Марко Ганчев
Летоброенето на ирокезите

Четох някъде, но от ума ми излезе

къде беше, зер много време се мина,

как някакво племе, комай ирокези,

отбелязвало новата си година.

 

Тъй като били първобитно племе,

за дискусии не се поставял въпроса —

хем от работа не им оставало време,

хем и първобитни дискусии за какво са.

 

Цяла година отговорници по ресори

ръководели както намерят за добре —

никой нямал право да им оспори

наредбите или да им се опре.

 

Всеки рибар мятал своята мрежа

както му кажел неговият бригадир,

колкото и да го смятал за по-невежа

от себе си по проблемите на местния вир.

 

Който бил недоволен обаче,

имал право в един-единствен ден

през годината да се оплаче

и то по начин твърде необикновен.

 

Критикуваният заставал покрай реката,

въоръжен само с един дървен щит,

а критикуващият имал право да мята

срещу него камъни от всякакъв вид.

 

— Дайте ми думата — казвал и с пълна сила

замервал, обхванат от критически пламък.

В ония времена ще да се е родила

поговорката „Дадена дума — хвърлен камък“.

 

Затова през годината всеки

гледал да не извършва простъпки тежки,

та накрая да получи по-леки

и по-заоблени забележки.

 

Додето веднъж отсамните ирокези,

критикуваните, които имали щит,

се сетили, че лесно с онези

отсреща могат да станат квит.

 

И замятали камъните с обратна сила

от това място към онова.

Именно в оня момент се родила

поговорката

„С твойте камъни по твойта глава“.

 

Какво е станало сетне, не зная.

За оня обичай друго не се разказва.

На негово място дошъл обичая

да се носят камъни в пазва…

1972