Никола Алексиев
Как се роди тази книга

„Най-скъпото у човека — това е животът, той му се дава един път и трябва да го изживее така, че да не му е мъчително болно за безцелно преживените години, да не го пари позорът за подличкото и дребнаво минало, та като умира, да може да каже: «Целия си живот и всички сили отдадох на най-хубавото в света — на борбата за освобождението на човечеството». И трябва да бързаме да живеем, че една нелепа болест или някаква трагична случайност могат да го прекъснат…“

Николай Островски, „Как се каляваше стоманата“

Предлаганата на читателите книга „Моят живот“ излиза вече в трето издание^[1]. Първите две издания се изчерпиха наскоро след появяването им. Този факт сам по себе си говори твърде красноречиво.

„Моят живот“ е рядко и крайно интересно явление в нашата все още недостатъчно богата откъм автобиографии и мемоари литература. За това безспорно допринасят както литературните достойнства на самата книга, така и изключителната съдба на нейния автор Трифон Николов Христовски. Повестта за неговия мъченически, но съдържателен и идейно богат живот се чете с непрекъснато растящ интерес, просто „на един дъх“, макар че съвсем не е замисляна като художествено произведение. Когато читателят стигне до печалния край на един смислен живот, когато научи при какви изключително тежки условия е била написана и завършена тази книга, тогава възхищението и любовта към нейния автор мъченик порастват до най-висока степен, а въображението му запечатва завинаги благородния образ на талантливия самоук Христовски.

Този човек със сакато, немощно тяло, но с безкрайно издръжлив дух, лишен от много най-обикновени радости в живота, съумя да намери висока цел и най-съдържателен смисъл на своето съществуване, в крайно трудни обстоятелства разви своите духовни сили и днес е образец за мнозина от десетките хиляди читатели на неговата вълнуваща автобиография. Борецът писател с неизчерпаема енергия, целеустременост, преданост и огромна любов към българския трудов народ и цялото човечество беззаветно служи на един величав и безкрайно човечен идеал — пълното освобождаване на трудещите се от веригите на капиталистическата експлоатация, създаване на щастливо човечество — здраво, силно, просветено, бодро. Личният пример на Христовски укрепва нашата вяра и умножава силите ни в борбата за светлото бъдеще на хората на труда, на знамето, на което е написано „Комунистическо общество“.

Трифон Николов Христовски е роден на 24 януари 1905 година в ботевградското село Радотина, Софийски окръг. Още като пеленаче на няколко месеца заболява тежко от детски паралич и остава без крака и дясна ръка: те са недоразвити и представляват само сухожилия. Това прави движенията му крайно ограничени и мъчителни. На по-далечни разстояния близките му трябвало да го пренасят на ръце или на гръб. Така е бил носен на училище две учебни години — по няколко месеца, но щом зимата минела, преустановявали носенето, защото не виждали смисъл в това „учение“. Така малкото момченце останало фактически без образование, почти неграмотно. Никое училище не би могло да му издаде свидетелство за завършен поне един клас…

Краткият престой в училищната среда запалва у сакатото неугасима жажда към просвета. Макар и оставено напълно на себе си, без никакво внимание към неговите духовни потребности, момчето все повече и с голяма упоритост работи за своето самообразование. С течение на годините то придобива доста широки познания по история, география, политическа икономия, граматика, социология, литературна критика и дори по медицина… С медицина, разбира се, Христовски бил заставен да се занимава от немай-къде: слабото му немощно тяло стана свърталище на най-тежки болести, които не го оставиха и до самата му смърт и значително съкратиха живота на този удивителен селски комунист.

По съвета на един учител той овладял самостоятелно международния език есперанто. Това му открило широки възможности за създаване на писмени връзки с есперантисти и есперантски организации както у нас, така и в цяла редица други страни, особено в Съветския съюз. Със своите статии и кореспонденции, написани на есперанто и публикувани в много печатни издания в чужбина, той направи твърде много за опознаване на борбите на българския народ извън нашата родина. Христовски съумя да намери на практика — както ни учеше след Девети септември великият син на България Георги Димитров — правилно съчетание на здравия патриотизъм с истинския интернационализъм. С помощта на есперантските си кореспонденти той събра ценни материали непосредствено от китайски първоизточници и написа книгата „Войната в Далечния изток“. С нея авторът искаше да запознае широките читателски среди у нас с величавата борба на китайския народ за премахването на колониалната зависимост на Китай и изграждането на независима демократична република. Но фашистката цензура по онова време не позволи на автора да издаде този свой труд. Тя знаеше вече що за автор е Трифон Христовски, тъй като той бе написал и издал брошурите „Смъртта на Христо Ботев“ и „Проблеми на селото“. Още един негов ръкопис не можа да види бял свят — книгата „Любов и брак“. Последната книга на Христовски е настоящата автобиография, която е истинска енциклопедия на селския живот у нас през изтеклите преди Девети септември две-три десетилетия. В нея има интересни материали и наблюдения, които могат да ползуват писатели, историци, социолози, икономисти, общественици, културни деятели, политици, здравни работници, психолози, педагози, езиковеди… Но най-ценното у нея е онова огромно възпитателно въздействие, което тя упражнява върху широките читателски маси, на първо място върху младежите, за тяхното комунистическо оформяване, за насаждане и укрепване у тях на страстна обич към науката и културата.

В едно писмо до мен от 6 август 1942 година Христовски описва нечовешките мъки, които изтърпява, лишен на село от необходимата медицинска помощ, и заключава: „Има и други, които са живели в такова положение — Хайне, Островски. Главното е не само да живееш, но смислено да живееш. И полутруп, бих дал доказателства на другите, че живея“. И наистина той даде многобройни доказателства, че умее и при най-ужасни условия да направи живота си смислен и съдържателен. За него подхождат напълно цитираните в началото на този предговор заветни думи на Николай Островски. Неговият роман „Как се каляваше стоманата“ не бе познат на Христовски, защото бе публикуван на български едва след Девети септември. Христовски обаче дойде по свой път до изводите, които Островски направи чрез устата на своя легендарен герой Павел Корчагин. Трифон Христовски в много отношения е един по-малък духовен брат на станалия световноизвестен писател Николай Островски. Той е негов връстник, показа като него изумителна твърдост в борбата с тежки физически страдания и пак като него въпреки всичко от нищо стана нещо, обричайки целия си живот на великия освободителен идеал. На Островски обаче бе съдено да изживее голямо щастие: съветската власт удържа пълна победа, тя майчински се погрижи за своя талантлив син, отдаде му огромно признание за неговите революционни и литературни заслуги, направи го любимец на своята младеж, велик образец и в мирния съзидателен труд за изграждането на социализма и комунизма в необятната съветска страна, и в свещената борба за разгромяване на плановете на международния империализъм да унищожи първата в света социалистическа държава. Христовски умря с отворени очи: той не можа да доживее народната победа — почина само няколко месеца преди победоносния Девети септември — на 17 май 1944 година. В едно писмо от 15 ноември 1942 година той дава израз на страстното си желание да доживее деня на свободата: „Как ми е тежко, Николай! Дали ще дочакам по-светли дни, поне капчица щастие, или сегашният ужас ще ме удуши… Надига се и ме души страшна мъка…“ Неговият дълготърпелив организъм обаче не изтрая до мечтаната победа, за която той отдаде всичките си способности.

От писмата на Христовски и от посещенията в болницата виждах, че силите му са на изчерпване. Макар че ние, неговите другари по борба, правехме усилия да му помагаме, макар че за него не пожалиха време и способности да го лекуват благородни лекари, като д-р Богданов и особено талантливия хирург и прекрасен човек д-р Плосков, ясно беше, че скоро ще го изгубим. Аз го познавах отдавна, наблюдавах в продължение на петнадесет години неговото развитие по статиите и кореспонденциите, които ми изпращаше за публикуване в класовия работнически печат, и ценях много неговото самобитно дарование. През февруари 1944 година му написах обстойно писмо и настоях да нахвърли своята автобиография с оглед един ден, когато обстоятелствата се променят, да бъде публикувана. Христовски възприе моите съображения и веднага се залови за работа. На 20 февруари той ми пише: „Драги Николай, писмото ти ме развълнува до дън душата. Сега, въпреки че съм толкова зле, почнах да пиша автобиографията си и пиша светкавично, защото ме е страх, че не ще ми достигнат сили да я докарам докрай. Досега за три дни написах 40 страници. Пиша не толкова сбито, а подробно. После някой квалифициран писател ще поправи написаното и може да разпростре перото повече, белетристично. Аз сега само ще прочета, написаното, не мога да го преписвам. С охкане и пъшкане пиша. Имам страшна кашлица, която от нищо не минава. При покашляне сякаш се късат дробовете и вътрешностите ми. Болки в гърдите. Зле са и двата крака. Единият е отекъл, огромен, вдървен. Другият боли много. Преряза ме и кръстът. Костната туберкулоза на ребрата — и тя се подвизава в момента. Едва се мърдам на самия креват“. На 7 април съобщава: „Състоянието ми продължава да е лошо. От десет дни започна да ме боли и гърлото. Фистулата от корема пак почна силно да тече“. На 26 април с вече несигурен почерк пише: „Аз се готвя за смъртта. Общият ми отпадък е голям. Храня се много слабо. Постоянно кашлям и в храчките ми има кръв. И двата крака ужасно болят. На единия има гноен абсцес. Температура много висока. И двете фистули силно текат, особено коремната. Още би имало възможност за спасение, но ако живеех в нормално време“. Тези редове Христовски пишеше три седмици преди смъртта си. На 2 май изпраща следното писмо: „Написах биографията светкавично и добре направих. Ако бях разтакал, нямаше да мога да я напиша. От няколко дни насам лежа на гръб и не мога да стана от болки в краката. Легнал ям, ходя по нужда, пиша. Макар и върху кръг, кръстът почва да се протрива и имам ужасни болки. Парите ми много намаляха, макар че сегиз-тогиз някой праща по нещо. С ужас си мисля за момента, когато съвсем ще ги свърша и не ще мога да купувам лекарства. Затова вземи мерки между познатите да пратят по нещо“.

Заехме се с др. Асен Григоров да му подсигурим известна сума пари и превързочни материали, които на пазара тогава трудно се намираха, и трябваше да прибегнем към услугите на лекари и милосърдни сестри. В това време Христовски вече толкова е отпаднал физически, че не може да държи перото и сам да пише, та диктува на брат си на 16 май следното писъмце: „Др. Асен, получих парите и лигнина, но парите не са ми дали още, понеже в станцията няма пари. Ръкописът не ми пращай, защото аз съм много зле със здравето, едва ли ще живея още 1–2 дена. Като го препишеш на машина, изпрати го на Николай Алексиев. Ако не ти пиша друго писмо известно време, знай, че съм починал. Друго няма. Поздрави се от мен. Христовски“. На следния ден, 17 май 1944 година, той завърши земния си път. Едно кратко писмо от брат му Димитър ми съобщаваше печалната вест за смъртта на скъпия приятел и другар.

Убеден съм, че при правилно отношение от страна на нашата социалистическа общественост и особено от комсомолските организации и литературните среди тази книга може да стане интересно и твърде полезно четиво на десетки и стотици хиляди младежи, а страниците за детските и юношески години на Христовски могат в отделно издание да трогнат и поучат нашата крилата пионерска младеж. Ще приведа съвета на един боец от непобедимата Съветска армия, сражавал се срещу хитлеристките орди. Неговите думи са казани за Островски, но много подхождат и за Христовски: „В тежки минути, когато става трудно да се работи, спомням си живота на Островски, как той е работил, преодолявайки недъга си. Това ми помага в трудно време. Трябва да се посъветват младежите да изучават живота на такива забележителни хора като Островски, за да им подражават, макар и в малка степен, като се въодушевяват от техния пример“.

Искам да приключа с прекрасните слова на великия пролетарски писател Максим Горки:

„Нищо, че си умрял!… Но в песните на смелите и силните духом ти винаги ще бъдеш жив пример, призив на гордите към свобода, към светлина“.