Марко Ганчев
Молец

Разтворил съм вратите на гардероба

и се моля като пред някой иконостас

на молеца, който дрехите ми съзоба.

(Той молец, а се моля аз.)

Защо, викам, такава злоба?

Защо ми съзоба

костюма, макар и стар,

макар и с прокъсан хастар?

Знам го аз, че не е вече на мода

и с него не ходя.

Но все пак ми е скъп,

защото

наказанията си обществото

струпваше и на мой и на негов гръб.

Какви ли кресла не е търкал унил?

Кой ли не го е клеймил?

Затова ми е мил

и просто като в семеен музей

окачих го в кьошето,

така че недей

да го правиш и ти на решето!

 

И хайде, оня бил демоде.

Ами за тоя кажи ми де,

него защо го изяде?

С него пък получавах награди

и е надупчен от ордени и значки.

И е в линия като дреха.

Имай уважение все таки

към доспехите на успеха!

 

— Я стига си вдигал шум —

тръсна молецът в нозете ми дреб, —

че си имам нещо наум

и за тоя костюм,

който е върху теб…

1978