Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София

Излязла от печат: 15.VI.1981 г.

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Ани Иванова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7643


Като припече съвсем и ситен прах напудри отвред градчето, отидох при Кръвното налягане и му думам:

— Докторе, казвам, не мога повече, братко! Задушвам се! Подлудявам! Отивам! Заминавам! Виж, казвам, прегледай ме внимателно и каквото кажеш — това ще е. Ще слушам, казвам, и ще се подчинявам.

Той намести очилата си, даде знак да се съблека, заослушва ме, заобръща ме ту на гръб, ту на корем като бъбрече на скара, измери ми кръвното налягане, както правеше с всички, и като ме чукна два-три пъти по коляното, рече загрижено:

— Видите ли, казва, изморени сте. Изтощени сте и нервната ви система е компрометирана. Почивка ще трябва, казва, отмора.

— Виждам, казвам, докторе, виждам, па и всички у дома виждат, ами казвай с време: на море ли, на езеро ли, на река ли, или просто на просто при някое кладенче трябва да отида.

— Видите ли… на гора — казва. — Планинска местност трябва, борове и тишина да има.

— Добре бе, докторе, ама тук наблизо, както знаеш, само букак. И горите, казвам, букови, и главите букови;

— Тука не, казва. Не тук. В Родопите трябва да идете. Месец поне да постоите. Положението ви, казва, видите ли… Месец най-малко!

Като ми рече Родопите, левият ми крак подскочи, без да е чукнат по коляното. След него десният, а после и двата почнаха да ритат едновременно.

— Далеко е, казвам, бе, докторе, много е далеко. И едни пътища, пущините, едни превозни средства — боже, спаси и помилуй!

— Нищо, нищо, дума, то не трае много. На отиване и на връщане само. Иначе, видите ли…

— Ами как малко, казвам, бе, как малко. Нали миналата година ходих и като се върнах приличах на изваден от консервна работилница?

— Че защо, вика. Твърдо ли беше, убиваше ли ви?

— Не беше твърдо бе, докторе, даже много меко беше.

От двете ми страни по една дебела жена имаше, ама лошо, ти казвам, лошо! Не прилича ни на земетресение, ни на бомбардировка, ни на нищо. То, казвам, отвред блъска, тряска, люшка, мушка и отгоре на туй мирише, мирише на бензин.

— Не може ли, дума, с шофьора нещо да я наредите, та да ти е по-удобно?

— Примолих му се, казвам, миналата година. Тъй и тъй, му рекох, болен човек съм, нервен съм, ще почерпя една лимонада из път. И едно кафе ще ти поръчам, му казвам, само и само по-кротко и по-легално да караш, а той:

— Както и да карам, вика, господине, без тапа нищо не помага. Дорде си не вземеш една тапа, вика, и не я стиснеш между зъбите си, не гарантирам за тях. Особено за по-дългите, вика, за кучешките, не отговарям. Аз, вика, шофирам из Родопите вече девет години и навред си е все такова. Тук е — пак цвете, вика. Надолу към Кърджали да видиш какво е. Аз, казва, бях там миналата година. Карах колата на един богат турчин, търговец на тютюн. А той, казва, един особен: хем богат, хем луд. Където му скимне да вървим, тръгваме, па макар никакъв път да няма. Един ден го поканили на сватба в едно село навръх планината, дето и коза не може да се изкатери. Пехливани щяло да има, телета печени били приготвили — от радост взел, че се почерпил за сватбата предварително. Идва си вкъщи, клати се насам-натам и вика:

— Хайде, казва, Йован. Чабук, казва. Стегни колата, че тръгваме за село Меча дупка, казва!

Чорбаджия ми е, мога ли да кажа не? Изкарах колата, приготвих я, метнахме се двамата само — аз отпред, той отзад — и поехме. Беше ми дошло до гуша от лоши пътища, та си рекох:

— Ще карам право и с пълна пара, та дано се счупи тая таратайка, че да се отърва. Не е моя я! А той, щом иска — да търпи и се стиска. — Ударих му аз едни скорости нагоре из ония долища и камънаци, раздруса се оная ми ти кароцерия, заподскачаха седалищата, а аз не се и обръщам назад, а само от време на време подвиквам:

— Бурда му сун бе, чорбаджи? Тука ли си?

— Бурда, бурда — обажда се отначало той, но после млъкна и само изгрухтяваше понякога.

След един завой се показа нанадолнище. Пуснах аз колата, колкото си има сила, завих след това в един шумак и като намалих малко хода, попитах пак:

— Чорбаджи, бурда му сун?

Нито се обади, нито изгрухтя.

Когато извих глава назад, господине, няма ни чорбаджия в колата, нито сиромах.

Ами сега?

Спрях, слязох и тръгнах пеш обратно да го търся. Тук чорбаджия, там чорбаджия, че чак на два километра назад го намерих изхвръкнал като чувал из колата и се насадил в един смърч.

— Бурда му сун бе, чорбаджи? Тука ли си?

А той лежи прострян и едва мърмори:

— Оох! Оох! Тук съм, тук съм, чоджум, ама за какво съм!

Натоварих го на гръб и го занесох на колата. Обърнаха и хайде назад. Направихме сватбата, значи, и едва му закарах мощите вкъщи.

— Ами тапа имаше ли в устата си той? — питам го.

— Там е работата, че нямаше, казва. Всичките му зъби си бяха разменили местата и затова ме уволни. И като ме уволни, се сетих, че за такива пътешествия без тапа не се тръгва. Всеки пътник трябва да захапе по едничка. Сигурно е, казва, и не е лошо, като свикне човек. Аз, вика, господине, постоянно си дъвча едничка. Цял ден ми е в устата и вечерно време я извадя, натопя си я в ракия, за да ми е готова за другия ден. За дезинфекция един вид я топя, пък и доста ракийца поема. Боксьорите, казва, захапват каучук, но то не е толкова практично.

Кръвното налягане ме гледа с опулени очи, бърше си очилата нервно и пита:

— Е, после какво е станало?

— Нищо, казвам. Оздравял човекът и си направил изкуствени челюсти, но искам да те осведомя само, за да знаеш, че е лошо. Лошо е! Друсане има, подскачане има, зъби се разместват и отгоре на това може да изхвръкне човек из колата и да се установи на летуване в непредвидена и непрепоръчана от лекаря местност, дето няма ни бор, ни тишина, ни чист въздух. И вместо хляб може само една тапа да дъвче няколко деня, докато го намерят. Ами! Пък не ми е известно, знаеш, при една такава обстановка увеличава ли се кръвното налягане, или се намалява съвсем.

Той мига, мига с очички, барабани с пръсти по масата и най-после се обажда:

— Видите ли, казва, при новите обстоятелства, които изтъкнахте, въпросът става комплициран и сам, казва, не мога да го реша. Още двама лекари трябва да извикате, казва. Консулт трябва, видите ли…

Край