Марко Ганчев
Въжени мостове

Върху какви висящи въжени мостове

се залюляхме!

Едно време вятърът полюшваше

някоя жичка от антената на покрива

до прозореца на хола и толкоз.

А сега — дебели кабели като децибели

от нашия блок до другия блок,

от другия блок до съседния,

от съседния — до съседния.

И от ниските къщи до още по-ниските.

Телевизията станала кабелна.

Че нали най-голямото й чудо,

на нея и на радиото

беше това, че са безжични?

От небостъргач до небостъргач,

от панел до панел,

от стълб до стълб,

от кол до кол на оградите,

от тиква до тиква

на всеки плет.

Въжета навред!

Въже до въже,

въже под въже,

въже над въже.

Ама то се и подразбира

при толкова много мъже

въжеиграчи в ефира.

Само дето ги няма,

както в нашето детство,

викачите на цирка

да минат по улиците на града на кокили,

за да ни съобщят,

че са пристигнали въжеиграчи

и довечера точно в осем

ще правят сеанс от нашия блок

до другия блок,

от другия блок до кубето на черквата,

от кубето на черквата

до кулата на бившия партиен дом,

от кулата на бившия партиен дом

до действащата телевизионна кула,

от действащата телевизионна кула

до Вавилонската кула.

И още една съществена разлика

между класическите въжеиграчи

и виртуалните.

Ония от панаирите

на детството на човечеството

залагаха живота си

и можеха да паднат само един път.

Сегашните въжеиграчи, наричани правителства,

падат колкото си искат

във виртуалните бездни,

но нищо им няма и отново

ги виждаме да се премятат

отгоре по въжетата.

Дори именно с тия си падания

и размяна на местата си

ни забавляват и оправдават

високата цена на билетите.

Насам, народе! Насам! Насам!

Или по-точно:

насам-натам…

1999