Чудомир
В Сливен

Вятър ечи, Балкан стене…

Добри Чинтулов

Щом слязохме на гарата още, и стихът на великия сливенец се преобърна на жива действителност. Ечи, ти казвам, този сливенски вятър, фучи, бръмчи и керемиди събаря, макар че са притиснати с камъни; а ако си не държиш здраво шапката, до Зимница чак може да я гониш! Загърнати, приведени, хванали чанти в ръка, ние с другаря ми порим страшната стихия и като кораби без кормила се люлеем насам и натам. От време на време само извивам поглед настрани и прочитам крадешком някоя търговска фирма на Патков, на Папунеков или на Мамулев и пак напъваме напред. Най-после завиваме наляво, пущаме котва и слизаме в тихо пристанище, наречено „Касапска среща“, богато с бурни питиета на дребно, пелин, който подмладява без маймунски жлези, и все възможна още пища бесурманска за изморени пътници, гладни касапи и мераклии пиячи. Като се сдобихме с кураж и разслабихме краищата си, ний излязохме смело на борба с вятъра, като се насочихме към центъра на града, водейки се по всевъзможните пожарни кули (стари и нови), по „Стария бряст“, подстриган а ла гарсон вече — уви! — и по хвърчащите като фокери из въздуха кинематографни плакати. Един такъв с порядъчен ръст и тежка рамка от летви се затече да ни посрещне, тупна ме по гърба и ме натика в коридора на хотел „Зора“, където и отседнахме.

Малко история: Сливен е древно селище, само че не му знаем годините. Въпреки трите тома на д-р С. Табаков миналото на града е пълно с празнини, отличителна черта на нашата история въобще. Най-старото му име е било Савулен. По-късно, към 1153 год., е бил отбелязан в хрониките като Стлифанос, още по-късно се наричал Селимния, Ислиме, Исливне, Сливно и пр., и пр. Най-важното във всеки случай е, че всички тези имена са произлезли от глагола сливам. Верни на своите традиции като българи обаче, да вършим тъкмо обратното на това, което ни учи мъдрата история, сливенци вместо все повече и повече да се сливат, разливат се непрекъснато, късат се, цепят се, та дим се дига! Разцепени на парцали и демократи, и земеделци, и либерали, и всички, та като ги гледаш как се ядат помежду си, какво се правят, иде ти да призовеш пак духа на дяда Чинтулов и да извикаш от върха на новата пожарна кула:

Къде си вярна ти, любов народна,

къде блестиш ти, искра любородна?

Защото са останали неразцепени само радикалите, и то поради това, че за подобно действие са нужни поне двама души.

Освен на партии град Сливен е разцепен и на следните сладкозвучни махли: Клуцохор, Кокошарска, Ескинамъзгях, Делибалта, Айша̀, Хаджи Яхя, Чобанмахлеси, Кафтанджийска, Мангърска и пр. Разцепен е и балканът наоколо даже на Атаната, Барамука, Кушбунар, Джанкуртаран и Ешекусуран, с извинение.

Мъжете в Сливен се казват Щилияновци, макар че ямболци им казват шумадийци, а жените — Куртези. Ако е по-хубава — може и Куртезка, Куртезичка, Куртезченце и т.н.

Големи патриоти и много гостоприемни са жителите на града с най-прочутите милинки. Когато преди няколко години идва в България Немирович-Данченко и посети някои градове, един ден знаменитият бай Гудев, като се разхождал из пазаря, забелязал белобрад старец, че прекосява улицата.

— Бре — рекъл си той — това е самият Немирович! Ами сега?

Хукнал се той, стигнал запъхтян в „Бунаркафеси“ при Тороса, където се събират местните държавници и пенсионери, и се развикал от вратата още:

— А бе какво правите? Данченко е тук от вчера, а вий табла играете! Я ставайте да идем да поздравим човека, както му прилича!

Разтичват се всички по домовете си, изваждат из раклите старите жакети и фракове, изчистват ги с чувен, вземат и учителя по руски да държи приветственото слово и тръгват към хотела. Качват се важни, важни, почукват, отварят вратата и какво да видят: старикът с брадата седнал по турски всред стаята и нарежда в куфарите си пъстри селски поли и сукмани. Изправя се тържествено делегацията и учителят по руски език започва:

— Ваше превъзходителство, неоценимий приятелю на българския народ и достойний сине на великата освободителка, Василий Иванич…

— Извинете, господа, но трябва да имате грешка! Аз не съм Василий, а Иван. Да, да, аз съм професор Иван Мърквичка, художник, и дойдох да си набавя колекции от хубавите костюми на нашите селянки.

Още недовършил професорът, и делегацията урболешки и в абсолютен безпорядък се оттегли надолу по стълбите.

— Къде си ни повел бе, аланколу? — развикали делегатите към Гудева. — Не може ли да попиташ първом, да разучиш, че тогава да ни водиш? Какъв е тоя професор Мръвчица, седнал турски на земята?

— А бе какъв ти професор — обажда се друг — не го ли виждаш, че стари дрехи купува човекът! Евреин е жив чифутин!

Инак сливенци са ученолюбиви хора. От трийсет хиляди жители само петстотин души са членове на читалището, което въпреки това се нарича „Зора“. Ловджийското им дружество май повече членове има. Останалите граждани членуват в разни питейни сдружения и мюзевирски синдикати, а младежта пласира силите си в спортни български организации, две арменски и турската „Туран“, която брани мирните договори, когато ние се борим против тях. Най-добре е лумпенпролетариата на града — циганите, които са около четири хиляди души, и всеки мъж свири на кларне, а всяка жена знае тумка дааре. Напук на кризата и неравномерното разпределение на капиталите Мангърмахлеси гърми от музика по цели нощи. Пролетариатът мъкне дърва от балкана и псува буржоазията, която от своя страна пък затваря фабрика след фабрика и се оттегля по кафенета да следи в пресата как се развива въпросът за облекчение на длъжниците.

Изобщо в славния град на първите революционери и поети, в града на безбройното количество катъри, магарета и станове, на които един тъче, а друг разтъкава вследствие на всичко гореизложено започва да си пробива път една нова политико-икономическа формация, която ежедневно печели все повече и повече последователи и поддръжници. Нейният девиз е: „Куйруклия гивеч, пол’ока вино и ямнала на пюшкюня! Всичко друго е вятър!“