Чудомир
Из „Съединените щати“

„Съединените щати“ заемат източната част на Казанлъшката долина и се включват между Хаинбоазкия проход, долината на Тунджа, Борущенската линия и самия Балкан на север. Това приказно царство, разположено на едно плато двеста метра над долината, получено от разклоненията на планинската верига, що се спуща от Поповци на изток, заградено отвред с планини, насечено от урви и долища, покрито с букови гори, из които пеят звънците на многобройните кози стада, се състои от малките селища-колиби: Сливито, Жерговец, Дворище, Червени попове, Димовци и Брястова. Като независимо княжество може да се сметне скритото навътре в дебрите на Балкана „Пчелински рът“. Духовният и икономически център на Съединените щати е Бурущица с „предградията“ си „Бънзерите“ и „Чифлика“, което заедно с Поповци и Николаево са, тъй да се рече, главните пристанища на „Щатите“.

Между Жерговец и Червените попове е било някога старото село Суходол. Гладни и голи били преселниците в Суходол и мъст към турците таели в душите си, та слизали долу в равнината около Тунджа да бастисват богатите турски чифлици. Пипват ги веднъж-дваж турците, докато най-после дигат откъм Запълня бясна орда и разсипват до основи селото. Като пилци се разбягват суходолчане, кой където намери. Тогава родът Марковци се поселва в Жерговец, болен Жельо заселва Дворище, дядо Димо Чобанът заселва Димовци, а един едър и юначен поп, прокуден някъде откъм Ново село, се настанява в сегашното Червени попове. Юнак човек бил тоя поп и голям хайдутяга. Навред славата му се носела по Балкана. На чер кон яздил Червеният поп и като хала препускал из просторната си енория, в която влизали тогава Бънзерите, Сливито, Дъскарите, Петровци и целият Кованлък. Службата си здраво гледал той, но и на пехливанлък нямало кой да му излезе насреща. Една заран слязъл долу в дола да се мие и за да се поразкърши, на излизане изнесъл един камък — чудесия. С два чифта биволи не можеш го поклати. "Когато бяхме малки, разправяше ми Стайно Налбантинът, криехме се зад него, като играехме на „жуменица“. Ей там до дувара му беше мястото. Преди две-три години го натрошиха и сега е в темеля на Момчиловата къща.

Зачул за попа веднъж бъчварят от Върбаница, и той юнак като него, дошъл в селото и право у поповата къща. Попа го нямало у дома. Посрещнала го попадията, поканила го, а той пристъпя тромаво, почесва се по врата и хък-мък… Тъй и тъй, каже, бабо попадийо, да прощаваш, ама чува се по нашия край за юначеството на дяда попа, та дойдох да се поборя и аз с него.

— Хубаво си намислил, синко — рекла му попадията — но знам ли, преди да се срещнете с попа, добре е да опиташ да вдигнеш оня камък там, дето го изнесе завчера из дола. Ако можеш го дигна, остани да го дочакаш, ако ли не — иди си с време, докато не се е завърнал още.

Съблякъл си абата бъчварят от Върбаница, разкрачил се над камъка като мечка и дигнал го пустият му човек! Вечерта попът се завърнал, седнали да вечерят и от дума на дума разправил му бъчварят мерака си. Приказвали те, уговаряли, палили, гасили и най-после се обзаложили на другия ден на мегдана пред поповата къща да си премерят силите и ако попът бъде победен, три години бъчварят ще събира нурѝята от целия Кованлък, а падне ли бъчварят, ще направи на попа една бъчва 80 мери да събира, и сам на гръб ще му я донесе. Станали сутринта, разсъблекли се и застанали един срещу друг. Като страшен орангутан, настръхнал, се приготвил Червеният поп, а насреща му като мечка стръвница — бъчварят. Погледали се за миг като хищници, приближили се, вкопчили се, пропукали челичени стави и докато се сети бъчварят, отхвръкнал чак в ъгъла при телците. Поотръскал се бъчварят, взел си абичката и си отишъл, но устоял на думата си. От „Мостовѝ дол“ чак, срещу Радунците, нанизал сурова бъчва от 80 мери на една върлина и я донася на попа. Доскоро се търкаляли дъски от нея, човешки бой високи и дебели като талпи.

Та такъв юнак бил Червеният поп, много години живял и челяд извъдил — цяло пилѝло. Като него юнак бил син му Богдан — оседлан кон прескачал и дъръперан сторил той Брадил бея.

За него пък каквото съм слушал… То край няма! Гробът на Червения поп е под селото, от дясна страна на пътя, до крушата.

Като пчелини по припеците на Кованлъка са ръснати останалите колиби. Само Сливито се е проточило по реката дълго-дълго като въркузун, както казват ененките за Габрово. Петдесет къщурки са пръснати на едно протежение от два километра нагоре по реката.

— Много са ти далече комшиите, бабо — думам на една сливовченка.

— Нищо, баби, нищо, тъй е по-хубаво — инак се запарваме много.

Като горско село, както всичките по нас, и то води дълго изтощително дело за гори с Ветренци и робува на адвокатите. На пет километра на изток от него е Жерговец, а на три от Жерговец е Дворище. В Дворище е общинското управление на всичките горни села, въпреки че на надписа пише Димовска община. На километър от Дворище е Червени попове, което сега комисията по преименуване селищата предлага да се нарича занапред Жълтопоп. Кой си е позволил тази шега, не знаем, но вярваме само шега да си остане. На един хвърлей оттам пък са Димовци и Брястова, сухи и безводни селца, изнемогващи от бедност.

Легендата говори, че някога между Дъбово и Мъглиж в местността „Кадиевец“ е имало голямо и цветущо селище. Когато турците са поробили страната ни, довели са от Анадола много колонисти, които заселили по равнините, и тогава уж колонистите турци прогонили християните, които са населявали „Кадиевец“, и те избягали в балкана и част от тях основали селото Суходол. И понеже пътят през Хаинбоаз е работил много тогава, те са се побояли да се заселят близо до него, а са се качвали високо по планинските чукари и далече от турско око. Неизследвани, девствени селища в центъра на България. Тук близо е „Зеленков гроб“, на кроткия дядо Добря Зеленката, другаря на Филип Тотя, пред очите, на когото турците го убиват. Тук за пръв път кипва за мъст душата на младия още юноша, който грабва пушката и хваща горите. Тук в Дибичево време дружината на Генча Къргов от Хайнето е всявала трепет в кърджалийските пълчища; през тези места, сред нечувани несгоди, се е смъкнал и генерал Гурко и направил своя ловък обход. Много неща знаят тези бедни колиби, населени с пъргави пъстрооки мъже и набити българки с тъмни сукмани, обшити с пъстри шевици, с широки „шити“ ръкави и черни кърпи на глава. Някога, когато пътища кръстосат тези места и автомобилни сирени писнат из планинското гърло, и по поляните почнат да кацат аероплани, тогава Кованлъка ще бъде може би прочуто летовище, оживено и шумно.

Сега там поради късната жетва още скърцат диканите и купите сено седят неприбрани по ливадите.