколко километра от последния дом на Дева Мария — добави Маргарет.

— Приеман с резерви от сериозните историци — отбеляза Кристофър така, сякаш говореше на ученик от четвърти клас, но съпругата му бе твърде погълната от четивото си, за да забележи. Двамата продължиха да разлистват книгите си, преди Кристофър да се поинтересува какво чете съпругата му.

— „Килими — истина и измислица“ от Абдул Везироглу — седемнайсето издание — заяви тя, убедена, че всички грешки от предишните издания са били поправени. — Дава много информация. Най-изящните образци, както изглежда, са от Хереке и са изтъкани от коприна. Понякога ги изработват до двайсет млади жени, дори и деца, едновременно.

— Защо млади? — зачуди се Кристофър. — Човек би си помислил, че опитът е изключително важен за подобна деликатна работа.

— Явно не е така — отговори Маргарет. — Килимите от Хереке са тъкани от най-младите с остро зрение, за да могат да различават и най-сложните шарки, понякога с размерите на глава на топлийка и с по деветстотин възела на квадратен инч. Подобен килим — продължи Маргарет — може да струва до петнайсет, дори двайсет хиляди паунда.

— А в другия край на скалата? Килими, изтъкани от вехти остатъци вълна от стари жени? — предположи Кристофър, като сам отговори на въпроса си.

— Несъмнено — съгласи се Маргарет. — Все пак има прости ориентири дори за нашето скромно портмоне.

Кристофър се наведе, за да чуе всяка дума на фона на рева на двигателите.

— Убитите червени и сини цветове на зелена основа са най-почитаните от турските колекционери. Трябва да избягвате яркожълтите и оранжевите — прочете на глас съпругата му. — Не обръщайте внимание на килими с животни, птици или риби по тях, тъй като те са произведени само за да задоволят западните вкусове.

— Нима не харесват животни?

— Мисля, че причината е в друго — поясни Маргарет. — Сунитските мюсюлмани, които са религиозните водачи в страната, не одобряват изображения на идоли. Но ако търсим достатъчно старателно по базарите, няма начин да не попаднем на сделка за няколкостотин паунда.

— Какво прекрасно извинение да прекараме цял ден по базарите.

Маргарет се усмихна, преди да продължи:

— Слушай сега. Най-важно е да се пазарим. Има голяма вероятност началната цена, която обявява продавачът, да е двойна на онова, което очаква да получи, и тройна на реалната стойност на килима. — Тя вдигна очи от книгата. — Ако ще се пазарим, ти трябва да го направиш, скъпи. В „Маркс & Спенсър“ нямат подобна практика.

Кристофър се усмихна.

— И последно — продължи съпругата му и прелисти страницата, — трябва да приемеш, ако продавачът ти предложи кафе. Това означава, че очаква пазарлъкът да продължи, както и че му се наслаждава толкова, колкото на продажбата.

— Ако случаят е такъв, няма да е лошо да сварят цяла кана за нас — заключи Кристофър и затвори очи в размисли за удоволствията, които го очакваха.

Маргарет остави книгата с килимите едва когато самолетът докосна истанбулската писта и отвори папка номер едно, надписана „Пристигане“.

— В северния край на терминала ще ни чака автобус на авиокомпанията. Той ще ни закара до вътрешния полет — увери тя съпруга си, който грижливо премести стрелката на часовника си с два часа напред.

Не след дълго Робъртсови следваха потока от пътници към паспортния контрол. Първите хора, които съзряха пред себе си, бяха същите двама на средна възраст, за които бяха предположили, че пътуват към по-екзотични брегове.

— Питам се накъде ли са се запътили — изрече Кристофър.

— Предполагам, към истанбулския „Хилтън“ — беше догадката на Маргарет, докато се качваха на автобус, бракуван от автобусната компания в Глазгоу преди повече от двайсетина години. Той изпусна черни кълба дим и двигателят изрева, преди да се отправи към вътрешните линии.

Скоро двамата съвсем забравиха за господин и госпожа Кендал-Хюм, щом погледнаха през илюминаторите на малкия аероплан и очите им се насладиха на гледката на западното турско крайбрежие, окъпано от лъчите на залязващото слънце. Самолетът се приземи в Измир тъкмо когато трептящото червено кълбо изчезна зад най-високия хълм. Друг автобус, още по-стар от предишния, се погрижи семейството да стигне малката къщичка за гости тъкмо навреме за една късна вечеря.

Стаята им беше малка, но чиста. Собственикът ги поздрави със силно жестикулиране и блестяща усмивка, която беше добро предзнаменование за следващите двайсет и един дни. Рано на следващата сутрин Робъртсови прегледаха подробните си планове за Ден първи в Папка номер две. Първо трябваше да вземат наетия фиат, предплатен още в Англия, преди да се отправят през хълмовете към древната византийска крепост в Селчук рано сутринта, а ако им останеше време, Храмът на Диана ги очакваше следобеда.

След като закуската беше изядена до троха и зъбите измити, Робъртсови напуснаха къщичката за гости малко преди девет. Въоръжени с документите за колата под наем и пътеводител, те поеха към гаража „Беязик“, където ги очакваше обещаната кола. Минаха по калдъръмените улици покрай спретнати бели къщурки, като се наслаждаваха на морския бриз, и неусетно стигнаха залива. Кристофър забеляза табелата за гаража „Беязик“ далече преди да го стигнат.

Докато минаваха покрай величествените яхти, закотвени в пристанището, те се изпитваха един друг за националността на всяко знаме и почти се чувстваха като „потомството“ на изпит по география.

— Италианско, френско, либерийско, панамско, германско. Няма много британски лодки — изрече с необичаен патриотизъм Кристофър, както винаги ставаше, когато бяха в чужбина, помисли си Маргарет.

Тя се загледа в редицата от блестящи корпуси, подредени като автобуси на Пикадили в пиков час.

— Чудя се какви хора биха могли да си позволят подобен лукс — запита се, без да очаква отговор.

— Господин и госпожа Робъртс, нали? — извика някой зад тях.

И двамата се обърнаха и видяха вече позната фигура, облечена в бяла риза и бели шорти, с шапка, с която приличаше на капитана от рекламата за рибни пръчици, да им маха от носа на една от по-големите яхти.

— Качвайте се на борда, мили моряци — изрече ентусиазирано господин Кендал-Хюм по-скоро като команда, отколкото като покана.

Семейство Робъртс неохотно се изкатери по подвижното мостче.

— Виж кой е тук — извика към големия отвор в средата на палубата домакинът им. След миг се показа госпожа Кендал-Хюм, облечена в прозрачен оранжев саронг и оранжево горнище на бански. — Господин и госпожа Робъртс. Спомняш ли си? От училището на Малкълм.

Кендал-Хюм се обърна към смаяната двойка.

— Не помня малките ви имена, но това е Мелъди, а аз съм Рей.

— Кристофър и Маргарет — призна учителят, докато се ръкуваха.

— Какво ще кажете за по едно питие? Джин, водка или…

— О, не — отвърна Маргарет. — Много ви благодарим, но ще пием само портокалов сок.

— Сипете си — покани ги Рей Кендал-Хюм. — Трябва да останете за обяд.

— Не бихме могли да се натрапваме…

— Настоявам — каза домакинът. — Все пак сме на почивка. Между другото, отиваме от другата страна на залива за обяд. Там има дяволски красив залив, където ще можем да се печем и да плуваме на спокойствие.

— Колко мило от ваша страна — вметна Кристофър.

— Къде е младият Малкълм? — поинтересува се Маргарет.

— На скаутски лагер в Шотландия. Не обича да се мотае из моретата с нас.

За първи път Кристофър изпита някакво уважение към момчето. Миг по-късно моторът забоботи гръмовно.

По време на плаването през залива Рей Кендал-Хюм разви теорията си „да се махнеш от всичко“.

— Нищо не може да се сравни с яхтата, ако искаш да се уединиш и да стоиш далеч от простолюдието. — Той желаеше само да се наслаждава на простите неща в живота: слънцето, морето и нескончаем запас от добра храна и пиене.

Желанията на Робъртсови клоняха точно в противоположната посока. В края на деня и двамата страдаха от лек пристъп на слънчев удар и морска болест. Въпреки белите, червените и жълтите хапчета, предлагани от Мелъди, когато най-после се добраха до стаята си, сънят бягаше от очите им през цялата нощ.

 

 

Да избягват семейство Кендал-Хюм през следващите двайсет дни се оказа нелека задача. До „Беязик“, гаража, където малката наета кола ги чакаше всяка сутрин и където я връщаха всяка вечер, се стигаше само покрай пристанището, където моторната яхта на Кендал-Хюм беше акостирала като непреодолима бариера. Почти не минаваше ден, в който Робъртсови да не трябва да прекарат част от безценното си време в клатушкане напред-назад из неспокойните крайбрежни води на Турция, в ядене на мазна храна и обсъждане на размерите на килима за дневната на семейство Кендал-Хюм.

Въпреки всичко все пак успяха да изпълнят голяма част от заплануваното и решително отделиха последния ден от почивката си за търсене на набелязания килим. И тъй като нямаха нужда от наетата кола, за да стигнат до града, се чувстваха сигурни, че поне през този ден ще успеят да избегнат мъчителите си.

Последния ден станаха малко по-късно от планираното и след закуска се отправиха с лека крачка по калдъръмената пътека — Кристофър със седемнайсетото издание на „Килими — истина и измислица“, Маргарет с рулетка и петстотин паунда в пътнически чекове.

Учителят и съпругата му стигнаха до базара и веднага започнаха да оглеждат безбройните магазинчета, без да знаят откъде да започнат своето приключение. Мъже с фесове се опитаха да ги примамят да влязат в миниатюрните им дюкяни, но Робъртсови прекараха първия час, потапяйки се в атмосферата.

— Вече съм готова да започнем търсенето — извика Маргарет над глъчта наоколо.

— Значи ви намерихме точно навреме — изрече един глас, от който смятаха, че са избягали.

— Ние тъкмо…

— В такъв случай — след мен!

Надеждите на Робъртсови бяха разбити на пух и прах, докато следваха Рей Кендал-Хюм през базара обратно към града.

— Послушайте съвета ми и ще направите сделка за милиони — увери ги Кендал-Хюм. — Притежавам истински съкровища от всеки край на света за цени, на които няма да повярвате. С радост ще ви позволя да се възползвате от експертното ми мнение без комисиона.

— Не знам как издържате на шума и миризмата на базара — обади се Мелъди, очевидно доволна да се завърне сред познатите витрини на „Гучи“, „Лакост“ и „Сен Лоран“.

— Ние мислехме да…

— Спасени точно навреме — прекъсна го Рей Кендал-Хюм. — Казаха ми за едно място, с което трябва да започнете и да свършите, ако искате да си купите истински килим — магазина „При Осман“.

Маргарет се сети за името от книжката за килимите: „Отидете там, ако парите не са от значение и знаете точно какво търсите“. Безценната последна сутрин щеше да бъде безвъзвратно пропиляна, помисли си тя, когато влезе през голямата стъклена врата на „При Осман“ и се оказа на приземния етаж с големината на тенискорт. Имаше килими навсякъде по пода, стените, витрините и дори по масите. Бяха разстлани върху всяко свободно кътче. И макар семейство Робъртс да знаеха, че едва ли нещо от изложеното беше по джоба им, съвършената красота пред очите им ги заплени.

Маргарет обходи бавно помещението, като мислено премерваше малките килими, за да имат представа за какъв да се оглеждат веднага щом успееха да се измъкнат.

Висок елегантен мъж със събрани като за молитва ръце и безупречно скроен камгарен костюм, който като нищо можеше да е ушит на „Савил Роу“, побърза да ги посрещне.

— Добро утро, сър — обърна се той към господин Кендал-Хюм, разпознал паралията с лекота. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Несъмнено — отвърна Кендал-Хюм. — Искам да ми покажете най-хубавите си килими, но нямам намерение да плащам внушителните ви цени.

Продавачът се усмихна любезно и плесна с ръце. Трима помощници донесоха шест малки килима и ги разстлаха в средата на магазина. Маргарет се влюби в единия — бледозелен, с бордюр от миниатюрни червени квадратчета. Не можеше да откъсне очи от изящната шарка. От любопитство го измери — точно седем на три.

— Имате отличен вкус, мадам — похвали я продавачът.

Маргарет се изчерви леко, бързо се изправи и отстъпи, като скри ролетката зад гърба си.

— Какво мислиш за тези, зайче? — посочи килимите Кендал-Хюм.

— Нито един не е достатъчно голям — едва ги погледна Мелъди.

Продавачът плесна с ръце повторно и килимите бяха навити и отнесени. На тяхно място донесоха четири по-големи.

— Желаете ли кафе? — обърна се към Кендал-Хюм продавачът.

— Не разполагам с толкова време — отсече Кендал-Хюм. — Дошъл съм да купувам килим. Ако искам кафе, винаги мога да седна в някое кафене — изрече през смях.

Мелъди се усмихна в съгласие.

— Аз бих искала — заяви Маргарет, решена поне веднъж да се разбунтува.

— Удоволствието е мое, мадам — каза продавачът и един от помощниците излезе, за да изпълни желанието й, докато семейство Кендал-Хюм разглеждаха новите килими.

Кафето пристигна почти веднага. Тя благодари на помощника и отпи бавно от черната течност. Превъзходно, помисли си и се усмихна на продавача в знак на благодарност.

— И тези не са достатъчно големи — настоя госпожа Кендал.

Търговецът издаде едва доловима въздишка и за сетен път плесна с ръце. Помощниците започнаха да навиват отхвърлената стока. Продавачът се обърна на турски към един от служителите си. Помощникът погледна със съмнение наставника си, но той кимна решително и го отпрати. След малко помощникът се върна с цял взвод помагачи, понесли два килима, които покриха почти целия под, след като ги разгънаха. Маргарет ги хареса още по-малко от предишните, но след като мнението й не беше поискано, тя не го и предложи.

— Тези по̀ стават — отсече Рей Кендал-Хюм. — Точно като за дневната, нали, Мелъди?

— Идеални — отвърна съпругата му, без да понечи да ги премери.

— Радвам се, че сме на едно мнение. Кой от двата обаче, зайчето ми? В бледочервено и синьо или в яркожълто и оранжево?

— Жълто-оранжевия — избра без колебание Мелъди. — Харесва ми ивицата с птици в ярки цветове по края. — Кристофър забеляза как продавачът трепна.

— Тогава остава да се договорим за цената — рече Кендал-Хюм. — Ти, зайче, по-добре седни, защото може да се позабавим.

— Надявам се да приключим бързо — решително остана права госпожа Кендал-Хюм. Семейство Робъртс бяха безмълвни.

— За съжаление, сър — започна продавачът, — вашата съпруга си избра един от най-хубавите килими, които предлагаме, и се опасявам, че почти нямаме мегдан за договаряне.

— Колко? — попита Кендал-Хюм.

— Сър, този килим е изтъкан в Демирджи, провинция Измир, от над сто тъкачки, а изработката е отнела повече от година.

— Не ми ги разправяйте тия — намигна на Кристофър Кендал-Хюм. — Кажете ми направо колко се очаква да платя.

— Сър, мой дълг е да изтъкна, че този килим изобщо нямаше да е тук — започна жаловито турчинът, — тъй като беше изработен за един арабски принц, но сривът на цените на петрола му попречи да преведе парите.

— Все пак с него е била договорена някаква цена?

— Не мога да разкрия точната сума, сър. Неудобно ми е да я изрека.

— Аз не изпитвам такова неудобство. Хайде де, каква е цената?

— В каква валута предпочитате да платите? — попита турчинът.

— Британски лири — паундове.

Търговецът извади от джоба на сакото си тънък калкулатор, въведе няколко цифри и после погледна скръбно към семейство Кендал-Хюм.

Кристофър и Маргарет останаха безучастни като ученици, които се боят, че учителят може да им зададе въпрос, чийто отговор не знаят.

— Хайде де, кажете с колко се надявате да ме ужилите!

— Господине, мисля, че трябва да се подготвите за шокираща цена.

— Колко? — нетърпеливо повтори Кендал-Хюм.

— Двайсет и пет хиляди.

— Британски лири?

— Британски.

— Сигурно се шегувате — изрече Кендал-Хюм, като заобиколи килима и накрая застана до Маргарет. — Сега ще разбереш защо ме смятат за напаст в търговията с коли в Ийст Мидландс — прошепна той в ухото й. — Няма да платя повече от петнайсет хиляди за този килим — обърна се към търговеца, — дори животът ми да зависи от него.

— В такъв случай се опасявам, че си загубихте времето, сър — отвърна турчинът, — тъй като този килим е предназначен само за познавачи. Може би мадам ще размисли и ще предпочете онзи в червено и синьо?

— В никакъв случай! — отсече Кендал-Хюм. — Цветовете са избелели. Не виждате ли? Явно сте го държали твърде дълго на витрината на слънце. Не, вие ще обмислите цената, ако искате оранжево-жълтия килим да попадне в дома на познавач.

Търговецът въздъхна, докато пръстите му пробягаха по калкулатора.

По време на разговора Мелъди наблюдаваше безучастно и от време на време хвърляше поглед към залива.

— Не мога да сваля нито пени под двайсет и три хиляди лири.

— Склонен съм да дам осемнайсет хиляди — рече на свой ред Кендал-Хюм — и нито пени повече.

Семейство Робъртс проследи как търговецът сметна нещо на калкулатора.

— Тази сума няма да покрие цената, която аз съм платил — тъжно изрече той, загледан в светещите цифри.

— Притискате ме, но не прекалявайте! Деветнайсет хиляди. Това е последната ми оферта.

— Двайсет хиляди лири е най-ниската цена, която мога да приема — отвърна продавачът. — Нищожна цена, кълна се в гроба на майка си.

Кендал-Хюм извади портфейла си и го постави на масата до търговеца.

— Деветнайсет хиляди и да си стиснем ръцете.

— Но как ще изхранвам децата си?! — вдигна високо ръце продавачът.

— Както аз моите — засмя се Кендал-Хюм. — Със сносна печалба.

Търговецът замълча, сякаш обмисляше, после каза:

— Не мога да го направя, господине. Съжалявам. Трябва да ви покажем други килими. — Помощниците се появиха като по даден знак.

— Не, искам този — възпротиви се госпожа Кендал-Хюм. — Не се разправяй за хиляда лири, пухче.

— Имате честната ми дума, мадам — обърна се към нея търговецът. — Семейството ми е обречено на глад, ако всички клиенти са като вашия съпруг.

— Добре, ще ви дам двайсет хиляди, но при едно условие.

— Условие?

— Касовата ми бележка трябва да бъде за десет хиляди паунда. В противен случай ще се наложи да платя разликата на митницата.

Търговецът се поклони ниско, сякаш да покаже, че не намира условието за необичайно.

Господин Кендал-Хюм отвори портфейла си и извади десет хиляди паунда в пътнически чекове и десет хиляди в брой.

— Както виждате — изрече с усмивка, — дошъл съм подготвен. Той извади още пет хиляди паунда и ги размаха пред търговеца. — И щях да платя и повече.

Търговецът вдигна рамене.

— Бива ви в пазарлъка, сър. От мен обаче няма да чуете оплакване за сделката.

Огромният килим беше сгънат, опакован и касовата бележка изготвена, докато се извършваше плащането.

Робъртсови не бяха изрекли и думичка през изминалите двайсет минути. Когато видяха парите да сменят собственика си, през ума на Маргарет мина мисълта, че това е повече, отколкото двамата изкарваха за цяла година.

— Време е да се връщаме на яхтата — подкани Кендал-Хюм. — Заповядайте да обядвате с нас, ако дотогава изберете килим.

— Благодаря — едновременно изрекоха Робъртсови. Изчакаха семейството да се отдалечи, преди да благодарят на търговеца за кафето, и се запътиха към вратата.

— Какъв килим търсите? — попита търговецът.

— Боя се, че цените ви не са по нашия джоб — учтиво отвърна Кристофър. — Все пак ви благодаря.

— Е, нека поне да видим. Харесахте ли някой килим, вие или съпругата ви?

— Да — отговори Маргарет, — малкият, но…

— А, да — каза търговецът. — Спомням си как очите на мадам блеснаха, когато видя онзи хереке.

Той ги остави, за да се върне миг по-късно с малкия килим със зелена основа, червени квадратчета и меки тонове, който Кендал-Хюм бяха отхвърлили категорично. Без да чака помощ, търговецът го разви, за да могат да го разгледат по-внимателно.

Маргарет си помисли, че втория път килимът изглеждаше още по-великолепен и едва ли можеха да се надяват да намерят нещо подобно през оставащите им няколко часа.

— Идеален — призна тя, без да се притеснява.

— Тогава остава само да се договорим за цената — любезно изрече търговецът. — Колко сте решили да похарчите, мадам?

— Планирахме да похарчим триста паунда — намеси се Кристофър.

Маргарет не можа да скрие изненадата си.

— Но нали се разбрахме… — започна тя.

— Благодаря, скъпа, но мисля, че аз трябва да се заема с това.

Търговецът се засмя и отново започна пазарлък.

— Мога да ви го продам за шестстотин паунда. И един по-малко би било пладнешки обир.

— Четиристотин е последното ми предложение. — Кристофър опита да си придаде невъзмутим вид.

— Не бих могъл да падна под петстотин — на свой ред изрече търговецът.

— Вземам го! — извика Кристофър.

Един от помощниците заръкомаха оживено и шумно забърбори нещо с търговеца на родния си език. Собственикът вдигна ръка, за да спре протестите на младежа, докато Робъртсови наблюдаваха с тревога сцената.

— Синът ми — обясни търговецът — не е доволен от договорката ни, но аз съм радостен, че килимчето ще краси дома на семейство, което несъмнено ще цени истинската му стойност.

— Благодаря ви — тихо отвърна Кристофър.

— Вие ще искате ли касова бележка с различна стойност?

— Не, благодаря. — Кристофър подаде десетте банкноти по петдесет паунда и изчака килимът да бъде опакован и касовата бележка издадена.

Докато изпращаше с поглед семейството, понесло безценната си придобивка, търговецът се усмихна сам на себе си.

Когато стигнаха на пристанището, яхтата на Кендал-Хюм беше стигнала до средата на залива на път към пустия плаж. Робъртсови въздъхнаха с облекчение в унисон и се върнаха на базара, за да обядват.

 

 

Чакаха багажът им да се появи на лентата в Хийтроу, когато Кристофър усети потупване по рамото. Обърна се и видя грейналата усмивка на Кендал-Хюм.

— Чудя се дали би могъл да ми направиш една услуга, приятелю.

— Разбира се, стига да мога — отвърна Кристофър, който още не се беше съвзел напълно от последната им среща.

— Много е просто — каза Кендал-Хюм. — С моята женичка донесохме твърде много подаръци и се питах дали няма да можеш да прекараш един от тях през митницата. Иначе като нищо ще си отвисим тук цяла нощ.

Мелъди, застанала зад една накамарена количка за багаж, се усмихна мило на двамата мъже.

— Независимо от това ще трябва да платите дължимото мито — твърдо отбеляза Кристофър.

— Не бих си и помислил нещо друго. — Кендал-Хюм с усилие натовари един огромен пакет на количката на Робъртсови. Кристофър понечи да възрази, когато Кендал-Хюм отброи две хиляди паунда и подаде парите и касовата бележка на учителя.

— Какво ще правим, ако установят, че вашият килим струва много повече от десет хиляди паунда? — попита разтревожена Маргарет, като застана до съпруга си.

— Платете разликата и веднага ще ви върна парите. Но ви уверявам, че това едва ли ще се случи.

— Надявам се, че сте прав.

— Разбира се, че съм прав — изрече Кендал-Хюм. — Не се притеснявайте. Правил съм го неведнъж. А и няма да забравя помощта ви, когато училището набира средства следващия път — добави и ги остави с огромния пакет.

Щом Кристофър и Маргарет съзряха багажа си, те го натовариха на втора количка и се подредиха на опашката пред гишето с червен надпис „За деклариране“.

— Притежавате ли стоки на стойност над пет хиляди паунда? — попита учтиво младият митничар.

— Да — отговори Кристофър. — Купихме два килима от Турция. — Той подаде касовите бележки.

Служителят разгледа внимателно бележките и ги помоли да му покажат килимите.

— Разбира се. — Кристофър започна да разопакова по-големия пакет, докато Маргарет се зае с по-малкия.

— Ще трябва да повикам експерт да ги оцени — каза служителят, щом пакетите бяха разопаковани. — Едва ли ще отнеме повече от две-три минути. — Отнесоха килимите.

„Две-три минути“ се оказаха двайсет и Кристофър и Маргарет започнаха да съжаляват, че бяха приели да направят тази услуга на семейство Кендал-Хюм, независимо от обещаната помощ за училището. Поведоха лек разговор на незначителни теми, който не би заблудил и най-големия аматьор сред копоите.

Най-накрая митническият служител се върна.

— Елате, ако обичате. Моят колега би искал да поговорите на четири очи.

— Наложително ли е? — попита Кристофър и лицето му се обля в червенина.

— Опасявам се, че е наложително, господине.

— Изобщо не трябваше да се съгласяваме — прошепна Маргарет. — Досега не сме имали проблеми с властите.

— Не се терзай, скъпа. Ще видиш, че след малко ще сме приключили.

Кристофър сам не си вярваше. Последваха младия мъж към дъното на помещението в една малка стая.

— Добър ден, господине — поздрави един белокос мъж. — Съжалявам, че се наложи да чакате, но експертът трябваше да огледа килимите ви и е убеден, че има някаква грешка.

Кристофър искаше да възрази, но не можа да отрони и дума.

— Грешка? — успя да изрече Маргарет.

— Да, мадам. Касовите бележки, които представихте, не се връзват.

— Не се връзват?

— Да, мадам — потвърди старшият служител. — Повтарям ви, убедени сме, че е станала някаква грешка.

— Каква грешка? — попита Кристофър, възвърнал способността си да говори.

— Вие декларирате два килима. Според касовите бележки единият е на стойност десет хиляди, а другият на стойност петстотин паунда.

— Да?

— Всяка година стотици хора се връщат в Англия с турски килими, затова имаме опит в тази област. Нашият сътрудник е сигурен, че бележките са издадени неправилно.

— Още не мога да разбера… — каза Кристофър.

— Ами — обясни старшият служител, — нишката на големия килим, както ни увериха, е изпредена от груба вълна и има само двеста възела на квадратен инч. Въпреки размерите му изчислихме, че стойността му е някъде около пет хиляди паунда. Малкият килим, от друга страна, според нашите изчисления има деветстотин възела на квадратен инч и е изящен образец на копринен, ръчно тъкан традиционен хереке. Несъмнено дяволски добра сделка за цена от петстотин паунда. Тъй като и двата килима са от един същи магазин, приемаме, че е станала чиновническа грешка.

Робъртсови останаха онемели.

— Това няма значение за митото, което ще платите, но решихме, че ще искате да го знаете с оглед на бъдещата застраховка.

Семейството продължи да мълчи.

— Тъй като имате право на петстотин паунда, освободени от мито, митото си остава две хиляди.

Кристофър подаде пачката банкноти на Кендал-Хюм. Старшият служител ги преброи, докато колегата му опакова отново двата килима.

— Благодаря ви — рече Кристофър, когато му подадоха пакетите и разписка за две хиляди паунда.

Робъртсови бързо натовариха по-големия пакет на количката, преди да я прекарат през залата на тротоара отвън, където нетърпеливо ги чакаше семейство Кендал-Хюм.

— Забавихте се — каза Кендал-Хюм. — Някакви проблеми?

— Не, направиха оценка на килимите.

— Имаше ли допълнително мито?

— Не, вашите две хиляди паунда покриха всичко. — Кристофър подаде разписката.

— Значи ни се размина, приятелю. Браво! Дяволски добра покупка за колекцията ми. — Кендал-Хюм се обърна, за да хвърли големия пакет в багажника на мерцедеса си, преди да го заключи и да седне зад волана. — Браво! — повтори на потегляне през смъкнатия прозорец. — Няма да забравя за училищното дарение.

Семейство Робъртс проследиха с поглед как сребристосивата кола се вля в движението към града.

— Защо не каза на господин Кендал-Хюм каква е истинската цена на неговия килим? — попита Маргарет, щом седнаха в автобуса.

— Доста помислих дали да не му кажа, но стигнах до извода, че истината е последното нещо, което той би искал да научи.

— Нямаш ли угризения? Все пак ние откраднахме…

— Никак, драга моя. Нищо не сме откраднали. Тазгодишната ни „кражба“ сама ни се предложи.