Човекът без късмет

Имало един сиромах. Той бил тъкач. Денем — нощем работел и се мъчел да спечели някоя пара, но нищо нямал на гърба си. Решил сиромахът да отиде да си търси щастието. Тръгнал от град на град, от село на село, докато стигнал пред една планина. Тя била толкова пуста, че не се виждало из нея ни овчар, ни говедар, ни козар. Когато се изкачил на върха, видял едно равнище — широко като поле. Тръгнал човекът по равнището и като ожаднял, дошъл до едно място, дето имало много чешми. От едни чешми водата текла буйно, от други — по-малко, а от трети — по капка. Като ходел насам-натам, видял един човек, който поправял една чешма. Тя течала повече от всички други чешми.

— Помози Бог! — поздравил той.

— Дал ти Господ добро — отвърнал му майсторът, който поправял.

— Що правиш тук, брате, и защо са толкова чешми на това пусто планинско място?

— Поправям тая чешма.

— Ами защо не поправиш онези чешми, които по-малко текат?

— Онези си имат други стопани.

— А нима всяка чешма си има стопанин?

— Така, ами.

— Ами чия е, хе онази чешма, която е пресъхнала вече?

— Тя е твоята чешма.

— Как моята? Откъде-накъде и аз да имам своя чешма тук?

— Щом ме питаш — ще ти кажа, братко. Тези чешми са щастията на хората. Знаеш ли приказката — когато му работи на човека щастието, той си спи спокойно. Ето — чешмата, която поправям, е на този и този човек. Това е неговото щастие. Аз работя за него, а той си седи спокойно и си живее охолно.

— Ами къде е човекът, който поправя моята чешма, та поне малко да протече?

— Къде е? — Той се изтяга на слънце, в копринени дрехи, а ти работиш за него. Така са ти орисали орисниците, още когато си се родил.

Станало тежко на сиромаха от тези думи и се упътил към своята чешма. Той почнал да дупчи с едно дърво, за да протече поне малко, а то, какво станало? — чешмата му още повече се запушила. Той почнал да вика: „Запре се!“ И само това му останало в ума: „Запре се!“

Тръгнал сиромахът, а и сам не знаел накъде. Пристигнал в един голям царски град. Започнал да слугува на хората, за да припечели някоя пара за прехрана. Навсякъде, където работел, хората го съжалявали, като чували само това от устата му: „Запре се!“ и му давали повече пари, отколкото на другите слуги. Така той поспестил малко, за да си набави сечива и си наеме едно дюкянче. Купил си един стан и почнал да работи. Ала работата не вървяла. Сиромахът и за храна не могъл да изкара, а камо ли да плаща и наем. Хазяинът всеки ден му искал наема, защото минали много месеци наред, а той ни счупена пара не бил платил. Един ден царят преоблечен минал по улицата, където бил дюкянът. Той се поспрял и почнал да гледа как се тъче платното. Царят се чудел какво си бъбри през носа тъкачът, но не можел да го разбере. Като се приближил до него, чул, че си приказва: „Запре се! Запре се!“ и си помислил: „Този човек е малко побъркан“. Съжалил се царят над него и като си отишъл в двореца, поръчал да заколят и опекат една гъска. Напълнил царят опечената гъска с жълтици и заповядал да я занесат на сиромаха. Царските слуги занесли дара.

— На̀ ти тази гъска. Изпраща ти я един твой приятел, да си я изядеш сам.

— Благодарете на приятеля ми, благодарете му много. Оставете я, като свърша — ще я изям.

Царските слуги си отишли, а след тях ето че дошъл хазяинът.

— Я, имаш пари за печени гъски, а нямаш да си платиш наема.

— Вземи я, хазяине, вземи я и сладко я изяж с децата и жена си. Не е тя за мене. Някой приятел си нямал работа, та на мене, сиромаха, печена гъска изпратил. Откак съм се родил — кога съм ял аз печена гъска? Вземи я — твой късмет е.

Хазяинът прибрал гъската и си отишъл. Когато седнал с челядта си да вечеря, разрязал гъската и що да видят — пълна с жълтици.

— Гледай го, гледай го, нали е смахнат, все си остава смахнат. Иначе ще се вайка ли постоянно: „Запре се! Запре се!“ Що не е погледнал, слепецът, какво има в тази гъска! Че в нея има толкова много жълтици, та не само наема си да плати, ами и дюкяна ми да купи. Ама що да се прави, когато човек няма щастие — насила нищо не може да стане. Както е казано в приказката: „Варено, печено — другиму наречено“.

След няколко месеца царят пак излязъл преоблечен из града да се поразходи. Минал край дюкяна на сиромаха тъкач и пак чул да си дума: „Запре се! Запре се!“

Зачудил се царят какво е направил този човек с толкова много пари — дали не са му ги откраднали?

Когато се върнал в двореца, заповядал да опекат един зелник, а под корите му поставил пак жълтици.

Отнесли зелника на сиромаха.

Когато царските слуги си отишли, дошъл хазяинът — не толкова вече за пари, а да му се подсмива. Той видял зелника от бяло брашно, нещо го боднало в сърцето и извикал:

— Ех, майсторе, какво да правя с тебе, не помисляш поне по някоя пара да ми даваш срещу наема. А пък виж какъв зелник си поръчал. По-напред ми запуши устата с една гъска: излъга ме, че ти я пратил някой приятел, пък сега — поръчал си такъв зелник, какъвто и царят не си прави. Какво е това?

— Пак приятел ми го е изпратил, хазяине, пак приятел. Едни хора ми го донесоха. Пък и не погледнах кои бяха. Гледах си работата. Що ми трябват мене такива зелници? Моите зъби не са за тях. Току вземи го, та го отнеси, да го изядеш с децата.

Хазяинът побутнал кората, поповдигнал я и като видял, че жълтици има в него — светнали му очите. Той бързо грабнал зелника и си отишъл, като се обръщал, да не би някой да върви след него и му го грабне.

Царят след някое време пак излязъл да се разходи из града.

Преоблечен, той отишъл да види какво прави тъкачът. Когато се доближил до дюкянчето — какво да види: тъкачът пак си бил последен сиромах. Тогава го попитал — дали някои хора са му донасяли печена гъска и зелник.

— Донесоха ми, ама на мене, като сиромах човек, не ми приличат такива богати гозби. Давах ги на моя хазяин, да ги яде с децата.

Тогава царят му рекъл:

— Я стани, ела с мене, да ти дам нещо.

Станал той и тръгнал след него. Царят го завел право в държавното хранилище. Дал му една торба и му казал да я напълни с жълтици, колкото можел да носи. Напълнил я сиромахът и тръгнал да си ходи. По пътя му понатежало и я оставил на един тезгях да си отпочине. Той видял един човек, че вади от една кутия емфие — да си смръкне. И нему се дощяло. Човекът му дал, но докато се обърнал — торбата с парите изчезнала. Някой го дебнел и когато оставил торбата с парите, за да си смръкне емфие, му я задигнал. Той почнал да чука и да вика:

— Върнете ми жълтиците, върнете ми ги!

Всички, които минавали край него — отбягвали го, а той, съвсем разярен, взел един голям камък и го блъснал в железните врати на дюкяна. Камъкът се отметнал и пуф — разцепил му главата. И цялата работа тук се свършила. — Нямал е щастие…