Марко Ганчев
Паметник на незнайния гражданин (Разказ на скулптора)

Изваях доста нещо, обаче ще премина

в безсмъртието с тоя безформен куп от глина.

 

Пространственият образ на нищото това е!

Едва ли друг ще може след мен да го извае,

 

тъй както преди мене не го е сторил друг.

Не се постига лесно това дори и тук,

 

в земя древнокултурна, където комбайнера

току изравя бюста на някоя Венера.

 

Аз нищото изваях. Елате по към мен,

ако ви интригува подобен феномен.

 

Постигнах го случайно — страничен резултат,

когато правех нещо за родния си град

 

(и той, градът самият, така страничен впрочем

на картата, че няма защо и да го сочим).

 

Потрябва им украса за новия им парк,

но тъй като си нямат ни местна Жана д’Арк,

 

ни Бонапарт, дошла им приличната идея

не друго да изваят на входната алея

 

до малкото фонтанче, а фигурата кротка

на гражданин редовен, излязъл на разходка

 

с надеждата, че може в прохладните алейки

прохлада да облъхне и нервните му вейки.

 

Започнах да го правя и то със много хъс,

материя и мисъл лепейки къс по къс:

 

че както е достоен един незнаен воин

за паметник, така е за паметник достоен

 

и гражданинът, който умира също честен,

а при това по-дълго живее неизвестен.

 

Добре излезе — вярвам на двама-трима души

и на четвърти, който не спираше да муши

 

ръцете си през мойте — похвално да ме тупа,

мой състудент, с когото в една и съща група

 

били сме, та го зная, че има вкус и пипе.

Веднъж пристига сдържан, макар че пак ме щипе:

 

— Комисията, братче, за теб се свиква утре,

недей така да гледаш като котак към кутре,

 

а виж какво ще черпиш — излезе ти късмета,

че аз съм председател, ей заповед от кмета.

 

Хорото аз ще водя за твоето добро.

Познаваш ли играта на правото хоро?

 

Подскача се надясно, подскача се наляво

така, че общо взето хорото става право.

 

— И аз ли съм момата, която ще я щипят?

— Внимателно ме слушай къде ти куца типът!

 

— Че как ще куца — викам, — ти нали го хареса?

— Но частно, а сега е държавен интереса!

 

Край устните му има едни скептични гънки,

за тях ще си пасувам — тез работи са тънки,

 

обаче той самият е трътлест и дебел.

На гражданина днешен това ли е модел?

 

Притискан от живота, а падне ли му, лапа.

И ти се смяташ хитър — ще отразиш етапа?

 

— Това е статистично измерен среден ръст,

не бива да го правя по-дълъг, ни по-къс.

 

— Типично за твореца не е това, което

на всички пред очите се шири в битието,

 

а зърното, което едва-едва кълни,

но то ще дава хляба на бъдещите дни!

 

Теория си учил, защо надаваш писък

на практика? Да кажем, че таткото е нисък,

 

детето му обаче расте с една глава

от него по-високо, отричаш ли това?

 

В съгласие му кимам с кратуната си ниска:

— Ще го източа малко, щом толкоз ти се иска.

 

— Не може малко, щото телесната му стройност

нали ще отразява душевната му стойност!

 

Струговай го да бъде значително по-фин.

— Добре де, ще го имаш по-фин и от делфин.

 

Отпращам го набърже, изпадам в криза нервна,

при статуята тичам, замахвам да я перна

 

като Буонароти нещастния Мойсей,

обаче по-свирепо, но чувам глас: „Недей!“.

 

Изглежда, че не беше отвънка тоя глас,

а вътре в мене, в него, или пък вътре в нас.

 

Разбрах какво да правя с нещастния модел:

ще трупам още глина — да стане по-дебел,

 

а утре ще я смъкна, но пред самото жури

и то ще го приеме в предишните контури.

 

Почти додето съмна, лепих, лепих, лепих.

Понесе ли? Понесе! Поне се извиних:

 

— Ех, гражданино среден, ти среден си страдалец,

пък аз ти трупнах бреме на цял неандерталец,

 

обаче още утре, и то в конкретен смисъл,

а не в абстрактен смисъл, при който ставаш кисел,

 

това излишно бреме от тебе ще се снеме,

отново ще се радваш на средното си бреме.

 

Додето му говоря, ей журито пристига.

Останалите — важни, а моят само мига,

 

обаче късно, както се мига под лавина.

Един през друг мъдруват: — Свалете малко глина!

 

— Типичното изобщо… Телесната му стройност…

— Частичното изобщо… Духовната му стойност…

 

— Съгласен съм — отвръщам. — Така е, няма спор. —

И кимам ли им, кимам — същински командор.

 

Започвам да отлепвам, а то задача лека,

зер глината от снощи не беше само мека,

 

а беше още топла. Така със поглед топъл

и журито ме гледа, дори надава вопъл

 

от чист възторг, когато започвам с много хъс

излишното да хвърлям на пода къс по къс:

 

— От себе си го късаш, разбираме те, брат,

макар и простосмъртни дейци на тоя свят,

 

а не творци, и ние от себе си каквото

потребно е, дерем го, щом иска обществото…

 

Към мястото си в парка творбата ми замина.

При мене пък остана ей тоя куп от глина.

 

За никаква изложба във никакъв салон

не я държа, държа я да бъде еталон.

 

Когато се наложи — не дай си боже, може —

от глина да ни вае повторно дядо Боже,

 

да види колко глина в количество излишно

е сложил върху свойто творение предишно,

 

да вземе дядо Господ до грам да я претегли —

везни си има горе в съзвездията негли —

 

поука да си вземе и ваейки ни, нека

излишна глина вече не слага връз човека…

1981