Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София

Излязла от печат: 15.VI.1981 г.

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Ани Иванова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7643


Някога читалището ни се помещаваше в ливницата на старата черква, имаше 36 членове и 74 книжки и брошури, наредени на една полица, но сега не е така. Сега то се е развило, разклонило и освен голяма библиотека има театър, музей, хор, оркестър, народен университет, курсове по езици, кино и бюджетът му е надхвърлил вече два милиона лева. То си има няколко младежи стипендианти, раздава награди, участвува и е център на всички културно-просветни почини и не е така лесно да се командува. Управата му постоянно бди, прави всяка седмица събрания, които често траят до полунощ, настоятелите дълго спорят, карат се понякога и всичко това вършат доброволно и съвсем безплатно. На края на годината в няколко последователни събрания подготвят отчета, който се оказва отличен във всяко отношение. Киното е дало повече приход, отколкото са очаквали, дългът към банката е почти погасен, без да са били занемарени културните отдели. Насрочва се датата на годишното събрание. Но защо настоятелите отиват в салона тъй унили, защо са неспокойни и изглеждат някак като подсъдими? Защо е това така? На какво се дължи?

Дължи се според мен на следните причини:

Първо. У нас, общо взето, лошо се критикува. Да разгледаш дейността на отделно лице или управа все още значи „да му дадеш да разбере“, „да го смажеш“, „да го разсипеш“, „да го навреш в миша дупка“. Друга критика, която да разясни, да подпомогне, да напъти, много рядко се упражнява.

Второ. Критикуват обикновено не тези, които познават основно нещата, а словоохотливите, суетните дърдорковци, които искат да се подчертаят и да видят името си записано в протокола. Най-често те са или желаещи, които никога няма да бъдат избрани в управата, или такива, които поради липса на своя използуват чужда аудитория. Те обикновено се хлъзгат по повърхността и се занимават само с дреболии. Научил или забелязал някой от тях някоя нередовност, или малко опущение още в началото на годината, вместо да го съобщи на управата веднага, за да се избегне или поправи, стиска го цяла година между зъбите си и дума: „Ще дойде годишното събрание, че ще ги науча аз тогава.“

Има и такива, изостанали с цял век назад. Един такъв всяка година ни вършее тръни по главите, защото сме открили кино при читалището. Киното според него не било никаква културна придобивка, не било изкуство и само си развращавало младежта.

Напразно го уверяваме, че не е така, че без него ще изостанат назад всичките културни отдели — не чува и не чува. И интересно е, че той изобщо през живота си не е стъпвал ни веднъж на кино.

— Обърнали сте читалището на търговско предприятие с това кино — ще се обади друг като него. — Само пари трупате и тържествувате!

Казваме му, че пари не сме трупали никак и даже дългове още имаме и че ще е търговско предприятие, ако в края на годината настоятелите седнат и си поделят печалбите, а те, освен че работят безплатно, но ако искат да идат на кино, купуват си билети като другите членове, а той си знае своето и си го повтаря всяка година.

Имаме си един, който при разглеждане заплатите на служещите всякога прави предложение за увеличение им. И ако сме изпълнявали предложенията на тоя стар демагог, разсилните ни сега щяха да получават по-големи заплати от тая на Рузвелт.

Една година друг ни направи на нищо и никакво, защото в читалищния вестник сме посветили само една колона за починал наш член, негов приятел, когато за друг покойник сме написали колона и четвърт.

Едни виждат в сказките на някои лектори левичарски тенденции и ни ругаят. За равновесие, види се, други вземат думата и ни ругаят тъкмо за обратното.

Напразно председателят звъни и вика:

— По отчета, моля! По отчета! Говорете по същество!

Атмосферата вече е разгорещена и от различни страни долитат гласове:

— Столовете под първия балкон скърцат, а управата дреме!

— В гардеробната на лявата окачалка има един гвоздей, който без малко щеше да ми скъса палтото. Какво прави настоятелството? Защо не го зачука?

— Защо се не раздават годишните отчети две седмици по-рано, а само една. За толкова малко време може ли да се проучи?

— Защо не намалите цените на дневните кина от 4 на 2 лева?

— Крайно време е да се изпише за библиотеката повече английска литература, даже и един англофил.

— Немска, немска — пресича го привърженик на оста Рим — Берлин.

— Защо в музея така и така?… Защо народните четения това и това?…

— Любителската трупа само репетиции прави, а представления не дава. Вярно ли е това? Вярно ли е, че пак са се скарали?

— Вярно е — прогърмява дрезгавият баритон на един рошав артист-любител.

— Не е вярно — изписква от балкона „примадоната“.

— Лъжеш!

— Ти лъжеш!

Затракват столове, наскачват и други членове от трупата, викове, крясъци: „Маниаци! Негодници! Долу! Долу!…“

След големи усилия редът е възстановен, дневният ред приключен и събранието закрито. За след обяд остава изборът на шест нови членове от настоятелството, между които е и твоята скромна милост.

Отиваш си измъчен, огорчен, убит и нямаш охота ни да говориш, ни да обядваш: До вечерта не излизаш, не гласуваш и цяла нощ молиш бога и всички светни, дано не бъдеш преизбран пак. Дано те оставят да си починеш.

И когато на другата сутрин излезеш на кафенето, още първият познат те среща с: „Хайде да ти е честито!“

— Какво ми честитиш бе? За вчерашните ругатни?

— Не се прави на ударен, а черпи! Преизбран си пак. Кой като тебе — 16 години настоятел, 8 пъти непрекъснато преизбиран!

— Ама наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Разбира се. И ти, и другите. Всички сте преизбрани.

Сръбваш от кафеподобието си, клюмваш с глава и си мислиш:

„Че каква стана тя? Как? Защо? Да не би, както казваше едно време един стар читалищен деец, да е за това, защото мъчно се намират такива «културни диванета», които да работят без почивка цяла година и вместо благодарност да получават ругатни?“

Не ще да е само това. И друго ще да има.

Избраха ни тия читалищни членове, които през цялото време само слушаха и мълчаха. Слушаха, мълчаха и преценяваха. Те свършиха всичката работа и изобщо те са, които вършат всичката положителна работа в читалището. Те са, които могат да съборят човека и да го въздигнат. Те, трудолюбивите, скромни и безименни пчелици от кошера на нашата култура.

И без да щеш, заключаваш:

Ако всички, които обичат да говорят много, работеха, колкото тия, които мълчат, какви успехи щяха да се постигнат, какъв напредък!

Край