Марко Ганчев
Декламаторката

Ти декламираш, ах, ти декламираш

по всички ученически утра.

Ту се разпалваш там, ту пък замираш

и викаме ти „браво“ и „ура“.

 

Но всичкото това са пубертетни

стремления все още, не съдба.

В изкуството е съдено по-сетне

да влезеш ти и то като творба.

 

Полека-лека те напускат тия

ефекти на гласа, заучен в клас

и сам гласът на женската стихия

избликва като твой естествен глас.

 

Снагата ти ни хвърля в изнемога

и в жар с божествените си черти

да я погалим и повторим Бога,

чието изваяние си ти.

 

И всичко трае миг, наречен младост.

Защо навеждаш после тъжен лик?

Недей скърби, ами изпитвай радост:

в изкуството не всеки хваща миг.

1975