Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София

Излязла от печат: 15.VI.1981 г.

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Ани Иванова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7643


Щом автомобилът ни преряза надве селото Шипка и полази из кривините нагоре, слънцето потъна някъде и гъста като дреб мъгла почна да лепне по нас. Минаваме царския завой, префучаваме под самия паметник, но нищо не се вижда. Спасителният дом. Тънък, студен вятър ни пронизва.

Ето и Свети Никола.

— Никакъв Свети Никола. Това е чисто и просто свети дух. Колкото пъти съм идвал тук, все вятър духа — обажда се намусен песимистът.

Влизаме в кръчмата.

— Шишенце коняк!

— Ментовка една! Три мастики!

— А чай няма ли някой да пие? — пита съдържателят.

— Няма, няма! Това питие е много дълго, а ние бързаме.

Отвън ни чака водачът Юрук с два коня. Плащаме набързо, мятаме раниците на семерите и като призраци потъваме в мъглата.

— Еооо! Хайде! Хайде!… — викат първите.

— По-полека, по-полека! — обаждат се изостаналите. — Не се разкъсвайте, че ще се изгубим!…

Минаваме Лесистата висота, Малуша, и почваме да се спущаме надолу. Гената е отчаян. Качва се на един голям камък, дига очи към небето и реве:

— Богове! Смилете се най-после! Стига мъгли! Слънце ни дайте! Слънце!

— Слънцето, майко! — декламира любителят артист.

— Аз съм дете на слънцето!

— А аз да не съм пък незаконен син на месеца — пита песимистът и се мъчи да запали цигара.

Стигаме мандрата. Оглеждаме се — половината от нас заедно с конете изчезнали. Заблудили се и поели странична пътека за село Зелено дърво. Добре, че ги срещнал горският и ги насочил, та се оправили. Почиват малко и те и тръгваме пак през Шадраваните за Озанът, една от най-красивите балкански поляни. Лутаме се из нея, като патки в мъглата и не можем да налучкаме хижата. Викаме, стреляме, докато се обади най-после клепалото на хижата. Сядаме на малка балканска закуска, която се равнява на три юнашки обяда в града.

— Господа — дума прокурорът — най-напред да се накажат на смърт чрез изяждане кюфтетата и печените меса, които подлежат на разваляне.

— И мастиката! И мастиката!

— Присъединявам се към преждеговорившия!

— И аз!

— И аз!

Прибираме, качваме раниците и тръгваме за хижа „Мазалат“. Отстрани Равните гори, Сечен камък, Крачановият кладенец, Синята локва и Бухала фабрикуват непрестанно мъгли и ги трупат върху нас. Гора, гора и пак гора, а долу земята постлана с лаври. Грамадни пространства от лаврови храсти. Иде ми на ум игрословието на покойния Подвързачов: „О, лаври, които примирате за лаври!“

Защо не дойдете тук да си наберете, колкото ви душа иска, и да се накичите и по носовете чак!

— Яде ли ги някое животно тия листа? — питам водача.

— Охо, като изпада наесен шумата, че като ги подметнат козите, като гайди се надуват с тях.

— Щастливи и безсмъртни кози, увенчани даже и отвътре със слава!

Гена къса клони, вие ги на венец и накичва главата си. Видимо доволен, покатерва се на един пън и:

— Охо-хо-хооо! Хо-хооо! Ей тъй си викахме едно време — майка му стара — с цяло гърло, по пъдарски.

Отгде го измислиха това купешко и мършаво: ехоооо?

„Хо-хо-хоооо“… — отвръщат урви и чукари, а след това се дочува кучи лай.

— Коритата, коритата наближаваме! Юрушките колиби са тук някъде. Не се пръскайте и дръжте здраво бастуните, че едни кучета имат, от вълци по-лоши!

Песимистът, който единствен е без бастун, се навежда да чупи клон от суха вършина. Несварил още да се изправен, и глутница грамадни кучета връхлита върху ни. Събирани на кръг, въртим бастуни и викаме. Пристига запъхтян млад юрук и ги разгонва.

— Далече ли е хижата? — питаме наизскачалите като пилета из курник малки дечурлига.

— Близо е, близо — обажда се стара жена зад тях. — Като прехвърлите баирчето, дръжте се в края на гората и се не бойте!

Из покритите с папрат колиби се показаха още деца, мъже и стари жени.

— А бе моми нямат ли тия хора тук? — пита стажантът.

— Имат, имат, но се крият — казва водачът. — Боят се да ги не открадне някой. В нас обичаят е да се крадат момите. Реши ли някой млад юрук да се жени, поведе дружина от Карловския балкан, стигнат, да речем, в Сливенския, скрият се около колибите и чакат, чакат, като хайдути зад букаците. Покаже ли се момичето, нахвърлят се върху му, дигнат валянката, писнат женурята, пропукат пушки и сватбата е свършена. Така се женят юруците.

Правим снимки на пъстрата група и закрачваме отново. Мъглата ни обвива още по-плътно. Подкованите обуща чаткат и бастуните отскачат от мокрите и остри камъни. Горе на висотата се малко разведря, лъсва голият гръб на Мазалат и пак изчезва.

— Богове — крещи намръщен Гената — ще ме разярите най-сетне!

После слага ръка на чело, заглеждасе съсредоточено в една посока, дига другата и реве:

— Хо-хо-хоооо! Хижата! Хижата! Здравейте, богове! След осемчасов изнурителен път ние сме приютени от най-кокетната хижа „Мазалат“, строена от севлиевци.

Пружинени легла, чисти покривки и грамадният чайник върху печката, пълен с балкански липов чай, ври и надига тежкия похлупак така апетитно, че даже и на песимиста се явява нещо като усмивка на устата.

Сутринта дигаме глави и надничаме през прозорците. Пак мъгли. „Мазалат“ сега се вижда по-близко, а долу в подножието му се вият гъсти пушеци. Щом просветна малко, поемаме, описваме дъга около изворите на старата Tonzus и нагазваме до колене в треви. Късно лято е, а толкова зелена и сочна трева! И цветя, цветя — истинска пролет. Горски теменужки, равнец, тинтява, морави камбанки, цветовете и корените, на които служат за десерт на юруците, и… една калинка, кацнала на рамото ми.

Какво правиш тук ти, мъничко и нежно божие създание? Душевни бури ли са те запратили като нас забрава и отмора да дириш, или късната балканска пролет те е примамила, неразделна другарке на цветята?!

Просветва наново към юг. Зелените поляни на Говедарник и Русалиите разкриват измамните си красоти, долу блестят проточените смокове на Петоречието.

— Хо-хо-хооо! — трогва се пак Гената.

— Хо-хо-хоооо! — подемат всички и пат-пат-пат, изпразва от възторг малкия си пистолет стажантът.

Ехото повтаря, потретя и на края едва доловимо откъм следващата хижа се понася тънко женско гласче:

— Ехооо!…

Мъжкарската дружина полудя, крачките се усилват. Никой не гледа ни път, ни пътека, а крачи на сполуки, всички пеят в един глас:

Мали моми Дунава газеха,

под колене, над колене Дунава

газеха…

Прецапваме Петоречието, покатерваме се по стръмна пътека и късно вечерта сме в хижа „Марагидия“, но няма ни женско, ни мъжко, само влага, студ и изтърбушени сламеници върху наровете.

В ранни зори на другия ден пълзим по коравата снага на Юмрука. През здрача и мъглата натоварените коне изглеждат като камили. Пред тях и зад тях наизскачват силуети, сякаш са човеци.

— Какво е това? — пита задъхан стажантът.

— Русалийските гробища.

— Кой почива там?

— Русалки.

— Ами кой ги е погребал там и издигнал тези паметници?

— Еее, стига си ме питал! Министерството на войната, отделение „Паметници и гробове“. Кой друг може да бъде?

Пъплим тежко и се спъваме в хвойнови храсти непрестанно.

Минаваме край Марин извор, разквасваме засъхнали уста и хайде пак, но тъй бавно, че сякаш тъпчим на едно място.

— Още ли?

— Още малко, още малко!

Пред нас като видение изведнъж се появява нов силует.

— Пирамидата! Пирамидата! Урааа! Ехооо! Охо-охоо!… Юмрука! Юмрукаа! — крещи от възторг Гената.

Представете си грамаден къс земя, откъснат и висящ безпомощно над страхотни бездни. Отгоре като кабалистични знаци стърчат скелетите на две исполински пирамиди, пред които ние изглеждаме жалки някакви насекоми. Под нас в страшните бездни изригват кратери и диплят, диплят мъгли гъсти и плътни долу и колкото отиват нагоре, се разтягат нашироко ту сивопепеляви, ту светлопрозрачни. А може би това не са вулкани, а нещастен някакъв народ е запалил хиляди жертвеници и моли пощада от отдавна погинало божество. Или най-сетне това е самият ад с преизподнята и всичките му подразделения?

Ниското оловено небе мълчи. Самотният Юмрук също като сфинкс мълчи. Даже и Гената с комично провисналия на ушите му лавров венец, захласнат, зашеметен от гледката, не продумва дума.

Край