Марко Ганчев
Голямата яма (Разказ на инструктора)

Тогава пратен бях на село,

за да превърна в живо дело

изгряващия ломски почин.

Кога ли? Мога без хартийка

да бъда пунктуално точен:

след почин „Торова саксийка“,

но преди ловешкия почин.

 

Бе дивна пролет. Пеят птици.

И инспектирайки полето,

това ме радва, общо взето,

но двойно радва ме и тройно,

това, че пеят сладкопойно

и бригадири ученици,

и то къде-къде по-стройно

от несъзнателните птици:

„Янки, янки, го хом!

Янки, върви си в своя дом!“.

Копаят ямки пеешком.

Това е — песен, труд, идейност

в хармония се сливат, щом

инструктори развиват дейност.

Мед на сърцето ми закапа:

от радост ако метна капа,

ще падне все в отлична дупка.

Тогава нямах болна клапа —

сърцето тупка, нека тупка!

 

Но миг след туй катран оцапа

ония жалки капки мед.

Най-малко пък такъв късмет

очаквах при жените местни.

Копаят, гледам ги, без песни.

Все пак търпи се туй, обаче,

уж селянки професионалки,

а ямките им много малки —

едва като гнездо на свраче,

в открит разрез със инструктажа.

Налага се да им покажа!

 

— Я — викам, — стринко, дай копача!

Подава ми го тя веднага

засмяна, без да се докача,

и с длани след като ме стрелва,

ръцете си в юмруци свива

и като дръжките на делва

на талията си ги слага,

която талия е кръгла,

а не като на градска дръгла.

И гледа мен и колектива.

А в колектива все такива:

— Какво стърчиш ма, како Маро?

— Ми тук показва ми другаро.

— Че той тогава да стърчи,

пък ти се наведи, че пазва

наведена се по показва.

— Тя нейната и тъй личи!

 

Ако не зная да копая,

ще ревнат двойно по-устати,

но няма да я бъде тая:

нали и аз съм селско чадо,

каквото чадо бил е тати,

да не говорим пък за дядо!

Гърбината ми си е яка

и съществото ми се радва,

че пот от копан го облива.

Обаче взе да се прокрадва

у мен и мисъл колеблива,

тъй както бива при средняка.

Тук царевица векове

сме сеяли на редове

и не с мотиките — с ралата.

Защо на днешния етап

за всеки стрък — отделен трап,

и то при отлив от селата?

И ямата в такъв мащаб,

като че ли ще сеем в нея

не царевица — боабаб?

Не ще е нашенска идея.

Отде дошла е — от Китай ли?

Или дошла е от Корея?

Не питах пък за тез детайли.

Отдето ще да е дошла —

на мене дали са задача

и аз превръщам я в дела!

— Другарко Маро, дръж копача

и карай: следващата яма

да бъде още по-голяма

от тая яма образцова!

 

Да кара карам кака Мара,

обаче тя не ще да кара,

а в мен се втренчва като сова.

От кръста сваля си ръцете,

в тръба превръща ги и двете

и на устата си ги туря.

Забрадките на всички лели

ги гледам, че запърполели

като над лодки преди буря.

Сърцето ми от страх затупка —

ще вземе тая Мара мъжка

сега без никаква задръжка

да изреве нашир и длъж,

тъй както други неведнъж:

„Ей, чантаджията, я чупка!“.

Да беше туй, с мед я храни!

(Макар че где медът е, дето

ми беше капал на сърцето?)

А тя провикна се: „Жени,

я чуйте — да не съм янлъш —

за първи път аз чувам мъж

да иска по-широка дупка!“.

 

И всяка своята мотика

захвърля мигновено в трапа

и след другарката си драпа,

успявайки да я изтика,

за да дотича в надпревара

при таз другарка кака Мара,

където вече на камара

и другите звена се трупат.

Едни по кълките се тупат,

а по-вулгарните се дупят

и правят се на луди: „Де го,

отдавна ний пък търсим него?“.

 

Ох, тая пуста ломска яма,

защо не беше по-голяма,

така че да потъна там

в земята тутакси от срам!

Обратно хукнах към града

край средношколските бригади,

където капеше меда.

Заслушах и ми се пригади:

„Ямки, ямки, го хом!

Ямки, вървете си във Лом!“.

 

А после дваж по-мръсни думи

от споменатите напред

се заизливаха върху ми

в ядосания комитет:

отдясно викат, че направо

аз отклонил съм се наляво,

отляво ги надвикват бясно,

че уклонът ми бил надясно.

От стола падам прекатурен

(в абстрактен смисъл, то е ясно).

Добре че бях номенклатурен —

след самокритики големи

отново бях инструктор турен.

Но по културните проблеми…

1981