Настрадин ходжа на оня свят (Българска народна приказка)

Един ден Настрадин ходжа отишъл в гората за дърва. Покачил се на едно дърво, стъпил на средата на най-дебелия клон и заудрял с брадвата в дъното му.

Случило се, че минал оттам един човек. Като видял как ходжата сече клона, рекъл му:

— Побратиме, защо сечеш клона, на който стоиш? Не смисляш ли, че като го пресечеш донякъде, ще му натежиш и той ще се счупи, та ще паднеш с него заедно на земята?

Настрадин ходжа се направил на глух, не му отвърнал и си продължил работата. А човекът, като видял, че ходжата не разбира от дума, поклатил глава и го оставил да прави каквото си ще. Отминал си по пътя.

Сякъл, сякъл Настрадин ходжа, отсякъл клона до половината. Клонът се счупил и паднал заедно с него на земята. Натъртил се ходжата яката и си рекъл на ума: „Виж го ти дяволът му с дявол! Как позна, че ще падна? Той сигурно ще ми познае и кога ще умра. Я чакай да го стигна и да го попитам!“.

Спуснал се и го настигнал.

— Побратиме — дума му, — ти както позна преди малко, че ще падна, сигурно ще знаеш да ми кажеш и кога ще умра, а?

Човекът се видял в чудо; помислил го за побъркан. А с луд излиза ли се на глава? Па му рекъл:

— Иди си дома, натовари магаретата с по сто оки пясък и брой — колкото пъти пръцнат, толкова дни ще живееш.

Поблагодарил му Настрадин ходжа и още същата вечер, щом се върнал дома, натоварил магаретата с по сто оки пясък. Взел сетне един рабош да бележи каквото трябва. Чакал, чакал, добре, ама само едно магаре пръцнало четири пъти.

— Брей! — разтревожил се ходжата. — Само четири дни ми остават да живея на тоя свят. Трябва да се готвя за далечния път.

Застягал се: где от когото имал да взима — взел, где на когото имал да дава — дал. За три дни подредил всички. Сетне заклал едничката си овца, изпекъл я и повикал съседите си:

— Елате, приятели, да се простим, че скоро ще се изправя пред аллаха.

На другия ден наредил на ханъмата:

— Опечи една пещ хляб, налей един мех с вода, приготви ми новите дрехи. Натовари всичко това на едно магаре и го отведи на кръстопътя. Там под крушката съм си избрал едно хубаво място, където искам да бъде вечното ми жилище. Хайде, не се май, пък аз ще изтичам напред да си изкопая гроба.

Отишъл той да си копае гроба. А ханъмата, макар и да не разбирала какво е намислил ходжата, натъкмила всичко каквото той й заръчал и го отнесла на кръстопътя. Струпала нещата край изровената дупка и отишла да си гледа къщната работа, че била свикнала с чудатостите на мъжа си.

Настрадин ходжа се облякъл в новите дрехи, наредил хляба и водата в гроба, така че да му са под ръка. Легнал и зачакал да му дойде умирачката.

По едно време се задал керван камили, натоварени с гърнета. Като дошли до крушката, ходжата се понадигнал да разбере кой иде. Не щеш ли, камилите, като видели, че из земята ненадейно се подала глава, подплашили се и хукнали една насам, друга натам — изпотрошили всичките гърнета. Камиларят измъкнал за врата като въшливо коте Настрадин ходжа. Че като го зачесал: пата-кюта, кюта-пата — на пестил го направил.

Закретал ходжата към дома бит-пребит, едва пристъпва. Видели го съседите, наизскачали из дворовете, начоголили го:

— Добре дошъл, ходжа ефенди! Добре дошъл!

— Добре намерили, драги приятели! — отговарял ходжата.

— Е, какво има, какво няма, ходжа ефенди? Нали ходи на оня свят, кажи как е там?

— Ох, любезни ми приятели, недейте пита! Дотам чак не можах да отида. Че оня душевадец, архангелът, така ме бъхти, бъхти, за да ми извади душата, пък не успя. Дано имате късмет да не му паднете никога в ръцете, че аз едвам се довлякох дотука. Пак добре, че кожата на овцата, що снощи заедно изядохме, е още прясна, та да накарам ханъмата да ме наложи с нея — отвърнал ходжата и си влязъл дома.