Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София

Излязла от печат: 15.VI.1981 г.

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Ани Иванова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7643

История

  1. — Добавяне

В ония времена, когато науката за възпитанието на младежта току-що пущаше корени из неразораната ни нива и нямаше още никакви ученически дружества и организации за насаждане на добродетели, вторият педагог след учителя ни беше Милан Келешът. Той беше напуснал училището, скиташе по цял ден из улиците на града за пакост и срещне ли някого от нас, ще го тупне по врата и ще му рече покровителствено:

— Как си бе, келеш?

Оттам пък бе добил прякора си. Милан беше с няколко години, по-голям от нас и изпълняваше доброволно длъжността главатар на горномахленските момчета. За череши ли ще ходим из лозята, с прашки ли ще се бием с долненци, в Тунджа ли ще ходим да се къпем, все той е начело. От него се учехме да пушим цигари от кестенови реси, да връзваме тенекета на опашките на чуждите кучета и да подмамваме хлапетиите да се качват на викалото на съборената джамия, а ние отдолу да палим слама при входа и да ги опушваме като лисичета в дупка.

Бием ли се с долненци, все на нас пукат главите, а Милан стои отзад нейде нависоко команда да дава. Идем ли в Тунджа, всеки носи по нещо за ядене от къщи, само той не носи. Всеки бе длъжен да му даде от своето по малко и така той имаше винаги най-много. Хванат ли ни случайно пъдари или стопани из градините, че вършим пакост, нас ще ни натупат и за ваше здраве, а той ще върти, ще сучи и ще се откопчи непобутнат.

Нагласили се една вечер с Павля Чинин да идат в Кайнарджа да крадат краставици. Като се мръкнало, намърдали се в една турска градина и почнали да тарашуват!

Пипа Павли из тъмното, рови из листуните, ама нали е неопитен, нищо не може да намери. А Милан напълнил джебовете и започнал в пазвата да мушка. Като забелязал Павля, с празни ръце, че бърка, като че ли лови риба, изсъскал му сърдито:

— Не тъй бе, келеш! Дигни стеблото нагоре, те ще увиснат, ще ги видиш и бери тогава, колкото щеш!

Послушал го Павли и можал и той да откъсне някоя и друга.

Брали колкото брали, измъкнали се на края под една къпина и почнали да ги чупят и ядат. Както джвакали лакомо, изведнъж на пет-шест крачки от тях се изпопулил със сопа в ръка турчинът. Бре, ами сега? Че и за бягане време няма. Павли си глътнал езика от страх, ама Милан, нали е дявол, като усетил дебелия край, рипнал, оттеглил се встрани и извикал на Павля:

— Бягай, Павле!

Драснал Павли като опърлен през градините, а турчинът, като помислил, че той е виновният, оставил Милана и хукнал по него със сопата. Настигнал го, стоварил му десетина по гърба и му преседнали краставиците, а през това време Милан с пълна пазва се оттеглил бавно по обратна посока, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал.

— Не ходи, майка, не дружи с Милана, чедо! Стой си вкъщи, чети си, пиши си, поиграй си, но с него не ходи, че на добро няма да те научи — ми думаше добрата майчица, ама кой я слуша!

Щом мръднеше някъде, аз грабна коматя и хайде при него.

Бях вече в прогимназията. Вуйчо ми се беше завърнал от Румъния и ми беше донесъл подарък едно хубаво часовниче. Не можех да му се нарадвам. Само аз и Кольо Хаджипроданов тогава имахме часовници.

Един топъл ден се запътихме за Тунджа пак. Бяхме седем-осем души начело с Келеша. Бос, гологлав и с неразделното часовниче в джеба на ризата, аз тичах, гоних се с другарите, боричкахме се, докато пред нас лъсна сребърната лента на реката. Щом стигнахме големия вир на завоя под върбите, изхлухме мигновено дрехите и се нацамбуркахме във водата. Гуркахме се, плискахме се, търкаляхме се из пясъците, докато капнали от умора и посинели от дългото стоене във водата, почнахме да се обличаме. Милан беше излязъл малко преди нас и пушеше седнал на брега. Щом почнах да обличам ризата си, пипнах джеба и писнах. Часовничето ми го нямаше. Струпаха се около мене всички, дойде и Милан и като разбра какво е станало, смръщи вежди, грабна един кърпел от кореняците и изрева:

— Ей, келеши! Друг никой не е идвал при нас. Ваша е тази работа. Който го е взел, да го даде, че бой ще падне тука. Хайде!

Всички гледат учудено и дигат рамене.

— Добре — изкряска пак Келешът — тогава да се разкопчаете всички и да си извадите джебовете отвън. Ще ви претърся и ще го намеря.

— Хайде! Хайде, че удрям!

Наредиха се момчетата, разкопчаха се, извадиха си джебовете, Милан търси, бърника и псува наред, а няма и часовник, ни дявол. Аз надувам гайдата и се чудя как ще се върна вкъщи.

— Стига си хленцал бре! Я си спомни с него ли дойде, или без него. Ако си дошел с него, може из пътя да си го изгубил, като се боричкахме. Като се връщаме ей сега, ще го подирим. Стига си плакал!

Облякохме се и загрижена дружината пое за града. Гледахме из пътя, отбивахме се по полянките, гдето сме се спирали, ровим из тревите, а Милан все командува:

— Тук разровете, там в копривата вижте да не е отхвръкнал!…

Близо до града при самото шосе, до две високи ели блика кладенче. Капнал от мъка и терзания и изгубил всякаква надежда, отбих се да пия вода и наплискам пламналото си чело. Милан беше преди мене. Като стигнахме до извора, той беше вече легнал на корем да пие вода. Легна до него и аз тъкмо се каня да натопя устните си, чувам във вътрешния джеб на палтото му нещо вика: „Цък-цък, цък-цък, цък-цък…“

Рипнах, хванах го през кръста и се развиках:

— Часовникът ми! Часовникът ми, Милане! У тебе е! Дай ми го! Дай ми го! Скоро да ми го дадеш!

Стана и той. Държа го аз за палтото и не пущам. Другарите ни ни заградиха в кръг, учудени и възмутени. А той, без да му трепне окото, изгледа ни всички презрително, блъсна ме в гърдите, бръкна в джеба си, подаде ми часовника и рече:

— На̀ ти го бе, келеш! Вземи си го! Ти да не мислиш, че съм си умрял за твоята хлопка! Аз на шега го взех само. Исках да видя какво ще правиш.

Тикна си шапката на тила, запали цигара и като мушна ръце в джебовете на широките си панталони, тръгна гордо напред.

От този ден дружината на Милана Келеша намаля чувствително.

Край