Момчето и дяволът

Едно време имало един много богат човек. Думата му на две не ставала пред царя. Ако кажел да обесят някого, начаса го обесвали. Ако пък на някого поставели въжето и богатият пожелаел да го спаси, веднага го сваляли от бесилото. Уви, той бил много лош човек. Не минавало ден, без да бъде някой от слугите или робите бит. Имал само една дъщеря. Друга челяд нямал. Тя била много красива — по-хубава от нея нямало в никое царство на земята. Баща й съградил хубав дворец с голяма градина, с най-различни плодни дръвчета и благоуханни цветя. В средата на градината поставил водоскок, из който бликала на струи чиста и бистра като сълза вода. Богаташът заградил двореца с високи стени, като крепост. Отникъде човек не можел да надзърне вътре, нито пък да прескочи високите зидове. Четиридесет робини прислужвали на хубавицата. Тя била много учена. Колкото татко й бил лош, толкова пък тя, за чудо и приказ, била добра и кротка, като ангел Господен.

Този царски човек имал един роб. Той придружавал всякога и навсякъде господаря си. Но все пак горкият най-много бой ядял от всички други роби. Този нещастник, колкото и да се мъчел да угоди на богатия, онзи все му намирал грешки, за да го бие. Затова робът всяка вечер, когато си лягал, се молел на Бога да му вземе душата, за да се отърве от страшните мъки.

Един ден господарят написал писмо някому, предал го на роба и му казал:

— Бързо да занесеш това писмо! Ако не се върнеш веднага, да знаеш, че ще ти извадя душата от бой.

Нещастният роб взел писмото и тръгнал замаян из улиците, без да знае къде отива. Така излязъл на полето, далеко от града и се спрял да си отдъхне край една рекичка. Въздъхнал робът тежко и казал:

— Ох, дяволе, дяволе, да зная, че можеш да ме отървеш от тази мъка, заричам ти се да стана твой и на този, и на онзи свят!

Току изрекъл тези думи и ето, като че ли от земята изскочило едно страшно чудовище.

— Защо ме викаш? Ето ме, кажи, що искаш от мене? — рекло то.

Нещастникът бързо се извърнал и така се изплашил, че не могъл ни дума да изрече. Страшното чудовище пак заговорило, но този път по-кротко и благо:

— Не се плаши, побратиме, кажи ми какво искаш, защо ме викаш?

Робът се посъвзел и го запитал:

— Кой си ти?

— Аз съм този, когото ей сега спомена.

— Ти дяволът ли си? Него споменах.

— Недей вика! Аз съм дух и от сега ти ставам побратим. Хайде, ела с мене.

— Ами ако господарят ми ме намери?

— Не се бой — той никога не ще те види.

Тръгнали те покрай рекичката. Ходили, ходили, докато се стъмнило. Духът рекъл:

— Хайде, побратиме, да пренощуваме тук, пък утре ще те заведа в моя дом.

Легнали на зелената трева. Измореният роб бързо заспал. Тогава духът го грабнал и за миг го пренесъл триста земи надалеко — в една къща, хубава като царски палат. Там го сложил да спи на копринена постеля. Робът спал, докато слънцето се вдигнало на небето. Когато се събудил и видял на каква постеля лежи, сторило му се, че сънува. Изведнъж вратата се отворила. При него влязъл един млад човек, който му се поклонил и казал:

— Хайде, господарю, да се изкъпеш.

След къпането прислужникът му донесъл такава хубава хавлия, каквато дори царят не е имал. Младият човек го отвел в друга стая. Там го чакали няколко млади момчета. Всички му се поклонили като на господар. В същата стая била наредена голяма трапеза с най-хубави ястия, с една дума казано, от пиле мляко имало там. Тези млади момчета го поканили на трапезата. Той седнал да се храни. Всички момчета му стояли прави на крака и чакали неговите заповеди. Струвало му се, че още сънува. Като седял така, някой го потупал по рамото. Обърнал се робът и видял своя побратим, застанал до него.

— Ей, побратиме, ако не ти харесва тази къща — кажи, каква по-хубава желаеш?

— Ех, побратиме, как да не ми харесва? Нима има по-хубава на света?

— Добре, побратиме, но ти каза, че ще бъдеш мой на този и на онзи свят.

— Да, побратиме, съгласен съм.

Дяволът му пуснал кръв от малкия пръст на лявата ръка и го накарал да се подпише в една книга. След това му рекъл:

— Сега, побратиме, аз отивам по работата си. Ако имаш от нещо нужда, ето ти тази пръчка — и му подал една шарена пръчка. — Само махни с нея и аз, където и да бъда, веднага ще дойда при тебе.

Дяволът оставил пръчката и изчезнал.

Робът останал сам. Отишъл в градината да се разходи. След него вървял един от прислужниците. Градината била много просторна — толкова просторна, че цял ден човек да ходел по нея, не можел да я обиколи. В средата имало голям водоскок, по-голям от онзи на господаря му. Пък и градината не можела да се мери с градината на господаря му. Ходил, що ходил до стъмване и най-после се върнал вкъщи. Слугите го чакали и поканили за вечеря.

И така, заживял като истински цар. Но Господ нали е наредил човек сам да не живее? Та почнал робът да мисли за женитба. Но коя мома да вземе? Дъщерята на господаря си или някоя друга? Той решил да повика побратима си и да се посъветва с него. Взел шарената пръчка и я ударил силно. Нещо изгърмяло, като че ли земята се разтресла. Сторило му се, че къщата се срутва. Не се минало много и пред него застанал побратимът му.

— Какво искаш? — казал той със страшен глас.

— Ох, нищо, побратиме. Ти тъй страшно ми говориш, че аз много се уплаших.

Седнали те на приказка за това, за онова, но той, едно от срам, друго от страх, не смеел да му каже защо го повикал. Дяволът пак го попитал и тогава робът му изказал желанието си.

— Ех, тази работа е много лесна, но ти трябва да почакаш близо месец, докато приготвя някои работи.

Дяволът станал и написал едно писмо. В него нарисувал много хубав момък, какъвто нямало по земята. Написал, че момъкът бил царски син от много далечна страна, бил много учен и нямало по-учен от него. Неговият баща, царят, похарчил товари жълтици, докато го изучи толкова много. Той имал власт да заповядва на всички духове по земята и те го слушали.

Като написал това писмо, дяволът го оставил в градината на царския човек, за да може дъщеря му да го намери, когато се разхожда около водоскока. И наистина, тя видяла писмото, почнала да го чете и останала смаяна от хубостта на изобразения момък. Оттогава тя всеки ден, като се разхождала из градината, сядала до водоскока, прочитала писмото, гледала образа на момъка и си мислела: колко ли по-хубав трябва да е той, отколкото е изписан. И тя много го обикнала.

Един ден дяволът отишъл при своя побратим и му казал:

— Работата вече е наред!

Взел го той със себе си и го отнесъл на една планина. Там имало езеро. Казал му да се съблече и изкъпе. Когато се изкъпал, дяволът му подал едно огледало да се огледа. Робът не могъл да се познае — толкова хубав и личен бил станал. Тогава дяволът го облякъл в златни дрехи, каквито и царете не носят. Заприличал робът на същински царски син, както бил нарисуван в писмото. Дяволът му казал:

— Вземи си шарената пръчка и замижи!

Той замижал. Когато отворил очи, що да види — намерил се в градината на господарската дъщеря, близо до водоскока.

Дяволът му казал:

— Знаеш ли къде си сега?

— Зная. В градината на моя господар.

— Е, добре, остани тука скрит. Когато дойде момата, ще почне да чете писмото. Ти тихичко се приближи до нея и й кажи: „Мила девойко, аз съм този, когото гледаш в писмото. С помощта на науката и духовете дойдох тук да ме видиш“. След като си поговорите, пак замижи, тръсни пръчката и ще се намериш вкъщи. На другия ден пак така направи и тя тогава няма да те пусне да си отидеш. Това казал дяволът и изчезнал.

Ето ти, пристигнала господарската дъщеря с писмото в ръка. Тя седнала на мястото, дето всеки ден седяла, разтворила писмото с нарисувания хубав момък и почнала да въздиша. Той полека се приближил до нея. Когато го видяла, тя много се изплашила. Но той й заговорил и тя се успокоила.

— Не се плаши, мила девойко. Аз съм този, който е нарисуван — ида от далечни страни.

И тя разбрала, че е същият. Станала и му подала ръката си. Той й казал, че има един побратим — дух, който го отнася в палатите си. На нея не й се искало да го пусне, но той изчезнал, като тръснал пръчката. Тя си отишла вкъщи, ала не могла нито да яде, нито да спи. Едва призори заспала. На сутринта излязла да се разходи и нетърпеливо зачакала да се върне царският син. На уреченото време, ето, той се явил. Разприказвали се и правили планове за женитба. Когато се стъмнило, тя го поканила да вечерят заедно. Момата заповядала да сложат на трапезата й обилна храна, уж била много гладна. Говорили си дълго време. Тя го запитала, не може ли неговият побратим да му промени лицето на жена, за да не го видят робините.

— Ще опитам — рекъл той.

Малко по-късно той отишъл в градината и тръснал пръчката. Побратимът му тозчас се явил пред него.

— Що желаеш, побратиме? — запитал го дяволът. — Каква мъка имаш?

— Мъка нямам, ами девойката ме пита дали можеш да ми преобразиш лицето на жена.

— Добре, ще ти дам една кутийка, разделена на две, половината с червено мазило, а другата — с жълто.

Дяволът му дал кутийката и казал:

— На̀, побратиме. Като се намажеш с червеното мазило — ще станеш такъв, какъвто искаш, а като се намажеш с жълтото мазило — ще станеш този, който си.

Той се намазал и начаса заприличал на робинята, която прислужвала на господарската дъщеря. А тя, като видяла, че той се забавил, тръгнала да го търси.

Дяволът я видял, изплашил се да не би тя да знае някоя магия против него, писнал, сякаш с нож ударен, и не се видял как изчезнал.

Тя се приближила и видяла жена в мъжки дрехи. Досетила се каква е работата, подала му ръка и те тръгнали заедно. Като се разхождали из градината, намерили къс хартия. Взели го. Това бил договорът между дявола и роба. В договора било писано, че робът ще служи на дявола и на този, и на онзи свят. Дяволът в страха си го изпуснал, когато побягнал. Скъсали договора на хиляди парчета.

Но дошло време вече да не се крият. Тя изпратила при татко си една робиня да му обади, че иска да се жени за предишния роб. Робинята, разтреперана от страх, отишла при господаря си, паднала на земята и му казала, защо е изпратена от дъщеря му. Разяреният господар грабнал една остра сабя и замахнал да отсече главата на робинята. Но тя бързо се дръпнала и като луда ударила на бяг. Силно разгневен, господарят започнал да я гони. Внезапно се препънал, паднал, сабята се забила в гърдите му и той умрял. Така бил наказан за всички грехове, които сторил към сиромасите, докато бил жив. Неговата дъщеря и бедният роб се оженили. Те заживели доволни и щастливи, а и другите роби си отдъхнали от тежкото тегло.