Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София

Излязла от печат: 15.VI.1981 г.

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Ани Иванова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7643

История

  1. — Добавяне

Дълги години не бях идвал в родния си град и горях от нетърпение да го видя. Като всяко родно място, във фантазията ми той се рисуваше хубав, чист, спретнат, истински град на розите. И когато влакът изсвири и спря пред малката гара в старобългарски стил, аз грабнах чантата си и слязох. Понеже никой ме не чакаше, казах си:

— Няма да бързам, бавно и внимателно всичко ще разгледам.

Започнах от гарата. Най-напред на фасадата пред погледа ми се изпречи един обръч от голяма каца, със стърчащи някогашни цветя по него. Това вероятно ще да е било венец по случай някакво празненство, но пред коя високосна година е било, не може да се каже. Под десния горен прозорец пък висеше дълго парче метрова хартия, съвършено изгубило цвета си под влиянието на годишните времена. Вероятно е било лозунг по случай заминаването на руските войски от България. В четирите ъгъла на чакалнята, през която минах, висяха четири различни по големина паяжини, а петата опасваше като с воал абажура на лампата в средата на тавана. Около гишето за билети стояха за украса, залепени с тесто, избелели съвсем, нечетливи обяви и наредби, от които нищо не можеше да се прочете. Над вратата за бюфета емайлираният надпис беше зацапан с жълта боя — същата, с която преди много години са боядисвали чакалнята. По стените, оплюти от мухи и полускъсани плакати, които изобразяваха красотите на родината ни, а по пода — хартии, семки, трохи, парцали и други движими и недвижими имущества от по-малък размер.

Излязох из другата врата отвън. От двете страни на задния двор каменна ограда опасва нещо, което навярно ще бъде градина, но не се виждаха никакви други признаци, освен една пейка със счупено облегало, друга, на която единият крак липсваше, а между тях един чимшир-инвалид, под който се излежаваше и чакаше навярно вечерния влак едно черно прасе. Поех нагоре към града из малката пряка уличка. От едната й страна, край дългия зид на някогашния Шипков чифлик, цяла алея от магарешки тръни, а от другата — празно място, в което стои замислено магаре. Самарът му се е изхлузил и паднал под корема, краката му са уплетени във въжето и не може да мръдне, а мухите са го натиснали от всички страни. При такова положение и човек би се замислил тъй дълбоко. По-нататък — купчина чакъл, заграден с венец от тръне, а още по-нататък — безредно нахвърляни орехови трупи, между тях пера от кокошки, смачкани консервни кутии, една пенсионирана метла и 3/4 от каскет. Излизам на главната улица. Тя е павирана с гранитни блокчета, на които има тънък пласт от говежди тор. Пред мен е чиста, спретната бяла къщица. По варосания зид с грамадни, разкривени букви е написано: „Да живее Г. Димитров“, „Долу фашизма“. Боята от повечето букви е потекла чак до земята. По-нататък — купчина смет, съборена дъсчена ограда, килнат комин, пробити водосточни тръби и водата, текла по стените, и скъсани парцалени черги, прострени да съхнат. По всички стени от горе до долу — афиши и плакати, лозунги.

Откъм Балкана духа силен вятър и търкаля по улицата скъсана книжна торба, която се удря в краката ми, посипва обувките ми с цимент и продължава към гората. По електрическите стълбове махат тъжно крила разлепени стари некролози.

Ненадейно из напречните улици изскачат десетина кучета. Малки, големи, ловджийски, овчарски. Грамаден рунтав пес се хвърля върху мъничко бяло кученце, сваля го на земята, стъпва върху му, то квичи, а песът само ръмжи. Из една ниска врата изскача и се показва пълен, ниско остриган човек с престилка, замахва еднометрова цепеница и кучетата се пръсват по различни страни. Малкото кученце още по-силно квичи. След малко обаче пак се събират около сива кучка с бяло на единия крак. Малкото бяло кученце подскача встрани около тях, като куца с единия крак. Главната улица, която води за центъра, към средата някак се разширява и този случаен площад е пълен с мръсни, изпочупени каруци, впрегнати в дръгливи коне. Каруцарите, повечето цигани, висят около тях, пушат, псуват и подвикват към каруците. Мирише на конски тор и урина. До тях ателието за паметници с порутени огради и схлупени бараки, потънали в прах и мръсотия. Групата стари къщи по-нагоре са се тъй притиснали една в друга и тъй се наклонили, че сякаш всеки момент ще се съборят. Първата по-голяма сграда е домът на военните, цял обкичен с портрети, лозунги и пъстроцветни лампи.

Пред Народната банка динени кори, половин зелен пъпеш и мухи, пчели, оси. Автомобилната агенция отсреща чака вятърът да се засили, та да падне. Отсреща дюкян, на който пише „Склад на брашна“, а под него — „Съдебен следовател“, но вътре няма ни следовател, ни брашно. Един кърпач на обуща, цял потънал в прах, удря мокра подметка, около тезгяха ровят кокошки.

Ето най-после и градския площад, с каменната чешма и четири липи около нея. Белият врачански камък е цял покрит с плесен и мръсотии, от четирите страни е пропукан, а коритата — покрити с жабуняк. Група камъни, в най-различни пози, лежат под сянката на липите. Няколко дрипави ваксаджийчета се боричкат и из малките им сандъчета изхвръкват проскубани четки, празни кутии и парцали. Около чешмата — магазини с хубави витрини, пълни с празни кутии и измрели мухи. Из един магазин излизат хора с хлябове в ръце. Прозорците са тъй нечисти, че вътре не може да се вижда. Две счупени стъкла, запушени с мръсен шперплат. Единият се оказал по-къс, та станало нужда да го наддават с картони. По балконите — газени сандъци с въглища, дърва, корита, нанизи от червени пиперки и изсъхнали борови клонки от някогашна украса. По телеграфните жици — парцали от хартии, хвърчила и лозунги. Пред всяка витрина насядали цигани, циганки и циганчета. Националното малцинство е окупирало площада с голямо мнозинство. Металическият надпис на Популярната банка е без една буква и се чете „Популярна анка“. На един магазин пише „бръснарница“, а продават сладки, на друг пише „зарзаватчийница“ — а то книжарница. По площада разхвърлян пясък, чакъл, а строеж не се вижда. Една грамадна купчина дърва, разпръснати и заели повече от половината му. По стените на големите сгради — портрети на видни управници, забравени кой знае откога, брулени от вятъра и мити от дъжда, неприличащи на себе си. Из една фуния от градската радиоуредба някой, болен от лошо гърло, гъгне нещо.

Тръгвам към читалището. Улица „Искра“ е една от най-късите улици и най-кривите. Никой не може определи колко пъти се чупи и криви тя. Въпреки това, понеже води към две кина, тя е една от най-оживените улици. По-важни учреждения в нея са: ОК на ДСНМ — телеграфически, на когото е „До съборената ограда“ — Казанлък. Преди три-четири години общината оградила двора им със спретната дъсчена ограда, другарите от СНМ веднага я съборили, от тогава до сега тъй си стои — един вид като герб на организацията. Затова адресът им е този „До съборената ограда“, ул. „Искра“. Почти срещу тях е стародревното ателие на Петър Арнаудов, пред хода, на което стоят две грамади от счупени тухли. Самото то е тъй разнообразно, тъй порутено и течащо от всички страни, че просто сякаш моли: „Приберете ме вече в музея, защо ме държите? Не виждате ли, само исторически интерес представлявам вече.“ Непосредствено до него е големият завод за вакса… И пак цели стени с афиши, плакати, лозунги по стените (макар че има определени места за тях), и пак на всеки телеграфен стълб мятат тежки крила стари отлепени некролози.

Мили родни картинки, скъп роден край, даже и градината на „Искра“ не се е променила никак. Все тази вечно отворена, строшена врата от запад, все тези боклуци, камъни, вестници и сгурия на източния вход. И все този хлътнал зид и тясна врата на юг. Пак известните алеи утъпкани, пак тревата измачкана, пак кози и магарета свободно се разхождат, смесени с високо културното гражданство на града.

Край