Марко Ганчев
Ездачът на нищото (Разказ на сержанта)

Сержант на кон между автомобили

напет минаваше край моя блок.

Ако за коня нямаше кобили,

за конника пък дами дал бе бог.

 

Откарваше ли в службата си коня

или минаваше като патрул,

забравях да попитам тоя-оня,

а сам от други нищо не бях чул.

 

От точни данни нямаше и нужда —

на всички бе достатъчно това,

че в делник два пъти на ден събужда

за празник жадните ни сетива.

 

Жена ми, чуеше ли да зачатка

с подковите си неговият кон,

на ролките си слагаше забрадка,

търчеше към панелния балкон.

 

Че кавалерия да дефилира,

макар и във единствено число,

когато кавалерството фалира,

за днешна дама бе добре дошло.

 

Гвардейци имаме, не ще и дума,

че хубави са, но са без коне,

а пък и всеки ден на аеродрума

я има делегация, я не.

 

Додето нашият не ще пропусне

да попрепусне винаги насам,

способен с упражнения изкусни

хусарска рота да замести сам.

 

Речеше ли да накриви мустаци

или фуражката да накриви,

из парка сексуалните маняци

навеждаха посрамени глави.

 

И двойки бързаха да се потулят

в по-мрачкавите сенки на леса,

макар и да не диреше патрулът

кои семейни са, кои не са.

 

Като ездача конят бе скопосан!

Какъв бе косъмът на тоя кон?

Разбира се, че бе загладен косъм

като на кон държавен изпокон!

 

На цвят какъв ли? То се знае — дорест.

По устав се изискваше това.

Добре живя, додето тъжна горест

зарад една кобила преживя.

 

Една невзрачна трудова кобила

(и при конете пак шерше ла фам)

на сточна гара се изоглавила,

то близо е, и хукнала насам.

 

Усетила нагонът да я гони,

или законът — все едно — към кон.

То хората робуват на нагони,

че кон да не отстъпи на нагон?

 

Напротив — конят тръсва дива грива

и се изправя като вариант

на поза, за ваятел приемлива,

обаче не дотам за жив сержант.

 

Сержантът вади от седлото бича —

от бича жила бич — но за какво?

Да маха с бича, колкото обича,

не се надвива с бича естество!

 

Природата чрез всички наши дами

му вика от балконите: „Недей!“.

И в частност, то се знае, чрез жена ми

с най-силния си епитет: „Злодей!“.

 

И сви се изтърваната нагайка

на запетайка в близката трева.

Ездачът също като запетайка

изви се на седлото презглава.

 

И както императори се свличат,

така сержантът свлече се — без стон,

готов не половинка като Ричард,

а цяло царство да даде за кон.

 

А конят към кобилата подскочи

така, че и най-простия зяпач

разбра каква енергия клокочи

в обяздения, стане ли ездач.

 

Конкретни конски сплъстени опашки,

не символи на българския дух,

не са се мятали така юнашки

освен във някой филм за Аспарух.

 

Но тъкмо на минутата сюблимна

или пък някъде преди това

опашката на коня нещо климна.

Кобилата заклима пък с глава.

 

Таман представяше си как с кумиса

ще кърми тя жребче от тоз левент,

почувствува, че го икономиса

природата в последния момент.

 

Жребецът, който вечно бе препускал

с движения такива, че самин

на показ да излезе всеки мускул,

оказа се, че липсвал му един.

 

Кобилата наместо да изцвили,

наложи се едва да изпръхти.

А дамите, от нея по-унили,

затръшкаха балконските врати.

 

И който крантата към сточна гара

подкара към предишния хамут,

той същият и тях обратно вкара

в хамута на домашния уют.

 

Аз тъкмо пък излизах вън навреме,

за да помогна да постави крак

сержантът на изпуснатото стреме.

Без моя помощ накриви мустак.

 

— Това не е на тоя кон задача! —

мърмореше хем гузен, хем свиреп.

— Не се труди! — успокоих ездача. —

Аз вече им го казах вместо теб…

1982