Сузане Йоман
За Астрид Линдгрен

Ключът към необичайната личност и успешното творчество на Астрид Линдгрен се крие в щастливото й детство. Като човек тя беше мъдра, принципна, смела и голяма шегобийка. Въпреки това, фактът, че успя да създаде толкова много герои, истории и въображаеми светове, е невероятен. Още по-трудно е да се обясни творческата й продуктивност, като се има предвид и работата й като редактор в издателството „Рабен и Сьогрен“.

Кой знае дали „Рабен и Сьогрен“ би съществувало днес, ако Астрид не се бе появила точно в най-подходящия момент? Това се случи през 1944 г., когато тя спечели втора награда в конкурса за детска книга с „Дневникът на Брит-Мари“.

„Да се надяваме, че това е истински писател, а не някой любител!“ — казва главният редактор Ханс Рабен, преди да отворят плика с името на спечелилия втора награда автор. Оказва се, че това е „обикновена домакиня“… Но Астрид едва не припада на телефона, когато Ханс Рабен й се обажда, за да съобщи новината. „Правилно ли чух? Какво каза той? Че съм спечелила втора награда? Това бяха 1200 крони. Стори ми се, че ще умра на място!“

На следващата година — 1945, Астрид Линдгрен участва в нов конкурс и този път спечели дръзкият й ръкопис, който завинаги щеше да преобрази света на детската литература — „Пипи Дългото чорапче“. Този ръкопис вече бе предизвикал скандал в друго издателство, което го бе отхвърлило. Астрид бе преработила текста и го бе изпратила за конкурса на „Рабен и Сьогрен“. Книгата веднага предизвика ожесточени спорове — критика и одобрение. Все пак надделя одобрението или поне така показваха цифрите за продажбите. Благодарете на Пипи съдбата на издателството се промени. А Астрид Линдгрен направи своя пробив! Кой би предположил, че момичето от Вимербю един ден щеше да стане най-популярната жена в Швеция!

От самото начало Астрид Линдгрен имаше своя собствена формула за писането. Обединяваше устното и писаното слово, народните вярвания със своята поетичност, свързваше миналото с настоящето. Тя притежаваше собствен стил, който завладяваше както децата, така и техните родители. Ето какво самата тя казваше за него: „Всичко трябва да е толкова опростено и толкова ясно, че детето да го разбере. И да има нещо общо с мелодичността. Трябва да усетя, че писането върви гладко. Пиша и преписвам, зачертавам ненужните думи, докато текстът зазвъни. Освен това искам книгата ми да стане такава, че ако аз бях дете, да поискам да я прочета. Пиша за детето, което живее в мен. Никога не си мисля «сега ще го напиша така, че децата да се забавляват». Изобщо не мисля за тях, когато пиша. Пиша за собствено удоволствие“.

Благодарение на Астрид издателството оцеля и три години по-късно стана едно от водещите детски издателства в Швеция. И не само заради нейните книги, тя самата стана част от издателството. Защото през 1946 г. колежката ни Елза Олениус бе осенена от гениално хрумване: „Защо не наемем Астрид? Нали може да пише на машина!“. Ханс Рабен прие предложението.

Ето какво казва Астрид Линдгрен за новата си роля:

„Ето още едно доказателство, колко полезно е да знаеш да пишеш на машина! Мисля, че благодарение на това ми умение през есента на 1946 г. ме назначиха да отговарям за детските книги в «Рабен и Сьогрен». Не знаех абсолютно нищо за книгоиздаването. Е, имаше нещо, което наистина умеех! Разпознавах добрата детска книга, веднага щом я видех. Или по-точно — щом я прочетях.

Оттук трябваше да започна. Да търся хубави детски книги. Можете ли да си представите по-приятна работа?“

Астрид работеше на половин работен ден. Сутрин пишеше вкъщи, а следобед идваше в издателството. И наистина умееше да „надушва“ хубавите детски книги.

Астрид Линдгрен остана на работа в издателството до 1970 г. Какво фантастично постижение! Макар самата тя скромно да казва:

„Аз просто седях там и четях ръкописи. Най-много да напишех писмо до някой бъдещ автор или да отговорех на нечий въпрос. Често ме питаха: «Как трябва да изглежда хубавата книга?». Всеки път отговарях: «Просто да бъде хубава!», защото наистина не знам друга рецепта.

А годините си минаваха. Как бързо върви времето! Изведнъж стана 1970 и ние с Ханс Рабен трябваше да се пенсионираме. В едно слънчево съботно утро, когато издателството бе тихо и празно, отидох да опаковам нещата си на спокойствие. Невероятно е колко хартия се бе събрала в чекмеджетата за някакви си 20 години!

Внезапно се натъжих. Припомних си живота ми с «Рабен и Сьогрен». Върнах се в 1944 г. Сега беше 1970 г. и всичко бе свършило. Но — помислих си — има и нещо хубаво. Никога вече нямаше да ми се налага да разбивам нечии надежди с думите: «Не, ръкописът ви не е достатъчно добър». Поне това щеше ми бъде спестено. Колко утешителна мисъл!“.