Цвета Порязова
Зимна приказка

Задъхано крачиш

по стръмна пътека,

изгубена сякаш

сред клонести буки.

И стъпките чуваш

в такт със сърцето —

отмерват секунди,

отмерват минути.

Само снегът —

като захар

на едри кристали,

покорно застинал

простенва в краката.

Проблясват из него

слънца, засияли

с безброй цветове на дъгата.

За миг се поспираш,

уплашено сякаш —

тъй тиха и бяла

мълчи планината!

И крачите заедно

рамо до рамо

само ти, слънцето

и тишината.

А после погалваш

пътеката с поглед.

Тя — толкова близка

и топла, човешка,

запазила малките

стъпчици детски

и стъпките бащини, тежки.

И става ти весело,

бодро запяваш,

забравяш дори и умората.

Доверчиво подаваш

ръка на пътеката

и тя те повежда към хората.