Чудомир
Помен

Човек от круша падне, дето е речено, и се обърка, та какво остава, кога е от череша.

Лятос, по Петдесятница, излязъл Станчо Пушкарят да обиколи ечемика дали е узрял, минал след това през Со̀ргуня и се озовал под Караминковата череша, баллявката.

Каквато е голяма и затрънена, обикалял, обикалял, дано посегне от увезите да си зобне, ама кой ти оставя череша по ниското по това време! Гледал отдолу и преглъщал, гледал и преглъщал като циганин пред кебапчийница, не се стърпял и се покатерил. Ял колкото ял, тъкмо мислил да слезе, изведнъж Пенко Пъдарят се развикал откъм Зъмските камъни, Пушкарят се изплашил, забързал да слиза и — туп — изтърсил се като вулия на коравия слог. Паднал и примрял. Отворил очи по едно време, напънал се да стане, не може. Пъшкал, охкал, тътрузил се и едвам към среднощ се довлякъл вкъщи като пребито куче. Оттогава като рече: „Кръст, кръст!“ — та не патакса.

Аз да реча година, а ти кажи повече, кака Гена със старата си майка дом въртя и по кърска работа тича. Поженаха, превозиха, превършаха, лозето обраха и напълниха двете бурета, ама кога няма здраве в една къща, па̀ла я палѝла! Ходи старата по врачки и по знахарки, куршум ходи да му лее, ходжата в Окчилар караха молитви да му чете, а Станчо съхне, вехне и за път се стяга.

— Няма да го бъде, Генке, няма да го бъде мама — дума старата на дъщеря си. — Отзарана му помагам да се преоблече, гледам, коремът му хлътнал навътре като копаня и ребрата му се четат. Няма да иде за дълго, ами гледай тебе си, чедо, и не си трупай отрова на сърцето! Млада и, хубава си и при тоя имот все ще ти излезе късметът пак.

А тя мълчи, пъшка и нищо не дума.

Един ден, както си лежал Пушкарят, сякаш му посветнало малко пред очите, надигнал се и рекъл на жена си:

— Гено — рекъл — днес гаче ми е по-добре. Улови — рекъл — едно пиле да го свариш, та дано сръбна малко от чорбицата.

Разтичала се кака Гена, уловила пиле, оскубала го, почистила го, турила го да ври и отишла на реката да пере козинявата черга. Кога се върнала, Пушкарят се вкочанясал. Умрял си човекът с отворена уста за пилешка чорбица.

Писнала кака Гена, та събрала махалата. Върнала се и старата от козите, развайкали се, разтичали се жито да чукат, свещи да леят, цял ден насам-натам, от плач и шетане капнали и двете. И троха в уста не турили.

— Мамо — рекла кака Гена — ти се навъртай тука при смъртника, пък аз да сляза в зимника да отсея брашно, че хляб ще трябва утре за гробищата.

Отишла тя в зимника, ама взела и вареното пиле под престилка. Приклекнала до бурето, постлала, сложила пилето, наточила с жълтата паница винце и… жив човек, дето има една дума, иска му се от това, от онова, нали душа носи? Хапнала си, сръбнала си за бог да прости Станча, повторила за тейка си, за баба си и най-после, като му опънала и за ваше здраве, почнала да реди и оплаква с глас долу, в зимника. Чула я майка й и слязла при нея:

— Мари, Гено, мари, дъще, полудяла ли си? Нали щеше уж брашно да отсяваш?

— Ох, мари, мамо!… Много ми е мъчно, много ми е тежко!… Боже, какво ми дойде до главата! Станчо! Станчо, Станчо, добрина голяма!… На кого ме оставяш, Станчооо!

— Де Станчо, де! — заругала я старата. — Я млъкни, да се не смеят хората! Станчо… хубав Станчо, заритала си за него. Вижда се! Тъй се оплаква то, с паница вино в ръка и варено пиле в зимника! Прилича ти! Помен ли му правиш още отсега мари, или четиридесет?…

— Ооо, оох, не ми се карай, мале, и не ме укоросвай — провайкала кака Гена. — Сама си зная аз какво ме очаква занапред. Оох!… Черна мъка се задала, майко, и тегло голямо, та рекох… на гладен корем поне да го не посрещам.