Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София

Излязла от печат: 15.VI.1981 г.

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Ани Иванова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7643


Широкият двор на дивизионната болница е претъпкан с народ и нови хора, коне, коли все прииждат, прииждат. На пръв поглед личи някакво безредие и обърканост. Чуват се откъслечни викове, нервни заповеди — един бърза насам, други нататък и все пак всички изглеждат сериозни и съсредоточени. Из пъстрата навалица сръчно си пробива път запотен фелдфебел, ключар, с шапка изскача отнякъде и се изгубва наново, последван от няколко млади войници: цвилят коне, каруци се разпрягат, мирише на пот и на тор, а от голямата желязна врата на склада от време на време иде остра миризма на нафталин.

Под разпъната палатка комисия начело с ветеринарния лекар приема коне, хамути, юздечки, седла. По-нататък дребен подофицер-фуражир с група войници разпределят на купчини бали със сено и торби с ечемик; колоездач пробягва нагоре по пътя, файтон с офицери спира пред щаба, а до отворения прозорец на канцеларията някой крещи по телефона:

— Ало! Ало! Интендантството, моля! Интендантството. Пред входа на санитарния склад струпани грамади от сандъци с превързочни материали, по-нататък строени болнични линейки и каруци, а около тях купища от палатки, походни легла, носилки, одеяла, чаршафи, долни дрехи, маси, столове.

Вляво пред казарменото помещение група „увалии“ от Старозагорското поле, с шарени торби през рамо, с небрежно увити бели навои и с издути червени пояси през кръста. До тях стегнати синеоки загорци със сиви аби и морави пояси, още по-нататък малка дружинка из Харманлийско със синкави ризи и кърпи вместо шапки на главите, а най на края до самата ограда насядали с жените си с вулии на рамо няколко избръснати цигани.

Из желязната врата, отгдето иде миризмата на нафталин, се показва очилат поручик, навярно домакин. Двама войници — писари — излизат с бележници пред него, застават от двете страни на вратата и след малко из бездънното гърло на склада почват да се изливат вързопи с шинели, куртки, панталони, платнища, раници, шапки, пушки, паласки, ремъци, хлебни торби, колчета, които бързо се поемат и отнасят.

Някой се провиква високо и гърлено:

— Първо отделение! Всички от първо отделение след мене!

Една вълна от червени пояси, сиви аби и сини ризи се втурва след него.

— Второ отделение при чешмата!

— При чешмата! — повтарят гласове и друга вълна се повлича към южната част на двора.

— Трето отделение при кухнята!

— Санитарните взводове насам! Насам!…

Средата на двора пред склада за момент се опразва, само писарите до вратата все още бележат. Пръснатите на групи отделения получават дрехи и започват да се обличат. Търкалят се калпаци, каскети падат сплескани на земята, червени пояси се развиват на спирали около краката; някой се мъчи да обуе ботуш и подскача на един крак, друг нахлул панталон, който му достигнал до мишниците, на трети шапката му кацнала навръх главата — глъч, закачки, подвиквания.

Не се минава много, и безредието намалява. Пъстроцветните групи изчезват и на тяхно място изникват сиви войнишки редици. Прави се последна „прогонка“. Сменят се шапки, шинели, ботуши. Цивилните дрехи са натъпкани в широките потури, които, завързани с „очкурите“ се търкалят по земята смешно набъбнали и разкрачени.

Дочува се команда:

— Надесно равнииис! По-бързо! По-живо!

— Средният от втората редица прибери си корема! Коремаа!

А след това отсечено:

— Първи-втори, първи-втори…

Отсреща, където е складът за фураж, конете са вече отделени и завързани за колите. Новите им стопани ги преглеждат грижливо, скъсяват и подшиват хамути и юзди, чукат, навинтват, притягат. Измежду тях се щъкат още старите стопани. Един къс, побелял и разгърден селянин е застанал между двата си коня, прегърнал ги е и дума на войника:

— Кога поемнат стръмнина, не ги дърпай и не ги удряй. Те са по-умни и от мене и си знаят работата. Червенко е кротък като буболечка и можеш да се мушкаш под корема му. И Сивчо е добър, само това, дето всяка вода не пие — или кладенчова, или изворова трябва да е. Друго всичко му е на място… Изпречи ли ти се ръмнина, значи, няма дърпане, няма удряне и кряскане, а отпуснеш юздите и речеш: „Ха, чоджум!“ И толкоз. Друго нищичко няма да ти кажа.

И все се кани да си върви, и все пипа конете, гали ги и не си отива.

По-нататък друг, сух, беззъб, почти планинец, с шарено чердже под мишница, се моли нещо на сина си, а той се дърпа и се сърди.

Като ме забелязва, почва умолително:

— Кажи му бе, г-н поручик, речи му на наш Койча да вземе тая чергица. Зима е още, хладно е, дъжд може да завали, вятър… таквози — всичко се случва. На̀, и кожичка съм му приготвил. Тъничка агнешка кожичка. Счупи си крачето горкото още по Водици, та го заклахме. Почистена е, ощавена е, за такова време я приготвих, ама нали е упорито — не ще, та не ще. Казвам му: вземи ги бе, сине, нито са тежки, нито таквози, пък и каруци си имате. Мръкне ли се, постели си кожичката под кръста, метни си отгоре чергицата, па си гледай пашалъка, а то се дърпа. Речи му и ти, г-н поручик, кажи му, дано тебе послуша.

Още по-нататък млада невеста оправя отзад шинела на мъжа си и уж му говори нещо весело, а едри сълзи се свличат по страните й.

Вече е обед. Прежуря. Черен облак се е задал от юг и вихрушки вият фунии по шосето надолу. Откъм пехотинските казарми проечава тръба. Веднага след нея откъм артилерийското отделение се обажда друга. Чуват се наново команди, задрънкват баки, канчета, притичват закъснели войници, за миг настъпва тишина, а след това по целия казармен район плътно и проточено проечава:

— Отче наш, и же еси на небесех, да светител имя твое, да приидет царствие твоеее. Да будех воля твоя, ако на небеси и на зееемлии.

Облакът пълзи към града и става все по-тъмно и по-страховито. Далечни светкавици раздират небосклона. Чува се глух тътнеж. Буря иде откъм границата.

Край