Чудомир
Нещо за себе си

От малък съм проявявал любов към изкуствата, но първото ми увлечение беше музиката. Дали защото тогава в нашето село имаше много цигулари, гайдари, славей и магарета, не знам, но освен това хорото неделен ден ставаше пред нашата къща и когато надвечер Таир циганинът надуеше зурлата, а по-малкият му брат задумкаше тъпана, хе, чак до голямата гора се чуваше, та и самодивите около студеното кладенче се разиграваха.

Бил съм на четири-пет години, когато баща ми донесе една дълга желта свирка или дудук, каквито и сега продават по панаирите, с неизказана радост я грабнах и по цял ден писках из селото, а вечер заспивахме прегърнати с нея. Един ден, гологлав, по ризка само, качен върху високи налъми, се разхождах из разкаляния двор и надувах свирката до пукване. Както си играех и се трудех да обогатя родната музика с нови творби, спънах се, паднах на очи и свирката — люп — намъкна се цяла в гърлото ми. Само краят й стърчеше навън, сякаш бях налапал цигаре, и аз плача, а тя, пущината, свири. Мъча се да извикам, а тя още по-силно писка. Най-после излязла майка ми, видяла ме пльоснат в калта и си рекла:

— Е, боже, това дете полудяло ли е, та се търкаля по земята и свири.

Като забелязала обаче, че не само свиря, а и ритам от зор, изтичала, стъпила ми на корема и извадила двадесетсантиметровата свирка из гърлото ми.

След тази случка, естествено, интересът ми към музиката силно намаля и по-лесно бих налапал жива жаба, отколкото свирка.

По-късно, когато постъпих в гимназията, наново се почувствувах призван музикант и си купих мандолина. Предпочетох този инструмент, понеже не се слагаше в уста и защото беше на мода.

По онова време мъжете се бръснеха само в съботен ден и като нямаха работа, всички бръснари притежаваха мандолини и непрекъснато дрънкаха пред дюкяните си. Купих я от един нехранимайко (сега на такива им думат хулигани), който знаеше да гуляе отлично и да свири прекрасно. Купих я и започнах редовни упражнения и когато вече налучквах доста добре мелодията на „Цвете мило, цвете красно, цвете с тъничко стебло“, пристигна една сутрин нехранимайкото и поиска да му я дам за няколко часа. Негови приятели се били събрали на почерпка, та да им посвирел. Понеже не му вярвах, отказах да му я дам, но той ми перна една плесница, взе я и повече не видях ни него, ни мандолината. После се оказа, че той редовно я продавал по този начин и пак си я прибирал.

След този втори случай музикалните ми наклонности се изпариха съвсем.

Певец също не можах да стана поради повредения ми от свирката вокал.

Все по това време са забелязали в мене несъмнени дарби в областта на драматичното изкуство. Учителите в нашето село готвели пиесата „Многострадална Геновева“ и на мене повериха ролята на нейния нещастен син Шмерценрайх. Известно е, че Геновева, наклеветена и опозорена, трябвало да бъде убита, но убийците я съжалили и я оставили в някаква далечна гора, където Шмерценрайх бил отхранен от една сърна. Въпреки че го няма в пиесата, за да се документира по-добре, главният учител и същевременно главен режисьор решил да изкара на сцената и моята дойка — сърната. Избрал той една шута, сива коза, отрязал й брадата и я домъкнаха зад кулисите, та като му дойде времето, да я изтикат на сцената. Аз нямаше да казвам никакви думи, а там сред гората ще си стоя кротко в полите на Геновева, а тя ще оплаква своята злочеста съдба. Стоя си аз в полата й на топло, кротувам си, а тя си разказва ролята. Дойде ред да излезе и сърната на сцената, но нали е коза, нали е инат животно, забило крака в пода и не мръдва. Блъскат я отзад, тикат я, а дядо Лулчо разсилният й подава отсреща зад кулисите хлебец и дума:

— Козичи, козичи, на̀, на̀, на̀…

Мъчи се да я убеди човекът, ала не ще и не ще. Най-после главният режисьор кипна и изсъска:

— А бе аз заради тебе ли, красто проклета, ще си развалям театрото. Ти ли ще ми пречиш на работата.

Че като я ритна отзад, колкото си има сила, тя отхвръкна на сцената, бухна се в нас и извряка. Извряка тя, извряка Геновева, извряках и аз и избягах от сцената с разкървавен нос.

На другата неделя искаха да повторим представлението и ме търсили пак да участвувам, ама аз избягах и се скрих в чичовия двор в бъзунека и не можаха да ме намерят.

Когато постъпих в прогимназията в града, модата беше да се играе театро. Във всяка махала, във всяка къща, дето имаше някаква сушина, се даваха представления или „живи картини“ с бенгалски огън.

Аз живеех с двама другари и всяка събота вечер в „салона“, където лятно време си готвеше хазайката, давахме своите спектакли. Започнахме с жива картина, защото беше по-лесно. Първата, в която се провалих като драматичен артист, беше „Обесването на Левски“ според известната картина. На мене възложиха да бъда Левски и мене щяха да бесят. Като се стъмни и публиката, състояща се от хазаите, две съседки и три деца, напълни салона, прекараха въжето през мишниците ми, склопиха го отзад на врата ми, качих се на едно туршиено каче, метнаха през една греда въжето и аз бях готов. Под краката ми върху две керемиди сложиха и бенгалски огън. Оставаше само да удари третият звънец, да ритнат качето, да запалят огъня и да приберат на една страна парцалената черга, която служеше за завеса.

Всичко стана точ в точ, както беше предвидено, и излезе една жива картина за чудо, но в най-сюблимния момент, когато висях на бесилото и бенгалският огън светеше най-силно, от лютия дим, който се издигаше под краката ми, аз кихнах три пъти и стана каквото стана. Вместо да разплачем публиката, ний я разсмяхме и оттогава престанаха да ми дават отговорни роли.

В детските си години проявявах наклонност и към рисуване, но и в тая област не ми провървя. Трябва да забележа, че по тогавашната педагогика децата ядяха бой по три пъти на ден. За щяло и нещяло — пляс, пляс. Или ни биеха, или ни дърпаха ушите и ако се вгледате по-добре, ще забележите, че хората от нашето време са с по-дълги уши. За първата ми проява в областта на изобразителното изкуство ядох бой от мама, защото бях надраскал с въглен току-що варосаната стена на къщата ни, а втори път увеличи размера на ушите ми поп Никола, защото с гвоздей бях издълбал на черковната стена един голям кон. Трябва здравата да ги е издърпал проклетият му човек, защото и сега, срещна ли поп, ушите ми пламват и се зачервяват.

Само към писането не съм изпитвал никаква любов, защото имах много лош почерк, много разливах мастилото и цял се оплесквах, но съдбата, нали обича да си прави шеги с хората, не остави и мене и ме накара и в тази област да направя опит.