Серия
Линкълн Райм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cold Moon, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция
Теда (2018)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Часовникаря

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: не е указано

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Димитър Риков

ISBN: 954-9395-35-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3965


Гатанка:

Не можеш да ме ВИДИШ, но винаги съм около теб. Тичай като вятъра, от мен не можеш да избягаш.

Бори се с всички сили, не ще ме ти надвиеш.

Мога да те убия, когато си поискам, но няма да ме арестуват.

Кой съм аз?

Времето

Първа част

Времето е мъртво, докато се отмерва от малки зъбни колелца; едва когато спре часовникът, времето оживява.

Уилям Фокнър

1.

Вторник, 00.02 ч.

— За колко време умряха?

Мъжът, на когото бе зададен този въпрос, като че ли не го чу. Бегло погледна в огледалото и съсредоточен върху карането, отново се втренчи в пътя.

Тъкмо минаваше полунощ и улиците на Манхатън бяха заледени. Студеният фронт бе изчистил небето и превърна снега, едва поръсил предишната вечер асфалта и бетона, в хлъзгава коричка. Двамата мъже пътуваха с раздрънкания лайномобил, както Умния Винсънт наричаше бежовия джип. Колата бе старичка, с износени гуми и спирачки. Но да използват краден автомобил нямаше да е разумно, особено след като наскоро в него е имало двама отвлечени, сега — мъртви.

Шофьорът — слаб мъж около петдесетте с къса черна коса — умело зави по една пресечка и продължи да кара на север без излишно превишаване на скоростта, без да застъпва с гумите централната линия, внимателно вземайки всеки завой. Щеше да шофира така, дори улиците да бяха абсолютно чисти и сухи, дори автомобилът да не беше замесен в убийство.

Внимателно, старателно.

„За колко време?“

Винсънт се запита за своята смърт. Големия Винсънт — Винсънт с дългите, подобни на кренвирши пръсти, винаги влажни, и опънатия до скъсване кафяв колан, закопчан на първата дупка. Той потрепери. След нощната смяна, като машинописец на временна работа, бе изчакал партньора си на улицата. Беше кучешки студ, но Винсънт не харесваше фоайето на сградата, в която работеше. Лампите светеха зеленикаво, а стените бяха покрити с големи огледала, в които можеше да се види под различни ъгли. Това го потискаше. Ето защо излезе в ясната студена декемврийска нощ и закрачи по тротоара, а докато чакаше, изяде една вафла. Е, добре, де, две.

Винсънт погледна пълната луна — потресаващо ярък бял диск, който се появи за момент между високите сгради. Часовникаря измърмори:

— За колко време са умрели, а? Интересно.

Винсънт познаваше Часовникаря — чието истинско име бе Джералд Дънкан — едва от няколко седмици, но вече знаеше, че всеки въпрос към този човек носи риск. Дори най-обикновена забележка можеше да предизвика дълъг монолог. Майко мила, този човек не си затваряше устата. Отговорите му винаги бяха обстоятелствени като на университетски преподавател. Винсънт знаеше, че през последните пет минути на мълчание Дънкан просто е обмислял отговора си.

Винсънт отвори едно „Пепси“. Беше му студено, но му се пиеше нещо сладко. Изгълта течността и прибра празната кутия в джоба си. Изяде пакетче бисквити с фъстъчено масло. Дънкан го погледна, за да се увери, че е с ръкавици. В джипа винаги носеха ръкавици.

„Старателно…“

— Мога да дам няколко отговора на този въпрос — разсеяно продължи Дънкан. — Единият е двайсет и четири. Първият умря за двайсет и четири години.

„Е, да, логично…“ — помисли си Винсънт като сърдит ученик, надхитрен за пореден път от учителя си. Наистина не се беше сетил за този отговор.

— Другият беше на трийсет и две, струва ми се. В отсрещното платно мина полицейска кола. Кръвта запулсира в слепоочията на Винсънт. Дънкан запази спокойствие. Полицаите не се заинтересуваха от крадения шевролет „Бронко“.

— Друг начин да измерим изминалото време е, отчитайки колко е изтекло от момента, когато започнах, до момента, когато сърцата им спряха да бият. Вероятно това имаше предвид, когато ми зададе въпроса. Виж, хората се стремят да вкарат времето в лесни за боравене рамки. Това е хубаво, стига да е полезно. Да знаеш, че при раждане контракциите се получават на всеки двайсет секунди, е полезно. Полезно е да знаеш, че спортист може да избяга разстояние от един километър за две минути и трийсет секунди. Точно колко време е било нужно тази нощ, за да умрат… няма голямо значение за плановете ми, стига да не е било твърде бързо. — Погледна бегло Винсънт. — Само не си мисли, че те критикувам за въпроса.

— Не — измърмори Винсънт, макар че не му дремеше дали го критикува. Винсънт Рейнолдс нямаше много приятели и бе готов да изтърпи всякакви упреци от Джералд Дънкан. — Просто ми стана любопитно.

— Ясно. Е, не обърнах внимание. Следващия път ще засека с хронометър.

— Момичето? Утре?

Дънкан кимна:

— По-точно по-късно днес.

Бе минало полунощ. С Джералд Дънкан човек трябваше да бъде точен, особено по отношение на времето.

— Да, така е.

Убиецът караше по сложен маршрут, бавно се приближаваше към временната им квартира в район Челси на Манхатън, близо до река Хъдсън. Улиците бяха пусти, температурата бе около минус десет и като прилив, предизвикан от ярката луна пред тях, вятърът духаше равномерно по тесните улици.

Умния Винсънт бе изместен от Гладния Винсънт, който с копнеж си мислеше за Джоан, следващата жертва.

„По-късно днес…“

Дънкан спря и изгаси двигателя. Слязоха. Повървяха половин пресечка. Изведнъж Дънкан спря и се взря в сянката си, очертана върху заледения тротоар под светлината на бялата луна. Вятърът свиреше. Убиецът каза:

— Хрумна ми още един отговор. Колко време е минало, докато умрат?

Винсънт леко потрепери, и не само от студ.

— От тяхна гледна точка — цяла вечност.