Христо Христов
Послепис

Това са само дванадесет истории от много други — неразказани.

Истории на обикновени хора, които са „пренесли“ до нас традициите, специфичната българска упоритост, всичко, което ни прави днес българи.

Опитах се да ги представя максимално близо до вида, в който ги чух.

Голямо беше изкушението ми съвсем автентично да ги пресъздам, използвайки напълно характерния и неповторим родопски говор, но устоях на него.

Времето оставя своя отпечатък във всичко. Така е и в речта. За съвременния човек е трудно да разбере изцяло тези планински думи.

Все пак не пренебрегнах лексикалния пласт, характерен за епохата, към която се отнасят историите. Опитах се доколкото е възможно да пощадя семантичния потенциал в редица думи и изрази. Голяма част от тях имат своите синоними днес и „диглосията“, в която на моменти изпадам, можеше да бъде избегната.

Но един съвременен прочит на историите, лишени от характерните за времето си „османизми“, би попречил да достигнем до същината на онова така характерно за епохата звучене.

И друго изкушение имах. Преодолях желанието си да навлезна до характерни чисто етнографски особености, което също би „затормозило“ читателя.

Това, от което не исках да лиша разказите, е представяне на подробности за историческия период, към който се отнасят.

Ето защо историите, описани тук, са на две нива: над и под чертата. Истории на хората и история на времето.

Може би, ако знаехме историите на хората, (така както знаем историята на времето) щяхме да се предпазим от грешките днес, същите грешки, които са правени назад във времето…

Писани са на един дъх, от сърце и са завинаги!