Чудомир
14 октомври, Правителствената болница

… Положението ми е „безпощадно“ ясно, но съм спокоен, примирен. Та малко ли са годините изживени, та не са ли си отишли повечето от моите връстници? А тук е тъй тихо, тъй чисто, хората са тъй внимателни, сякаш не си в България, а кой знае в коя приказна страна. Прозорецът ми обгръща цялата Витоша и не мога да й се нагледам. Особено вечер, когато палнат лампите по полите й. О, о! Та то е цяла феерия! Най-близките са същински едри минзухари, към Драгалевци добиват сребърен цвят, а горе на Витоша същински синкави звезди. На едно място святкат няколко и ми напомнят за „кокошката“ с пилците си. На изток от Драгалевци светлините са така скупчени, че ми приличат на огньове, запалени на някой събор. Дали полите на Витоша са тъй окичени околовръст? Вероятно. Тази столична хубавица заслужава това.

Легнах си в 9 часа и се събудих в 6. Цели девет часа сън, когато обикновено спях по 5–6 часа. Гледката, въздухът, тишината, вниманието приспаха като младенец мене, на когото положението е „безпощадно“ ясно.