Чудомир
Бележки на провинциалиста

Голямо, модерно софийско кафене-сладкарница. Купих си два вестника и се отбих да закуся. Беше рано сутрин и колкото прислужнички имаше в него, толкова и клиенти. Седнах до една маса и се зачетох в очакване, че ще дойде някоя да ме попита защо съм дошъл. Прочетох първия вестник, започнах втория, като от време на време поглеждах към прислужничките, но те, обкръжили касиерката, обсъждаха вероятно последното модно ревю и не ми обръщаха внимание. Прочетох втория вестник и тъкмо щях да преговарям първия, край мене мина една, но нито ме погледна, нито ме попита.

— Ееей — изревах по нашенски — искам чай и кифла! Чай и кифла, ясно ли е?

Нито ме погледна пак, нито ми продума и отмина. След още половин час обаче поръчката пристигна, но чаят, минал през няколко митници и почивал на тезгяха, беше съвсем изстинал. Изпих го на екс, лапнах кифлата на два залъка и поисках да платя, но сега се яви нова трудност. Прислужничките, скупчени около касиерката, разискваха по последното намаление на найлоновите чорапи пак и не ме поглеждаха. Зачетох „Справочник на читателя“ от втория вестник, разбрах, къде какви театри, кина, концерти има през седмицата, проучих програмите на радиото и телевизията, осведомих се за телефонния номератор на редакцията, но пак никой не идва. Извиках отново пак, както си знаем по нашето село, всички клиенти се обърнаха, но прислугата — не. Когато тръгнах да си отивам чак, ме настигнаха до вратата.

И у нас, в провинцията, е горе-долу така, особено в „реномираните“ заведения. Нали подражаваме на лицата.

* * *

Голяма модерна софийска бръснарница. Влизам и сядам на стола. В нашето село се бръснат само в събота, но аз почти всеки ден правя това и всеки ден бръснарите ме питат:

— С подстригване и почистване на врата, нали?

— Добре, казвам, щом трябва.

На другия ден пак:

— Да ви почистим ли врата?

— Вчера го чистиха, казвам, пак ли има нужда?

— Мисля, че има.

— Карай тогава…

Не минат ден-два — пак същото. Вчера на излизане от бръснарницата срещам един приятел и му думам:

— А бе я виж какво става с този мой врат, да не би, кога го почистват, вместо пудра да слагат изкуствен тор, та тъй бързо му растат космите.

— Не, казва, няма тор, но почистването му става по-бързо и се плаща по-скъпо от бръсненето, затова ще го почистват до второ разпореждане.

И в провинцията е същото.

Не съм срещал келнер с хубав почерк. Цифрата 3 например я пишат или като 5, или като 8, а пък 2 също като 9. Не са ли учили краснописание тия хора бе, джанъм?

* * *

Учудваща е бързината, с която се преобразяват нашите градове. Благоевград, Банско, Разлог, Сандански са оформили и украсили своите центрове, да им се не нарадваш. Спретнати малки градини, витрини, които съперничат на софийските, но пак по подражание на столицата над хубавите витрини неизбежно с големи букви крещят грозните чуждици: „Конфекция“, „Галантерия“, „Кинкалерия“ и пр. Кому са нужни те? На гражданите ли, които знаят къде какво се продава, или на селяните, да им е по-ясно съдържанието на магазина?

* * *

При големите празници манифестираме всички, но начело на всяка група са най-изтъкнатите, най-личните ударници, рационализатори и пр. За отличие обаче повечето от тях все още ги окичват с книжни ленти, забодени отзад с топлийки, които, докато свърши тържеството, обикновено се изпокъсват. Ако вали дъжд пък, всички тия ударници и рационализатори се разжалват още в началото.

Толкова ли е трудно да се измисли нещо по-прилично, по-трайно и по-достойно за тия достойни българи?

* * *

Една вечер в Народната опера видях дама с кошница в ръка вместо чанта. Модата била такава. Охоо, че това в нашето село тази мода си я има отпреди сто години, жените, и бабите си имат кошници, само че опера си нямаме. Това е!

* * *

Напоследък крайбалканският пътнически влак няма вагон-ресторант. Понякога само из коридорите ще премине продавач с кошница кифли, шоколади, бонбони, или пък с разхладителни питиета. Напоследък се появи нов с явни поетически наклонности. Като ходи из вагоните, отдалече още му се чува гласът:

— Моля, моля, моля, пресен, вкусен, симпатичен, ароматичен и висококалоричен плодов сок!… Моля, моля, моля, и ледена-медена бира се намира!… „Карай, мисля си, упражнявай се, работи в тази насока и няма да сгрешиш. Римуваната проза сега най-добре се заплаща — 10 лева на ред…“

* * *

Самодейните танцови колективи при фабрики и предприятия често пъти излизат облечени съвсем чудновато. Нито е спазен местният национален костюм, нито е български, нито е сръбски, нито румънски, а е накръстосан с разни ширити съвсем произволно. И докога на тракийска сцена ще се явяват тия огромни молдовански, и то бели калпаци, които у нас и климатически даже са невъзможни.

* * *

Народната власт не жали средства за развитието на нашата художествена самодейност. Имаме вече доста режисьори и опитни артисти, които трябва по-често да оказват помощ на самодейците из по-малките ни градове. Как иначе ще растат и се развиват те, когато често пъти са режисирани от хора, които не са по-компетентни от самите самодейци.

* * *

При съвременните спектакли все по-голямо място заема осветлението. В кукления театър на Образцов в Москва преброихме осем прожектора, а ни уверяваха, че отвътре имало още. На балетния спектакъл „Каменното цвете“, който гледахме в Ленинград, осветлението спомогна до голяма степен да изглежда действително приказен. У нас в провинцията слабо се използуват осветителните тела, а няма и подготвени за целта хора.

* * *

Прави впечатление, че сега малко внимание се обръща на ораторското изкуство у нас. Не става дума за оратори-демагози, а за красноречиви, за оратори сладкодумци. Нали не е важно какво ще кажеш, но и как ще го кажеш? Известно е например че Маркс, Енгелс, Ласал, Плеханов, Ленин са били и големи оратори, а когато едно време се появяваше на трибуната Георги Кирков, стичаха се да го слушат и политическите му противници даже.

* * *

Някои народни певци при радиоуредбите в провинцията, след като си изпяха заучените пет-шест песни, почнаха да съчиняват и текст, и мелодии на много други още. План ли изпълняват, или хонорари гонят — не знам, но вместо истински народни песни почнахме да слушаме третокачествени ерзаци.

* * *

Библиотеки и библиотеки. В читалищната библиотека има непрекъснато опашки от четци. Една книга, след като бъде раздадена седемдесет пъти, става негодна, а ний имаме книги, раздадени повече от двеста пъти, и вече са се вкиснали от употребление. За някои читателите знаят даже, че им липсват страници, и пак ги искат. Трябва час по-скоро да се преиздадат творбите на Джек Лондон, Зола, Юго, Анатол Франс, Сенкевич и пр.

* * *

В една махленска сладкарница пък има шкаф с книги с нова и чиста подвързия. Питам прислужницата отваря ли понякога шкафа и раздава ли книги, а тя:

— Не — казва — никой не ги търси и само ми пречат тука да си наредя, както трябва, вафлите и локумите.

* * *

Най-рядкото събитие в провинцията са художествените изложби, затова в един петдесетхиляден град едва ли ще се наброят петдесет души, които да разбират що-годе от живопис и скулптура. Проектираните от Съюза на художниците „подвижни изложби“ тъй си останаха неподвижни. Липсват и подходящи за целта салони. Не се предвиждат в бюджетите и суми за купуване на картини.

* * *

В село Шипка са родени около една дузина художници. Въпреки всичко читалищната управа и селсъветът решили да открият малка художествена галерия от творби и ако това стане, тя ще бъде първата селска художествена галерия. Художници шипчени, подкрепете почина на вашите съселяни, за да засрамите Стара Загора.