Чудомир
От даскал е

Не му върви на даскал Боня и толкоз. Тъкмо се настани някъде с постановление и рече дом да свие и туршия за зимата да си направи, емнат го партизани, наклопат го пред инспекцията други кандидати, че бил фармасонин, че карал децата тикви да му носят от къщи, че не знам какво и не знам що, и го запратят пак някъде по някоя граница. Къде не е обиколил клетникът и какво не е препатила рошавата му глава. Не може парица за старини да скъта, оголя, изпосталя и пусна една брада, да прощаваш, сякаш квачка се е насадила на лицето му. Такъв пристигна и в нашето село есенес, тъкмо Тачо беше станал доктор.

Луд беше за три села на млади години Тачо Мангата и гнездо нямаше из усойната да не е бъркал в него, ама един ден да вземе да се качи на големия бряст на Овчарското пладнище гарджета да лови, тупнал от върха и опулил очи като одрано яре. Видяла го бабина Райкина Куна, развикала се, дошли да го приберат и право в държавната болница го занесли. Три месеца лежа ни жив, ни мъртъв и оживя най-после, но остана куц и с двата крака, та с патерици пристъпя сега. Укроти се лудата му глава, притихна, на черква почна да ходи и веруюто се научи даже без книга да казва, ама нали за работа инак го не бива! Мусят се братя, сърдят се сестри, а снахите — коя отгде се опне, все него кълне и проклина. Сакат човек! Без полза нещо! Нито е за вкъщи, нито за в полето.

Лятно време станат рано всички, впрегнат колите, дигнат лопати, мотики, помъкнат торби и менчета с ядене, а на него оставят кора хляб и две-три зелени чушки да стои вкъщи и да пази пчелите. Седне Тачо на стълбата, стиска маточина в ръка, гледа рояците и си мисли:

Живот ли е то, да чакаш всеки ден като на куче да ти подхвърлят корица и да те ругае мало и голямо! Ами какво да хване, като за нищо не го бива с тия пусти крака нефелни! Мислил, мислил и решил да почне да врачува. Молитви, си рекъл, ще им чета, на боб ще гледам, куршум ще им лея, дано-дано нещо изкарам и аз, та за човек да ме смятат вкъщи. Поискал от хаджи Дончо да му даде бялото камъче, валчестото, дето го донесъл от реката Йордан, и да му откъсне от честния кръст тресчица, светена вода да прави, но хаджията му отказал. Тогава Тачо решил да бае за уроки и за подѐтелина да цери…

— Познава марии, от доктор повече познава наш Тачо — препоръчва го майка му. — Една стиска човек, ама откак е зачел черковните книги, три пъти насън му се явява света Богородица и сѐ по косата го милва.

А голямата му снаха добавя:

— Да му се не надяваш. И аз, сестро, не вярвах, ама оная събота, по икиндиено време, както бяхме на папурите на Райнов трап, като се затръшка Йончо, като се запревива, че като го хвърли в един огън, прехласна се детето. Грабнах го и право в село при драгинка Тача, а той от пътната врата още, като го видя, запрозява се, заджубуля нещо с уста и ти казвам, сестро, само го поразтри малко по челцето и сякаш с ръка му отне болката. Умири се детето, легна си и заспа като окъпано. На сутринта гаче не е било. Стана, обух му цървулките, напълних му торбичката и го изпратих да пасе телците.

Повярваха пустите му жени, разнесе се из селото и стана Тачо доктор.

Седи си денем под черницата, пази пчелите, наглежда кокошките да не кълват магданоза и лекува за уроки.

Зададе ли се някоя жена с дете в ръце, отвори уста като циганска вулия и се запрозява насреща й. Посегне след това, вземе детенцето, трие го по челото и нарежда като вещица:

— Черна крава черно теле отелила, сама го отелила, сама му уроките облизала… Черна крава черно теле отелила… — до три пъти. — И все се прозява. После поклати глава, подаде го на майката и рече важно: — Лошо го е хванало, булка, ама ще му мине до довечера. От даскал е урочасано детето. Приспи го сега и като стане, няма да му е нищо.

И все от даскал ги урочасваше пустият му Манга. Като видя, че прекали с даскала, почна да дума, че от поп са урочасани, но поп Еньо се научил, че като му теглил едно гамо̀то:

— Ти, рекъл, юроде нечестивий, да си събираш устата, че не верую, а господи помилуй няма да ти дам да четеш в черквата!

И той остави попа и почна пак даскала:

— От даскал е урочасано детето ти, лельо Недо! Даскал го е срещнал, како Гинке!… От даскал е…

Нагрозиха жените даскал Боня, запустосваха го и срещне ли го някоя, спре се насред път, извий се гърбом, прибере детето в полите си и го завий в престилката си, дорде мине.

А даскалът се сърди, кара се, ама де може да надвие! Защура се из селото като ударен и не знае какво да прави.

От притеснение един ден се разболя и той. Разкърши го най-напред, раздруса го, хвърли го в огън, че като рече: глава, глава!…

Влязла баба Донка, хазайката му, при него, сложила ръка на челото му и дума:

— Огън имаш, баби, огън! И очите ти мътни, да не би да си урочасан?

— Урочасан! Вятър! От какво ще урочасам?

— Че отгде да зная бе, баби, мене работа ли ми е, ама… да бяхте двама в село, щях да кажа, че от даскал си урочасан, пък ти си самичък. И огледало си нямаме… Отгде да зная!… Божа работа!…

Прокудиха човечеца и туй за туй! Дигна си даскал Боню партакешината една нощ, заду нанякъде и ни глас, ни вест. Ако не си е обръснал брадата, кой знае на кое село урочасва децата сега.