Георги Коновски
Без паразити

Рекламата беше досадна и протяжна. Колко бяха платили за нея — Джими не знаеше. Пък и не го интересуваше. Чужди пари — да харчат. Виж, с неговите имаше само един проблем. Нямаше ги…

Всъщност, появяваха се, минаваха транзит през банковата му сметка, понякога и в портфейла се появяваше някоя банкнота, но бързо го напускаше. Най-вече по маршрута бара — банката…

Обаче, някак си я караше. Толкова години и да не натрупа опит човек в безпаричието… Трябва да е съвсем идиот. Или интелигент…

А Джими не беше интелигент. Дори нещо наопаки — в дома му имаше само една книга, и то забравена от някакъв приятел при едно напиване. Нейде преди двайсетина години още. Та оттогава стърчеше върху телевизора. И добре, че беше шаренка — украсяващо цветно петно в стаята…

Джими даже не й обръщаше внимание. Беше свикнал с нея. И погледът му се плъзгаше равнодушно по корицата, докато цялото внимание — изострено и мечтателно — проследяваше рекламите. А понякога дори запълващите времето между тях филми…

Докато една вечер в бара Матю от третото столче му предложи системата от скучната реклама:

— Ще ти я монтирам за час време. А после години наред няма да видиш паразит у дома си…

Джими равнодушно се засмя:

— И за какво ми е? Имаше един паразит — по-точно паразитка, ама се разведохме. Пък мишки и хлебарки дори покрай двора не минават — и те с храна живеят, и те инстинкт имат и знаят де какво може да намерят, де от глад ще се мумифицират…

Но Матю беше настоятелен. Нямало много да му вземе — за още една бутилка само, че тая вечер имал проблеми и трябвало да ги удави…

По всяка вероятност ги е удавил, защото на другата сутрин Джими с изненада видя над себе си прокарани кабели, а подът, на който беше легнал по навик, чист. Ни живинка, ни животинка…

Заинтересува се и, когато все пак успя да се надигне, огледа къщата. Наистина — системата беше прогонила всички паразити…

Тоя ден реши да не ходи на работа — хората от мола щяха сами да си изнесат празните кутии и кашони, че даже да ги напъхат в контейнерите за боклук. Лишаваше се от малко пари, ама главата му водеше такъв самостоятелен живот, че в нея даже се водеше май гражданска война. А в бутилката върху хладилника странно защо имаше почти третинка пиячка — така че лекарството беше налице…

Обаче, човек предполага, а… Там който ще да е — разполага…

Към обяд навън се разнесоха крясъци, Джими различи през алкохолната пелена дори името си и се изненада. Всичките му приятели бяха заети — кой с хигиенизацията на кофите за боклук, кой с ремонт на интериора в черепа си…

Надникна през прозореца, присвивайки болезнено очи от яркото есенно слънце, биещо направо в съзнанието му като зенитен прожектор. Пред обраслата с трева пътека стояха трима — един костюмар, един полицай и някаква жена с папки в ръце. Не му се разправяше с властта — а тия отдалеч си личаха, че са стражевите й песове, но…

Показа се на вратата…

— Джими… Какъв беше там? — извика костюмарът.

— Аз съм…

— Не си плащал данъци от две години. И по решение на съда трябва да конфискуваме мебелите ти…

Джими замълча. Какво да каже? Той не харесваше властта, но беше принуден да я признава. И да се подчинява на капризите й — данъци, такси, закони…

— Трябва да ни сътрудничите — викна костюмарът.

— Добре, де — измърмори Джими и повиши глас — Сътруднича… Елате и вземайте каквото щете…

Костюмарът се засъвещава нещо с жената, полицаят само гледаше и леко въртеше палката. Чак сега Джими забеляза, че отпред е спрял общински камион, а до него стоят още трима — в униформи на общински работници…

— Мистър, — каза костюмарът — Трябва да конфискуваме мебелите ви, но не можем да дойдем при вас…

— Защо? — изненада се Джими — Ей я пътеката, ограда няма, вратата е отворена — смятам някой ден да я поправя… Влизайте…

Костюмарът позапъна:

— Виждате ли, ние вече пробвахме… И аз, и мис Далауей, и полицаят Честър. Даже нашите работници опитаха… Не можем…

— Ама отворено е…

Оня поклати глава:

— Физически не можем да минем. Има някаква невидима стена — опираме в нея. А, когато опитаме да я пресечем — страшно главоболие, неразположение, един от работниците дори повърна, а друг получи разстройство — и посочи към храста върху ливадата на съседите…

Джими се опули. Имат власт, имат сила, а не могат да дойдат? Как така?

— Та, мистър, бъдете така добър да изнесете мебелите си тук…

Нещо взе да шава в размития мозък на Джими… Да мъкне мебели в това състояние? Вярно, леглото и телевизорът бяха най-тежките му недвижими вещи, но и те не са играчки… Пък никой няма да му плати… Дори чашка няма да му сипе… Че и своите неща да им не само даде, ами направо напъха в ръцете…

— Не става, мистър — викна той — Аз съм свободен гражданин, подчинявам се на закона, но не съм длъжен да върша вашата работа…

Препираха се известно време, после костюмарът и компанията му се оттеглиха някъде. А Джими тръгна към бара…

Където не стигна. Полицейска кола спря до тротоара, без много приказки две едри ченгета го вкараха вътре и го стовариха в кметството. При сами кмета. Който седеше, строго зяпнал в странния гражданин, и доизслушваше костюмара и жената…

— Здравейте! — каза с гласа си за електората кмета — Приятно ми е да се видя с един избирател…

Джими нито го познаваше, нито изпитваше декларираното от кмета, но все пак кимна.

— Мистър, твърде странни неща стават с вас — продължи със строго модулиран и фризиран глас народният избраник — Нито полицията, нито чиновниците не успяха да влязат в дома ви. Опитахме се да проверим банковите ви сметки — така са блокирани, че най-опитните ни специалисти не могат да разбият паролите. Поисках да се запозная с данните за вас — никой не можа да изтегли дори думичка, даже името ви е отхвърляно…

Джими кимаше автоматично и се чудеше. Властта е безсилна пред него? Или… Той нищо не е направил, той нищо не може да направи, той… Той си купи вчера система за опазване на дома. От паразити — насекоми, гризачи… А може би и… Хора? Като…

Разтърси глава…

— Мистър, — обърна се към кмета — Не мога да ви помогна с нищо. Аз съм на ваше разположение винаги — както е по закон. Но… Оправяйте се сами — нали имате правомощия? И държавата е зад вас…

С две думи — отиде в бара. И разказа за станалото. А не всички там бяха накъркани по обяд. И някои от тях имаше какво да пазят от общината и държавата. Поради което Матю цяла седмица псува Джими — настана такова търсене на системата, наложи се толкова спешно да монтират по домовете новата придобивка, че работниците от фирмата не успяваха дори по едно да обърнат…

А след месец градчето беше залято от журналисти — от столицата и цял свят. Наистина — и те не можаха да влязат в селището, но упорито разпитваха живеещите по краищата му хора. Най-много ги интересуваше въпросът — как така се наложи президентският кортеж да заобиколи региона? Въпреки отдавна подготвяното посещение…

И защо военните самолети са принудени да летят със завои над града? А местните банки фалираха? Пък адвокатите напуснаха канторите си и потърсиха ловно поле другаде? И как цените в мола паднаха рязко? Че и чиновниците взеха да напускат изгодните си служби — не се издържа на постоянно главоболие…

С две думи — не знаем кой рекламира и продава, но…

Добра система — против паразити…