Серия
Линкълн Райм (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelfth Card, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Сканиране
Silverkata
Корекция и форматиране
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2018)

В памет на Кристофър Рийв, който беше пример за храброст и символ на надеждата.

Някои хора са наши роднини, а други — наши предци. Вторите избираме сами. Личността се изгражда върху техните ценности.

Ралф Елисън

Първа част
Три пети човек
9 октомври, вторник

1.

Той бяга. Лицето му е обляно в пот и сълзи. Той бяга, за да се спаси.

— Натам! Натам отиде!

Бившият роб не може да разбере откъде идва гласът. Отзад ли? Отдясно или отляво? От покрива на някоя съборетина покрай калната павирана улица?

Юлският въздух е горещ и тежък като течен парафин. Хилавият беглец прескача купчина конски фъшкии. Боклукчиите не идват в тази част на града. Чарлз Сингълтън спира да си поеме дъх зад платформа с натрупани едно върху друго бурета.

Гърмеж.

Куршумът изсвирва наблизо. Изстрелът му навява спомени за войната: за безумните часове, когато с прашна синя униформа и тежък мускет непоколебимо бе отстоявал позицията си срещу мъже с прашни сиви униформи и оръжия, насочени към него.

Отново хуква. Преследвачите стрелят. И пак не улучват.

— Някой да го спре! Пет златни долара за онзи, който го хване.

Но малкото минувачи в този ранен час — предимно ирландци, бездомници или работници с кофи и мотики на рамо — не смятат да се пречкат на мускулестия негър с пламтящи, изпълнени с решителност очи. Колкото до наградата — обещана от един обикновен полицай, тя изобщо не е гарантирана.

При бояджийницата на Двайсет и трета улица Чарлз завива на запад. Подхлъзва се на мокрия паваж и пада тежко. Един конен полицай изскача зад ъгъла и с все сила удря беглеца с палката си. Тогава…

 

 

„Какво? — запита се момичето. — Какво? Какво е станало с него?“

Шестнайсетгодишната Джинива Сетъл завъртя копчето на апарата за микрофилми, но той не помръдна. Това бе последната страница на тази лента. Тя вдигна металната плака със заглавната статия от 23 юли 1868 година в „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Разрови другите рамки в прашната кутия, опасяваше се, че останалите страници липсват и тя никога няма да научи какво е станало с прадядо й — Чарлз Сингълтън. Беше се убедила, че историческите архиви по отношение на чернокожите често са непълни, много материали изчезваха безвъзвратно.

Къде беше останалата част от статията?

Аха… Най-после я намери и внимателно монтира плаката на очукания сив апарат, нетърпеливо завъртя копчето и затърси продължението на разказа за бягството на Чарлз.

Богатото въображение на Джинива — благодарение на многото прочетени книги — й позволяваше допълнително да разкраси сухия вестникарски отчет за бягството на един бивш роб по горещите вонящи улици на Ню Йорк от деветнайсети век. Тя като че ли се пренасяше в онова време, сякаш не се намираше тук, в този момент — 140 години по-късно в пустата библиотека на петия етаж на Музея за афроамериканска култура и история на Петдесет и пета улица в централен Манхатън.

Джинива завъртя копчето и страниците потекоха по мътния екран. Тя откри остатъка от статията, озаглавена:

ПОЗОР
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО НА ЕДИН БИВШ РОБ

Ветеранът от Гражданската война Чарлз Сингълтън позорно предава каузата на народа си

Към статията бе приложена снимка на двайсет и осем годишния Чарлз Сингълтън с войнишка униформа. Беше висок, с големи длани, а плътно прилепналите дрехи говореха за мускулесто тяло. Широки устни, високи скули, овална глава и черна кожа.

Когато гледаше това сериозно изражение и спокойните, проницателни очи, у Джинива не оставаше капка съмнение, че е негова наследница. Тя приличаше на прадядо си — същото лице, същите меки черти, същия оттенък на кожата. Това обаче не важеше за телосложението й. Джинива Сетъл бе хилава като момче, както й се подиграваха побойничките от квартала.

Тя отново се зачете, но я смути някакъв шум.

Изщракване. Може би бравата? После — няколко стъпки. Спряха. Още една стъпка. Накрая — тишина. Момичето се огледа, но не видя никого.

Побиха я тръпки, но си каза да не се плаши. Просто беше изнервена заради онази случка. Пак си спомни как момичетата от „Делано проджект“ я нападнаха в двора на гимназията, как Тоня Браун и бандата й от „Сейнт Никълъс хаузис“ я завлякоха в близката уличка и така я пребиха, че й счупиха един кътник, дупката още стоеше. Момчетата те опипват, момчетата ти се подиграват, момчетата те унижават. Но момичетата те нараняват.

„Смачкайте й фасона, смачкайте кучката…“

Пак стъпки. И пак спряха.

Тишина.

Обстановката засилваше безпокойството й. Мрачно, влажно, тихо. Часът бе едва 8:15 и нямаше никого. Музеят още бе затворен — туристите сигурно спяха или закусваха — но библиотеката отваряше в 8:00. Когато отключиха, Джинива вече чакаше пред входа, толкова нетърпелива бе да прочете статията. Сега седеше в една ниша в дъното на голямата изложбена зала, пълна с безлики манекени с костюми от деветнайсети век и картини на мъже с чудати шапки, жени с бонета и хилави коне.

Пак стъпки. Пак спряха.

Дали да не си тръгне? Да отиде при библиотекаря, доктор Бари, докато зловещият посетител си тръгне?

Изведнъж натрапникът се засмя.

Не зловещо, весело.

— Добре. По-късно пак ще ти се обадя.

Изщракване от затваряне на мобилен телефон. Затова, значи, спираше на всяка крачка, просто е слушал какво му говори човекът от другата страна на линията.

„Нали ти казах да не се коркаш, момиче. Хората не са опасни, когато се смеят. Няма нищо страшно, когато си лафят с приятели по телефона.“

Той вървеше бавно, защото така правят хората, когато говорят. Въпреки че… що за простотия да говориш по мобилен в библиотека? Джинива отново се обърна към екрана. „Надявам се да си се измъкнал, Чарлз. Стискам палци да е станало така.“

Страхливецът се изправил, но вместо да приеме наказанието си като достоен гражданин, пак побягнал.

„И това ми било обективна журналистика“ — ядоса се Джинива.

Успял да се изплъзне от преследвачите, но само временно. Един негър, собственик на магазинче, видял бившия роб и в името на справедливостта го заклел да спре и да се предаде. Казал, че знае за престъплението на Сингълтън и го обвинил, че с действията си опозорява всички цветнокожи в страната. Будният гражданин, някой си Уокър Лоукс, замерил Сингълтън с тухла, за да го повали. Чарлз обаче приклекнал, избегнал удара и изкрещял: „Невинен съм! Не съм сторил онова, за което ме обвиняват!“

Въображението на Джинива заработи и вдъхновена от текста, тя пак започна да си представя.

 

 

Лоукс не се вслушва в думите на беглеца, изскача на улицата и започва да крещи на полицаите, че Сингълтън е избягал към пристанището.

С късащо се от мъка сърце, обхванат от мисли за Вайълет и сина си Джошуа, бившият роб отчаяно бяга.

По-бързо, по-бързо…

Зад него се чува тропот на копита. Отпред изскачат други конници, предвождани от полицай с каска и пистолет.

— Спри, Чарлз Сингълтън! Аз съм детектив капитан Уилям Симс. От два дни те търся.

Бившият роб се подчинява. Безсилно отпуска широките рамене и силните си ръце, дълбоко вдишва влажния, вонящ въздух около река Хъдсън. Наблизо е терминалът на ферибота, а в реката се вижда гора от мачти, мамещи го към свободата. Задъхан, той се обляга на голяма табела на фирмата „Суифтшуър експрес“. Чарлз се втренчва в приближаващия се полицай, тропането на конски копита отеква по паважа.

— Чарлз Сингълтън, арестувам те за грабеж. Ако не се предадеш доброволно, ще те заловим. И в двата случая ще бъдеш окован. Ако се предадеш обаче, няма да страдаш. Ако се съпротивляваш, лошо ще си изпатиш. Избирай!

— Обвинен съм в престъпление, което не съм извършил!

— Повтарям: предай се или ще умреш! Нямаш друг избор.

— Не, господине, имам — извиква Чарлз и се втурва към дока.

— Стой или ще стрелям! — изкрещява детектив Симс.

Като състезателен кон бившият роб прескача парапета на кея. За момент като че ли увисва във въздуха, после се премята и полита от десет метра към мътните води на Хъдсън. Шепне нещо — може би молитва към Исус, може би обяснение в любов към жена си и детето си, но каквото и да е то, преследвачите му не го чуват.

* * *

Четирийсет и една годишният Томсън Бойд бавно се промъкваше към чернокожото момиче.

Спусна черната шапка върху лицето си, нагласи дупките за очите и отвори барабана на револвера си, за да се увери, че е зареден. Прибра оръжието и извади дървената палка от джоба на черния си шлифер.

Криеше се зад етажерките с книги, които разделяха основната част на залата от отделението за четене на микрофилми. Разтърка очите си, които смъдяха особено силно тази сутрин. Потекоха му сълзи, премигна от болка.

Отново се огледа, за да се увери, че залата е празна.

Нито тук, нито на долния етаж имаше охрана. Нямаше камери или регистър на посетителите. Дотук добре. Все пак имаше някои проблеми. В огромната зала цареше гробна тишина и Томсън не можеше да се приближи, без да го усетят. Момичето сигурно знаеше, че в помещението има някого, и навярно бе нащрек.

Затова, след като влезе и заключи вратата, той се изкиска. Томсън Бойд бе загубил способността да се смее преди години. Той обаче бе професионалист и разбираше силата на смеха — умееше да го използва в занаята си. Добронамереното кискане, съчетано с приятелско пожелание и затваряне на мобилен телефон — това би трябвало да я успокои.

Замисълът му май успя. Той надникна иззад дългата редица етажерки и видя девойката, втренчена в екрана. Стискаше и отпускаше юмруци, докато четеше.

Томсън Бойд отново се запромъква.

Изведнъж спря. Момичето стана. Той чу тътренето на стола й по линолеума. Отиваше някъде. Тръгваше ли си? Не. Момичето пусна чешмата и отпи няколко глътки вода. Извади пет-шест книги от полиците и ги натрупа върху масата. След кратка пауза пак се върна при рафтовете и извади още книги. Остави ги шумно върху масата. Накрая се чу скърцане на стол и тя пак седна. Настъпи тишина.

Томсън отново надникна. Момичето седеше на стола и четеше една от десетината натрупани отпред книги.

Стиснал плика с презервативите, бръснача и тиксото в едната ръка и палката в другата, той тръгна към нея.

Приближи се на десетина крачки и затаи дъх.

Още три метра. Дори да скочеше сега, Томсън мигновено можеше да я повали — да я изрита в краката или да я фрасне по главата.

Два метра…

Той спря и безшумно остави плика на една полица. Стисна оръжието си с две ръце. Направи още една крачка и вдигна лакираната дървена палка.

Девойката се беше вглъбила в текста и не подозираше, че на една ръка зад нея стои убиец. Томсън замахна с все сила.

Прас…

От вибрацията при удара ръката го заболя; главата на момичето изкънтя.

Нещо обаче не беше наред. Шумът, усещането. Какво ставаше? Томсън Бойд отскочи назад, когато тялото падна на пода.

И се разпадна.

Торсът на манекена се изтърколи на една страна. Главата — на друга. Томсън се втрещи. Погледна настрани и видя долната част на манекена с голяма рокля с кринолин, част от експозицията на женски костюми от Америка след Гражданската война.

Не…

Девойката някак си бе почувствала опасността. Бе използвала книгите като повод да стане и да вземе манекена. Беше надянала анцуга си върху торса и му бе сложила шапката си.

Но къде се дяна?

Шумът от стъпки му даде отговор. Бягаше към вратата. Той прибра палката в джоба си, извади револвера и тръгна след нея.