Еди Маринов
Сами в деня

Камбана бие, мери времето във мрака,

до свършека на приказката-сън,

ти тръгваш си, реалността те чака,

оставаш пак сама в дъжда навън…

 

Белязах те със устните си върху твойте,

завързах те завинаги към мен,

отворих аз за тебе дверите на рая…

Но само в тъмнината, не и денем…

 

Сърцето денем ми принадлежи на нея —

студена, сива, безсърдечна. Но уви,

обичам я… По задължение — зла фея

сърцето ми за през деня й подари…

 

Но всяка вечер нишката намирам.

По нея тръгвам да те търся аз.

Не виждаш ли, че всяка вечер те откривам

и ти дарявам най-злокобния ти час.