Марко Ганчев
В парка

Ти се вслушваш надалече

да не заплаче малкият

и не чуваш тия двамата

на съседната пейка.

Той й чете от тетрадка

свои стихове

и тя го гледа безкрайно влюбено,

макар стиховете

да са безкрайно лоши.

Колко е просто всичко.

А аз се страхувах

да не би да ме обичаш,

защото съм поет.

Нищо не съм разбирал.

Нима може да ме обичаш,

задето нощем

ти преча с лампата,

а денем,

когато бъбриш за делнични работи,

с горчивина долавяш,

че не те слушам.

Каза ли нещо?

Да, време е да си ходим.

Не викай детето —

то само ще ни настигне

и ще тръгне между нас,

мъничко като запетайка

между две сложни изречения…

1966