Милен Станиславов
Стоманена целувка

Стомана.

Хладна и подканяща. В пълен противовес на огнения гняв, който гореше в гърдите му. Пръстите му сякаш сами се сключиха около ръкохватката на висящия на бедрото му меч. Пожарът на бушуващата в него ярост набираше все по-голяма мощ. Десницата му вече стискаше така силно дръжката на оръжието, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Всеки миг разпаленият вулкан на обзелия го бяс щеше да изригне.

Мускулите на ръката му се стегнаха, готови с едно мълниеносно движение да изтеглят острието от ножницата и да обагрят хладната стомана с кръвта на наглите измамници, които в този миг стояха пред младия мъж. Но точно тогава той усети нечия ръка — тежка и силна — да се сключва около рамото му.

Погледна и видя своя помощник-капитан — грамаден варварин с дълги червеникави коси — който клатеше глава, за да го накара да се успокои.

Намесата на приятеля му не успя да постигне този ефект, но поне го отказа от кръвопролитието. Засега. Вместо това изръмжа в лицето на един от натрапниците:

— Как смеете да я водите тук! Какво ви кара да мислите, че можете просто така да обричате хората ми на гибел!?

Мъжът срещу него остана мълчалив за няколко мига. Беше на възраст, но все още силен и внушителен. Широките му рамене бяха изправени, а стойката му издаваше, че е ветеран с желязна дисциплина, кален в множество битки. Той погледна към двамата си спътници — също като него и те бяха загърнати в прости пътнически наметала. Единият бе дребен старец, със съсухрено лице и немощно тяло, прегърбено под тежестта на годините. До него стоеше жена, чието лице оставаше скрито под качулката на наметалото й. От началото на пътуването им тя не се беше показвала нито веднъж, нито пък беше продумала. Сега стана ясно защо.

Възрастният воин изкриви лице от неудобство, което накара прошарените му мустаци да потръпнат, след което заговори с плътния си глас:

— Капитан Райд — започна спокойно той, като отвърна на погледа на вбесения мъж пред себе си. — Уговорката ни беше да ни отведете до Западните острови и Вие, до колкото си спомням, се съгласихте. Напомням Ви също, че платихме за тази услуга със значителна сума в злато — той сбърчи гъстите си вежди. — Не виждам какво значение има нашата самоличност в този случай.

— Какво значение има! — отново избухна младият капитан — Вие ме излъгахте! Представихте ми се като дребен благородник, който отива с племенницата си към Островите!

— Знаете не по-зле от мен, че времената са опасни. Даже бих казал безумни! — мустаците на възрастния мъж отново се разклатиха. — Решихме, че ще е по-безопасно да пътуваме под друга самоличност. Не сме подозирали, че Вашият екипаж е толкова недискретен, че да подслушва чужди разговори.

— Това, че държа да зная какво се случва на моя кораб, не е недискретност, а мярка за сигурност. — Капитанът хвърли заплашителен поглед към тримата пътници. — А сега отговаряйте — истина ли е това, което един от моряците ми е чул?

— Да, истина е — излая мустакатият. — И също така не е Ваша работа.

— Не е моя работа ли? — младият мъж гледаше невярващо. — Водите тук тази никаквица, която заплашва да прати екипажа ми, заедно с проклетия кораб, на дъното на морето и смеете да ми казвате, че не е моя работа! — Чули крясъците на капитана, вече всички моряци се бяха събрали, за да разберат какво се случва.

— Просто решихме, че предвид Вашата репутация…

— Предвид моята репутация! — продължаваше да не вярва на ушите си капитанът.

— Да — отвърна старият воин, вече доста по-остро. — Много добре зная какво представлявате. Зная всичко за Вас. Дарън Райд — офицер от кралската армия на Голдерн, който дезертира в навечерието на решаващо сражение заедно с бандата си главорези и оставя стотици достойни мъже да загинат заради неговото малодушие. След това се провъзгласява за капитан и заедно със същите главорези започва да тероризира Сребърното море.

— Чудите се как зная това ли? — продължаваше той, а лицето му ставаше все по-червено от яд — Позволете да се представя — казвам се сър Арнолд Валер, рицар — генерал на кралската гвардия на Голдерн. Мои спътници са Абелиус — върховен жрец на бога Слънце Солер, и принцеса Валиндрес, наследница на трона на Голдерн — последното име предизвика вълна от възклицания и бъбрене сред моряците, които се бяха струпали пред входа на каютата, за да слушат разговора. — Би се очаквало един наш сънародник да е готов да помогне на своята бъдеща кралица, но ние не сме глупаци. Ясно ни е, че не може да се очаква нищо добро от един пират!

В тясната каюта се възцари тишина. Сър Арнолд явно се подготвяше да защитава своята принцеса и измерваше с поглед капитана. Дарън беше среден на ръст, в отлична форма, макар това да не се виждаше под широкото му палто. Лицето му имаше остри черти, черната му коса беше късо подстригана, а тъмните му очи бяха заплашително вторачени в рицаря.

Сър Арнолд беше доста по-едър, но и поне двойно по-стар от капитана, който изглеждаше на не повече от тридесет години. Освен това не се чувстваше особено стабилен върху постоянно поклащащата се палуба.

Двамата мъже се гледаха с омраза. Сякаш всеки от тях презираше това, което представляваше другият и искаше да го унищожи.

С учудваща за годините си бързина сър Арнолд пъхна ръка под наметалото и изтегли меча си. Учудваща, но не достатъчна. Дарън се хвърли към него като надушила кръв акула. Той отскочи от пода и едновременно изтегли меча си и заби петата на крака си в гърдите на рицаря.

Всичко трая по-малко от миг. Когато наблюдателите осъзнаха какво се е случило пред очите им, сър Арнолд вече беше повален по гръб, изтървал меча си и с острие опряно в гърлото му.

Старият рицар остана вторачен в лицето на своя противник. В очите му не се четеше и капчица страх, докато очакваше смъртта. Беше се провалил и сега щеше да получи наказанието си.

— Моля Ви, не го правете! — разнесе се нежен и мелодичен женски глас.

Всички погледи се обърнаха към принцесата. Тя беше свалила качулката от главата си и плахо се приближаваше към капитана.

— Моля Ви — продължаваше тя. Гласът й беше леко разтреперан, — той е добър човек и само се опитва да ме предпази. Ако някой трябва да умре днес, то това съм аз!

Дарън я погледна изненадан. Беше съвсем млада — почти дете. Лицето й беше нежно и неземно красиво. Кожата й с цвят на бронз, така типична за слънчевите земи на Голдерн, ярко контрастираше с дългите й светли, почти бели коси, сплетени в изящна плитка. Огромните й кехлибарени очи гледаха младия капитан с уплаха.

— За теб всичко е игра, нали, принцесо! — извика Дарън, вбесен от наглостта й. — Избягала си от двореца на баща си за малко приключение, а когато войниците му дойдат за теб, ще кажеш, че кръвожадният пират те е отвлякъл. Ти ще се прибереш при краля, а аз и целия ми екипаж ще загубим главите си!

— Де да беше така, младежо — всички очи се обърнаха към стария жрец, чийто нисък и немощен глас се чу за първи път, откакто се беше качил на кораба преди няколко дни. Той беше отишъл в дъното на каютата и сега седеше върху голям сандък, който бяха качили на борда като свой багаж. — Но събитията, които ни доведоха тук, далеч не са така безобидни.

— О, така ли било — отвърна саркастично Дарън. — И какво толкова ви води тук? Може би принцесата иска да отиде на плаж, без слуги да тичат около нея постоянно и да й закриват слънцето?

— Не, младежо, отново грешите — продължи Абелиус, без да обръща внимание на хапливия тон на капитана. — Напуснахме столицата, бягайки, за да спасим живота си. Или поне този на нейно височество принцеса Валиндрес. Столицата, както и цялото останало кралство, паднаха под нашествието на Изкованите. Западните острови в момента са всичко, което остана от Голдерн!

Моряците отново се разбъбриха, този път още по-оживено.

— Тихо! — скастри ги грамадният варварин. Отново настъпи тишина и Дарън се обърна към стареца:

— Изкованите? Всички сме чували историите за техни внезапни атаки из пограничните села, но да опустошат цялото кралство! Какви нелепи приказки ни разказваш, старче?

— Само истината — сбърчи вежди жрецът. — Новините още не са стигнали до тук, но това е, което се случи. Изкованите бяха хиляди! Изскочиха сякаш от земята. Имаше изчадия, каквито никой не бе зървал преди. Златните рицари, кралската гвардия и войската — всички се бориха срещу тях, но безрезултатно. Не можеш да победиш жив метал!

Заедно с почитаемия сър Арнолд взехме един от кралските грифони и отведохме принцесата до брега на морето, за да може да отплава на запад. Благородният звяр летя два дни и две нощи без почивка и когато най-после пристигнахме, издъхна от изтощение.

Той замълча, сякаш гласът му отказваше да изрича ужасните думи.

— Кралят загина заедно със своите рицари. Последната му заповед беше жените и децата да вземат кралските грифони и да се спасяват. Не знаем какво е станало с тях — летяхме отделно, за да не привличаме внимание. Зная само, че сега принцеса Валиндрес е единствената жива наследница на трона и трябва да стигне до своите владения отвъд морето и то час по-скоро, ако изобщо има някаква надежда за народа ни!

Отново настана мълчание. След няколко мига всички погледи се насочиха към младия капитан.

Дарън все още стоеше с меч, насочен към гърлото на поваления сър Арнолд. Той бе поразен от историята на жреца и се чудеше дали да й повярва, или не.

Беше налудничаво. Но беше факт, че в този момент пред него стоеше принцесата на Голдерн заедно с върховния жрец и командира на гвардията. За миг се зачуди дали това не е някаква извратена шега, която тези благородници си правеха с него и хората му.

Тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Не му се струваше правдоподобно. Погледна поваления рицар, който все още го гледаше гордо и, макар да лежеше на дъсчения под — сякаш от високо. После премести поглед към невъзмутимия Абелиус — все така спокоен и достолепен. Накрая погледна принцесата — отново се възхити от красотата й, а когато видя, че огромните й красиви очи се пълнят със сълзи, разбра, че е победен.

— Трябва да хвърля всички ви зад борда! — изръмжа Дарън на тримата пасажери — Явно боговете са ме проклели да съм пълен глупак!

След това се обърна към помощника си:

— Улрих, искам да не се отделяш от тях и за секунда. Дръж ги под око. — И като прибра меча си обратно в ножницата, продължи: — А, ако почитаемият сър Арнолд отново опита нещо — хвърли го в морето!

* * *

Валиндрес стоеше на палубата и гледаше спокойните води на морето. Струваше й се, че гледа гигантско парче синя коприна, небрежно разстлано докъдето погледът й стига във всички посоки — лъскаво и нагънато. За пръв път беше на кораб. Всъщност преди няколко дни за първи път в живота си зърна морето. Намираше го за омагьосващо красиво и се чудеше как е могла да живее толкова години, сляпа за тази величествена гледка. Обожаваше слънчевите и плодородни поля на Голдерн, които се разстилаха като златно море под жарките лъчи на лятното слънце. Неслучайно го наричаха „Златното кралство“. Но морето имаше някакво мистично обаяние — толкова различно от дома й и все пак, толкова прекрасно.

Постара се да прогони мислите за Голдерн от ума си — можеха да й донесат само болка. Домът й сега беше разрушен, а баща й вероятно лежеше мъртъв сред руините. Всички така казваха, но Валиндрес не го беше видяла с очите си да загива и в сърцето й, противно на всяка логика, се таеше надеждата, че може би някак си кралят бе успял да се спаси. Може би беше успял да избяга и щяха отново да се видят някой ден. Може би. Само това имаше. Само това бе останало от досегашния й живот на принцеса. Сега от нея се очакваше да стане кралица на разбито кралство. Мисълта я караше да се чувства малка като песъчинка и напълно беззащитна.

Насили се отново да насочи мислите си към морето. Отец Абелиус се тревожеше, че принцесата, която за първи път пътуваше на кораб, може да получи морска болест и постоянно се суетеше около нея и час по час питаше как се чувства. Това я накара да се усмихне мъничко. Неговата грижовност я караше да се чувства малко по-добре — не толкова сама.

За щастие стомахът й се оказа здрав и Валиндрес се чувстваше чудесно. Вече можеше уверено да заяви, че обича морето. Пое дълбоко дъх и жадно погълна свежия аромат на соления морски въздух. След миг обаче потрепери. Бяха доста по на север от родния й дом, а и в морето сякаш беше по-студено. Тя се загърна по-плътно в пътното си наметало. Под него бе облечена в изящни одежди от бяла коприна — леки и ефирни, идеални за знойните дни в Голдерн. Тук обаче хладният вятър се забиваше като кинжал в нежната й кожа, а тънкият плат на дрехите й я караше да се чувства така, сякаш е гола и незащитена.

Всички се бе случило така бързо, че не й остана време да се облече подходящо. Пък и като се замислеше, не можеше да си спомни да има каквито и да било дрехи, подходящи за подобни условия.

Валиндрес въздъхна. Никога не беше напускала бащините си владения. Не знаеше почти нищо за света извън тях — поне не от личен опит. А сега от нея се очакваше да отиде на Западните острови — територия, завладяна от прадядо й, която сега представляваше последният остатък от родното й кралство. Там тя трябваше да събере оцелелите от нападението, ако изобщо бяха останали такива, и да се постарае да сглоби парчетата от разбитото владение. Мисълта я караше да потръпва.

Западните острови представляваха група от малки острови, струпани в близост до един по-голям, където се намираше Телирия — най-голямото пристанище на Голдерн, което явно щеше да стане и новата столица. Телирия беше голям град, но не можеше да се сравнява с огромните поселища, останали далеч на сушата и сега завладени от Изкованите. Тези градове бяха издигнати от нейните предци, устояли на вековете, могъщи и проспериращи, пълни с хора и изпъстрени с разнообразни архитектурни шедьоври от бял камък. Пазеха ги верните рицари на краля и техните войници.

Телирия бе много по-млад град. Там нямаше да я очакват красиви здания от дялан камък и цветни градини. Телирия беше търговско пристанище, всичко там беше ново и създадено да изпълнява практическа цел. Сър Арнолд й беше разказвал, че градът е обграден от високи крепостни стени, припряно струпани от грозни сиви скали. Там служеха малцина от рицарите на Голдерн. Вместо славните воини с брони в бяло и златно по улиците на Телирия сновяха грубовати моряци и гръмогласни търговци. Войниците там се чувстваха много по-добре на борда на боен кораб, отколкото на гърба на кон.

Цивилното население на Западните острови също беше доста по-различно. Малцина благородници се срещаха там, вместо тях богатствата и властта бяха в ръцете на големите търговци и корабовладелци. Простолюдието пък се състоеше не от земеделци и занаятчии, а от моряци, рибари и дръзки новозаселници, които търсеха нов живот далеч от бедността или пък от дългата ръка на закона. Валиндрес беше чувала, че на Западните острови често могат да бъдат видени също така пирати и контрабандисти.

На Островите младата принцеса щеше да се чувства като чужденка. А от нея се очакваше толкова много. Всичко това я накара да се разтрепери още по-силно.

В този миг усети тежко парче пухкава животинска кожа да се увива около раменете й. Стресна се за миг, но после чу басовия глас на варварина Улрих:

— Вземи — избоботи той, докато нагласяше наметката си на раменете й. Говореше с много странен акцент, какъвто принцесата никога преди не беше чувала. Отец Абелиус й беше споменал, че е от далечния север — дива земя, която никоя армия, от никое кралство не беше успяла да покори.

Сър Арнолд, който стоеше наблизо заедно с жреца, погледна с видимо недоволство към Улрих, който си позволяваше да заговори принцесата. Но знаеше, че едва ли може да стори нещо, за да го спре, дори да не беше обграден от целия кръвожаден екипаж на Дарън Райд.

Улрих беше най-едрият мъж, когото Валиндрес някога бе виждала. Исполинският му ръст от над седем стъпки се допълваше от огромни мускули. Принцесата бе виждала и друг път силни мъже — в столицата имаше атлети, които се състезаваха на организираните по празници спортни игри. Много от тях имаха невероятна мускулатура — като статуи на богове, изваяни от скулптор. Улрих не беше като тях. Фигурата му изглеждаше не като изваяна от мрамор скулптура, а като изсечена от грубата ръка на каменоделец гранитна скала.

Видът на варварина беше наистина свиреп — дългата му червена коса се спускаше по колосалните му рамене, които правеха главата му да изглежда твърде малка за тялото, и сякаш се сливаше с буйните косми, които растяха по огромните му ръчища и титаничните му гърди. Това се виждаше ясно, тъй като, въпреки студа, гигантът носеше само груб кожен елек, кожени панталони и ботуши, като сред облеклото му се открояваха кожите на няколко различни животни, които обаче почти се сливаха със собственото му буйно окосмяване. На колана му висеше грамаден, злокобно изглеждащ нож, с дръжка, направена от рог на някакво животно, което принцесата не познаваше.

Валиндрес вдигна глава и погледна към лицето му. То беше почти изцяло скрито от гъсти туфи рошава рижа брада. Изпъкваха единствено очите му, които имаха цвета и твърдостта на стомана. Въпреки това тя не изпитваше страх от него, тъй като Улрих се държеше с нея мило, макар и доста недодялано.

— Тук времето е студено, малката — чу се смехът на Улрих, който звучеше като рев на мечка.

— Да, забелязах това — отвърна Валиндрес равнодушно. — Благодаря за наметката.

Варваринът само изсумтя шумно в отговор.

— Забелязах, че и хората са доста хладни тук — продължи принцесата с поглед, вперен в морето.

— Какво, Дарън ли имаш предвид? — сбърчи чело Улрих. — Той си е малко сприхав понякога. Но е най-достойният мъж, когото познавам.

— Достоен? — зачуди се Валиндрес. — Какво достойно има в пиратството?

Огромният мъж се изплю през борда.

— И после се чудиш защо се държи студено — отново се засмя той. — Дарън не е пират. Ако беше, сега щяхме да сме доста по-богати, предполагам.

Той сякаш наистина се замисли.

— Но не е — продължи след малко. — Дарън не би откраднал от никого. И никога не би убил невинен, особено пък за пари.

Валиндрес повдигна вежди невярващо.

— Ами всички тези слухове за него? — попита тя със съмнение.

— Купчина глупости! — изсумтя Улрих. — Ние сме само контрабандисти. Не е най-почтеното занимание — признавам, но поне не убиваме никого. Освен ако не ни нападнат, де.

— Контрабандисти. Значи вие…

— Транспортираме разни неща — обясни Улрих. — Не е законно, но скоро сама ще откриеш, че законите не са най-важното в Сребърно море. Нито пък на Западните острови.

Последното остави леко горчив вкус в устата на Валиндрес и двамата останаха смълчани за няколко минути.

— Ти как се озова тук? — смени след малко темата тя. — Със сигурност идваш от далеч.

— Да — отвърна сухо варваринът. — Идвам от далечния север. Няма градове в моята родина, нито крале, рицари и принцеси. Само бурно море, дебел сняг и корав лед. Там парите и произходът не струват нищо — само силата на плещите и остротата на ума могат да те опазят жив.

— Звучи ужасно! — Думите избягаха от устните й, преди да успее да се спре.

— Такова си е! — отново се засмя Улрих, без да изглежда ни най-малко засегнат. — Точно заради това се махнах. Тук всичко е по-лесно. Стига да имаш някоя жълтица в джоба, можеш за нула време да се окажеш с корем, пълен с печено месо, глава, замаяна от силно вино и тяло, сгрято от дебели завивки и меката кожа на някое девойче!

Гръмкият му смях огласи палубата.

Думите му накараха Валиндрес леко да се изчерви. Тя харесваше Улрих и смяташе, че въпреки заниманието си е достоен мъж, но като принцеса, отраснала в кралския двор сред благородници, не бе свикнала на подобна прямота.

— А как се запознахте с капитан Райд? — без сама да знае защо, попита тя след малко. Имаше нещо в младия контрабандист, което силно я интригуваше.

— Дарън ли? — рече варваринът. — Реших да го последвам, след като ме победи в битка.

— Победил те е в битка? — Не можа да повярва принцесата, взирайки се в исполинската фигура на варварина. Не вярваше, че някой, роден от смъртна жена, би могъл да го надвие.

— Да — промърмори Улрих. — По онова време работех като телохранител на един богат търговец от Западните острови. Дарън пък се беше подвизавал на един от неговите кораби като моряк.

Онзи търговец беше гадна, тлъста и алчна свиня! — Гигантът се изплю, погнусен от спомена. — Отказа да плати на моряците за изпълнения курс. Бях го виждал да прави това и преди. Никой никога не посмяваше да направи нещо — всички се бояха от влиянието и охраната му.

Но Дарън не беше като останалите. Той се скара с търговеца и когато дебелакът се присмя на дързостта му, Дарън изтегли меча си и го нападна. Повали останалите двама телохранители за секунди — има ли меч в ръката, тоя момък е като демон!

Останахме само двамата и започнахме страховита схватка. Дебелият търговец използва забавянето, за да избяга като страхливо псе. Но той вече нямаше значение. И двамата имахме очи само за битката в този момент.

На доста места ме клъцна тогава нашият капитан, а накрая ме обезоръжи. И тогава си помислих: „Какво правя тук, пазейки онзи тлъст страхливец? Този момък пред мен е хиляди пъти по-достоен мъж от него!“. Предадох се и го убедих, че вече не сме врагове.

Моят народ вярва, че мъжът се качва на кораб и обикаля моретата, само ако е за да следва някой велик воин. Дарън е най-добрия боец, когото съм виждал и най-достойният мъж, когото познавам. Затова събрахме по-свестните от моряците, които търговецът беше измамил, и откраднахме кораба му — справедливо заплащане за труда на момчетата — Улрих се разсмя гръмко. — И ето ни сега на същия този кораб, с Дарън Райд като наш капитан.

Валиндрес не знаеше какво да мисли за всичко това. Като цяло капитанът й се беше сторил сприхав и грубоват — не предполагаше, че е храбър и горд мъж, който не би търпял ничие потисничество, независимо колко влиятелен е човекът. Замисли се, че може би затова толкова се бе ядосал на измамата им — явно капитанът не приемаше идеята, че някои хора стоят по-високо от други по рождено право.

— Ама, ти добре го измами, малката — прекъсна мислите й Улрих. — Същинска актриса си. Чак и сълзи пусна, само и само да размекнеш коравото му сърце! — Той отново се разсмя шумно.

— Какво имаш предвид? — попита принцесата леко притеснена.

— Много добре знаеш — отвърна Улрих със заговорническа усмивка. — Ако умът на нашия почитаем капитан беше бърз и остър колкото меча му, сега вероятно щеше да седи някъде на някой трон и да го наричат император. Но мен не можеш да заблудиш, малка принцесо.

Валиндрес само се усмихна в отговор. Да, определено харесваше Улрих. Не предполагаше, че някой ще разкрие малкия й театър. Но все пак беше проработило — капитанът се беше хванал на сценката с горкичката беззащитна принцеса, която има нужда от закрилата на някой храбрец в бляскави доспехи. Изглежда, пътуването щеше да продължи по план.

Принцесата осъзна, че докато са говорили, постепенно се е стъмнило и захладняло още повече. Тя се вгледа в нощното море. По здрач морската шир изглеждаше мрачна и неприветлива. Стори й се, че нямат място тук, че тъмните води са враждебни и зловещи. Отново се разтрепери.

— Ваше височество, най-добре ще е да се влезем вътре. — Думите бяха на сър Арнолд, който се беше приближил и поставил ръката си на рамото й.

Тя кимна и понечи да тръгне към каютата си. В този миг обаче вечерната тишина беше раздрана от ужасения писък на един от моряците. Миг по-късно Валиндрес зърна неясния силует на нещастника и чу силен плисък на вода, когато той падна в морето.

Пространството наоколо се изпълни с някакво злокобно жужене — като че ли хиляди летящи насекоми бясно размахваха ципестите си крила. След секунди нещо, което смътно напомняше на гигантски бръмбар — като бъчва с крила на насекомо и множество начленени крака — полетя право към принцесата. Тя се вцепени от ужас и успя само да нададе писък, предчувствайки как огромното изчадие ще я отнесе.

Пред нея обаче се стрелна огромната фигура на Улрих, който сграбчи един от членестите крака на съществото в яките си ръце и, като се завъртя около оста си, го запрати с все сила тъмните води. То цопна с оглушителен плясък, който разпрати пръски вода на метри във въздуха и потъна като скала.

* * *

Дарън чу виковете на палубата и злокобното жужене отвън. Остави разпънатата на масата карта и се втурна нагоре по стълбището, водещо към палубата на кораба.

Когато излезе на открито, завари пълен хаос. Хората му тичаха наоколо в паника — нещо, което не беше типично за тези храбри мъже — а жуженето бе толкова оглушително, че ушите му започнаха да пищят. Огледа се наоколо и видя източника — около кораба летяха дузина кошмарни същества с лъскави тумбести тела и множество насекомоподобни крака със заострени като шипове краища. Те нападаха всичко, което се движеше и скоро Дарън чу агонизиращите викове на няколко моряци, пронизани от ноктестите крайници на жужащите изчадия. Видя как един от хората му бива отнесен високо във въздуха и после пуснат върху палубата, където костите му се натрошиха.

Дарън се втурна на помощ на другарите си и извади меча от ножницата. Покрай него профуча могъщият Улрих, който бе вдигнал с една ръка принцесата, сякаш бе невръстно пеленаче и я понесе с великански крачки към вътрешността на кораба, далеч от битката.

Сър Арнолд и отец Абелиус се опитваха да го следват, но не можеха да смогнат на широката му крачка. След малко обаче им се наложи да спрат, защото на пътя им се изпречи едно от чудовищата. Рицарят — ветеран, кален в стотици битки, не загуби и секунда и изтегли дългия си меч от ножницата. Без капка колебание той хвана здраво оръжието с две ръце и нанесе мощен фронтален удар право по изпъкналия гръб на съществото. Острието обаче отскочи от лъскавото тяло и във въздуха се посипаха рой искри. С упорство и безразсъдна храброст, присъщи само на един рицар, сър Арнолд не отстъпи и крачка, а вместо това опита пронизващ удар. Това обаче не произведе нищо друго освен още искри, когато върхът на меча се плъзна безобидно по гладкото изпъкнало туловище на изчадието.

„Метал“, помисли си Дарън, докато наблюдаваше как звярът се впуска в атака към двамата мъже. Младият капитан се втурна към него, като по пътя постави дланта си върху синия кристал, инкрустиран в ефеса на изящния му меч и я задържа там, концентрирайки волята си. Острието засия ярко и потъна чак до дръжката в тумбестото тяло на металното създание, когато Дарън скочи отгоре му и го прониза.

Сър Арнолд и отец Абелиус останаха да гледат като втрещени, когато лъскавото метално туловище се сгромоляса пред краката им. Дарън скочи от гърба му и им извика:

— Или се бийте с тях, или не ни се пречкайте!

Капитанът им обърна гръб и се впусна в разразяващата се схватка. Държеше в десницата си омагьосания меч, готов да посрещне още врагове. Около него битката не вървеше така сполучливо за неговите другари — малцина успяваха да нанесат каквито и да е поражения на металните зверове с леките си моряшки саби. Дарън чу виковете на още няколко мъже, които полетяха зад борда и цопнаха в смразяващите мрачни води на нощното море. Пред очите му един от моряците буквално беше разкъсан на парчета — металните, завършващи с шипове крака на едно от чудовищните насекоми се забиха в тялото му на шест различни места, а след това го разпориха, сякаш бе стара дрипа. Дарън не беше сигурен кое е най-отвратително — агонизиращият вик на моряка, гледката на разчлененото му тяло или зловещият звук на късаща се плът и трошащи се кости.

Погледът му падна върху един от най-верните му моряци — мъж на име Валкас — доблестен човек и ненадминат лъкометец. Изглежда той щеше да стане поредната жертва на металните ужаси, тъй като едно от съществата се приближаваше към него с неумолима решителност. Дарън само протегна безпомощно ръка в отчаян опит да спре неминуемата гибел на приятеля си.

Валкас обаче не смяташе да се дава толкова лесно. Със завидно спокойствие и желязна дисциплина стрелецът опъна тетивата на лъка си до краен предел и когато звярът беше на не повече от две-три крачки, освободи стрелата. Тя полетя кратко, но с такава сила, че се заби дълбоко, точно между противните очи на създанието. Валкас се отмести грациозно в страни, точно преди звярът да се сгромоляса върху дъските на палубата. Крилете му потрепнаха още няколко пъти, явно в последен отчаян опит да полети, а след това той застина. Стрелецът, слаб и жилест мъж на средна възраст с остри черти, поздрави Дарън с леко накланяне на дългия си лък.

Храбростта на приятеля му изпълни младия капитан с решителност. Неговите хора бяха банда смелчаци и луди глави и бяха оцелявали след всяка битка, колкото и неравна да е тя. Тази не биваше да прави изключение.

Дарън не загуби и секунда повече. Втурна се към едно от съществата, което сега пикираше ниско над кораба и с един скок се метна на гърба му. Не се задържа дълго там обаче — описа широка дъга с меча си, която остави дълбок прорез в металната му черупка и след това отново се оттласна с крака за нов акробатичен скок. Хвана се за такелажа^[1], точно когато чу под себе си сгромолясването на изчадието върху дъските долу. Без да се обръща, започна да се катери по въжетата с ловкостта на дива котка.

Беше вече високо над палубата, когато към него се спусна друго от кошмарните създания. Дарън си позволи кратък миг, за да огледа обстановката около себе си и след това, без да се замисля повече, се хвърли встрани, политайки във въздуха. Чудовището не успя да реагира на рязката смяна на посоката и го подмина, но не и преди капитанът да успее да замахне със светещото си острие и да отсече близката до него двойка криле. Съществото описа широка спирала във въздуха, преди да цопне в тъмното море. Но Дарън нямаше време да следи полета му — той бе преценил скока си така, че да се приземи право върху гърба на друго от изчадията и сега, когато това се случи, мъжът обърна острието на меча си надолу и го заби с все сила в тумбестото тяло под себе си. Миг по-късно чудовищната метална буболечка се наклони на една страна и започна да пада стремглаво надолу. Като използва дръжката на оръжието си за опора Дарън се задържа върху звяра до последния момент, след което отскочи мощно и направи зрелищно задно салто. Металното изчадие полетя през борда, а капитанът се приземи на палубата, стъпил здраво на краката си.

Пред себе си, в далечния край на палубата, видя сър Арнолд, който държеше дългия си меч с две ръце и го беше вдигнал високо, готов да посрещне предстоящата атака. А тя идваше право към него с главозамайваща скорост и във формата на гигантска метална буболечка. Рицарят остана на мястото си, сякаш беше статуя на някой от древните герои на Голдерн. И точно когато изглеждаше, че летящото изчадие ще го помете, той направи бърза крачка в страни от пътя на съществото и в същото време отправи мощен съсичащ удар. Дългото острие, макар и да не беше омагьосано, бе запратено с такава сила и точност, че отсече едната двойка крила на създанието, сякаш то не беше огромен метален звяр, а най-обикновена муха.

Осакатеното туловище загуби баланс, но вече беше набрало твърде голяма скорост, за да спре. То се блъсна право в дървения парапет на ръба на палубата и полетя към ледените води на морето сред порой от трески.

Наоколо моряците сякаш вече привършваха битката с кошмарните същества, повечето от които вече бяха свалени. Едно от тях се сгромоляса току до Дарън, а от гърба му, в който бяха забити две стрели, скочи Валкас със самодоволна усмивка на лицето. Миг по-късно обаче усмивката му изчезна, заменена от изражение на ужас, когато видя, че едно от създанията връхлита върху капитана му. Стрелецът вече предчувстваше гибелта му, когато сякаш от нищото изскочи могъщият Улрих. Набрал скорост, варваринът блъсна чудовищното насекомо с исполинското си рамо и го запрати далеч от кораба, от където само се чу поредното гръмко цамбурване.

— Съжалявам, че се забавих, капитане, но трябваше да се погрижа за принцесата — рече Улрих с престорено разкаяние. Дарън не му отвърна нищо, а в место това извика:

— Валкас! — и посочи нагоре. Всички погледи се извърнаха натам. Последното от съществата, разбрало, че са загубили, се опитваше да се измъкне. То летеше с пълна скорост и бързо се отдалечаваше от кораба.

— Спри го! — извика Дарън на стрелеца.

Валкас светкавично извади една стрела от колчана си и я изстреля като мълния по посока на беглеца. Стрелата удари твърдата метална черупка и отскочи безвредно встрани. Валкас обаче вече беше запратил втора, този път по-прецизно насочена стрела и тя успя да пробие бронята на изчадието. Но групата мъже не успя да се зарадва на това попадение, тъй като то по никакъв начин не забави полета на металния звяр. Валкас успя да се окопити и да стреля отново, но създанието вече беше твърде далеч за обхвата дори на дългия му лък и стрелата описа голяма парабола, преди да потъне в тъмните морски дълбини.

Улрих започна да реди грозни ругатни. Дарън остана смълчан, но по лицето му неговите другари можеха да познаят, че капитанът им е бесен. Някой му дължеше сериозни обяснения.

* * *

— Отново ме измамихте! — крещеше Дарън на принцесата и двамата й спътници. — За Изкованите човешките благородници не значат нищо, но явно има още нещо, което сте скрили!

Намираха се в едно помещение под палубата с груба дървена маса в средата. От едната страна на масата бяха седнали тримата неочаквани пасажери, а срещу тях — капитанът, заобиколен от Улрих и Валкас. Единствената светлина в помещението идваше от един стар ръждив фенер, който бе окачен на тавана и с всяко поклащане на кораба хвърляше зловещи сенки по изкривеното от яд лице на Дарън.

— Тази вечер загубих седем добри мъже! — продължи капитанът — всички те бяха мои приятели! — Дарън хвърли поглед през рамото си, където се бяха скупчили останалите моряци от кораба, опитващи се да разберат какво става.

— Как да обясня на екипажа си за какво са загинали братята им? — не спираше да крещи младият мъж с нарастващ гняв.

Сър Арнолд и отец Абелиус останаха смълчани, като само си размениха притеснени погледи. Явно нямаха намерение да издадат нищо. Това накара Дарън да се почувства още по-ядосан — беше видял лицата на хората си, до един храбри мъже и опитни ветерани от десетки битки, но сега всички те изглеждаха ужасени. А най-вбесяващото от всичко беше, че никой от тях не разбираше с какво са си навлекли гнева на металната напаст. Да, дори децата знаеха, че Изкованите мразят всяка жива плът, но никой не ги беше виждал толкова далеч на запад и никой не беше чувал за толкова дръзки нападения.

Капитанът беше на път отново да се разкрещи, когато принцесата се изправи:

— Напълно сте прав, капитане — каза Валиндрес с глас, който въплъщаваше силата на благородния й род на велики крале. Дарън не можеше да повярва, че това крехко момиче е в състояние да звучи толкова властно и непоклатимо. Кехлибареният й поглед за първи път срещна неговия и в очите й се четеше единствено решителност. Младият мъж с изненада откри, че му е трудно да откъсне поглед от тях. Това, заедно с наглостта й го вбесяваше толкова, че несъзнателно посегна към ръкохватката на магическия си меч.

Валиндрес обаче не му даде шанс за реакция.

— Ако бъдете така добри да ме последвате, ще ви обясня всичко — каза тя и с уверени крачки тръгна към вратата.

— Но, Ваше височество… — опита се да протестира сър Арнолд, ала бързо млъкна, щом принцесата го стрелна с поглед, в който двете късчета кехлибар сега приличаха повече на пламъци. Без повече протести той последва своята господарка заедно със стария жрец.

Останали без думи, Дарън, Улрих и Валкас тръгнаха подире им. Моряците се отдръпнаха, за да направят път на девойката, която явно се беше насочила към каютата си. Щом влезе в нея, тя застана до вратата и направи кратък жест на Абелиус по посока на големия сандък в дъното на помещението. Старецът се поколеба, но още един огнен поглед беше достатъчен да убие всякакви по-нататъшни протести. Жрецът се дотътри до сандъка и го отвори мъчително бавно. Сър Арнолд му се беше притекъл на помощ и започна да вади разни неща от масивната дървена кутия. Вътре явно се съхраняваше майсторски изработената броня на рицаря.

Дарън гледаше случващото с напрегнато очакване. Бронята на рицар от Голдерн му напомняше за детството — в онези сякаш така далечни времена се беше възхищавал на рицарите като на митични герои. След миг тръсна глава, за да прогони неканените спомени:

— Не вярвам Изкованите да са бѝли целия път до тук само заради една рицарска броня, колкото и скъпа да е тя — рече той заядливо. Търпението му започваше да се изчерпва.

Скоро обаче сър Арнолд приключи с изваждането на частите от своите доспехи и се дръпна встрани. Отец Абелиус се наведе над сандъка и извади от дъното му някакъв продълговат вързоп. Отиде до принцесата и й го подаде с раболепен поклон.

Валиндрес пое вързопа и внимателно разви слоевете плат. От вътре извади малък скиптър, изглежда златен, чиято глава бе оформена като слънце с разпрострени лъчи, а в центъра му бе инкрустиран голям прозрачен кристал.

— Кралският скиптър на Голдерн — обясни принцесата. — Това е древна реликва с огромна сила. Отец Абелиус смята, че ако успеем да разкрием тайните му, ще притежаваме нужната мощ, за да спрем ордата на Изкованите.

Разнесе се вълна от изненадани възгласи — моряците сега бяха струпани пред вратата на каютата. Дарън им направи жест да замълчат.

— Значи заради това е всичко! — кипна младия капитан. — Използвате ме да пренеса реликва, която очевидно плаши Изкованите. Трябва да хвърля и трима ви за храна на рибите, заедно с проклетия скиптър!

Знаеше, че това няма да помогне обаче, металните изчадия вече знаеха къде са и щяха първо да избият целия екипаж на кораба и чак после да проверяват дали скиптърът е още там.

— Нали сте контрабандист, капитан Райд — заговори принцеса Валиндрес със същия тон на владетелка, който бе използвала по-рано. — С това се занимавате. Скришом превозвате ценни стоки. Е, по-ценна стока от тази едва ли сте превозвал. Приемете го като предизвикателство.

Дарън остана като ударен от гръм. Беше напълно обезоръжен от тази царствена девойка. Улрих се изсмя кратко и гръмко, а после изръмжа одобрително.

Капитанът вдигна безпомощно ръце и без да каже нищо повече, изхвърча от каютата. Разбута моряците и пое в неясна посока. Никой не разбираше какво се случва. Някои започнаха да се тревожат, че капитанът им е обзет от внезапна лудост.

Улрих пръв се осъзна и се втурна след приятеля си, последван от всички останали в каютата и пред нея. Скоро настигнаха младия мъж, който беше коленичил на долната палуба и опипваше дъските на пода. Преди да го попитат какво всъщност прави, той явно откри това, което търсеше. Миг по-късно вдигна някакъв скрит капак на пода, под който се виждаше дървено стълбище, водещо още по-надолу. Дарън слезе по него и се изгуби от поглед. Последваха го Улрих и Валкас, както и принцесата заедно с двамата й спътници.

В скритото помещение долу завариха капитана да сваля платнището, което покриваше някакво странно устройство. Беше масивна метална структура с четвъртита форма, висока колкото човешки ръст и почти толкова широка. От нея се подаваха най-различни лостове, зъбни колела и други странни форми. Най-странно от всичко беше, че изглежда тази машина бе вградена в самия кораб. Никой не знаеше какво да каже. Единствено отец Абелиус, който се бе забавил на стълбите, заговори с разтреперан глас:

— В името на Слънцето! Това е динамо, създадено от древните ковачи! Откъде го имаш, младежо?

— Подарък ми е от един благородник за това, че спасих единствения му син — отвърна Дарън, без да поглежда жреца. — Принадлежало е на семейството му от векове. Настояваше да го взема.

След това пъхна ръка под яката на ризата си и издърпа навън висящия на врата му медальон. На него беше закачен зеленикав кристал, голям колкото детски юмрук.

— Имам само един кристал, с който да го захраня — обясни капитанът — Пазех го, в случай че се наложи да спасявам екипажа си от пирати. Сега обаче имаме дори по-голяма нужда от него.

— Какви са тия приказки? — избоботи Улрих с видимо раздразнение. Грамадният варварин трябваше да стои приведен, за да не удря косматата си глава в тавана. — И какво, да го вземат Изкованите, е динамо?

Без да обръща внимание на приятеля си, Дарън отвори някаква малка вратичка в корпуса на динамото и постави зеления кристал на пригодената за целта поставка. След това затвори отново вратичката и се обърна към Улрих:

— Дръпни онзи лост — посочи към дъното на помещението. Въпросният лост представляваше дълъг метален прът, очевидно пригоден да бъде дърпан от няколко души едновременно. Това обаче не се оказа проблем за могъщия северняк. Той напрегна колосалните си мишци и лостът поддаде с гръмко скърцане. В този миг корабът се разтресе и сякаш нещо във вътрешността му се раздвижи.

Дарън изкачи бързо стълбището и нареди на моряците си:

— Свалете всички платна! Веднага!

Мъжете се втурнаха да изпълнят заповедта.

Скоро всички, намиращи се на кораба, бяха на най-горната палуба. Всички с изключение на Дарън и отец Абелиус гледаха с недоумение, когато осъзнаха, че корабът пори вълните със скорост, непостижима дори при най-силен вятър.

— С това се надявам да стигнем Островите, преди да ни настигнат металните твари — обясни капитанът с напрегнато изражение.

Всички се молеха да се окаже прав.

* * *

Тази нощ никой не можа да заспи. Тревогата от надвисналата над главите им заплаха не позволяваше на моряците да мигнат. Принцесата се беше оттеглила в каютата си, а сър Арнолд бе останал да я пази. Отец Абелиус пък прекара нощта в помещението с грубата дървена маса. При него бяха капитанът с двамата му помощници и няколко от моряците.

— Дано тази магия на капитана да проработи — каза един от мъжете — Не мисля, че ще оцелеем след още една атака на тия проклетии.

Останалите закимаха мрачно.

— Смъртта далеч не е най-ужасното нещо, което Изкованите могат да ти причинят, моряче — заговори старият Абелиус. — Много по-лоши неща са по силите им, бъдете сигурни.

— Какво искаш да кажеш, старче? — попита Валкас с нетипично треперещ глас.

— Изкованите били създадени от Древните ковачи — започна да разказва жрецът. — Могъщи сили владеели Ковачите и създавали велики творения. С магически заклинания си служели и ги вплитали в изделията си. Открили и как да заключват енергията на природните стихии в омагьосани кристали.

Някои от тях създавали машини, които правели живота на хората по-лесен — като динамото, което задвижва този кораб. Други пък създавали могъщи оръжия — като този меч — старецът посочи оръжието на капитана.

— Но един от ордените им вярвал, че магията им има силата да вдъхне живот на метала — продължи старецът. — И се оказали прави. Така се родили Изкованите. В началото те донесли слава и богатство на своите създатели. Изкованите помагали на хората — служели вярно и безпрекословно.

Но един от Ковачите искал да даде на творенията си душа — само така вярвал, че те ще бъдат истински живи. Накрая успял да дари един от своите Изковани с душа.

Но цената била ужасна — душата, която дал на творението си, Ковачът изтръгнал от тялото на собствения си невръстен син — тук старецът спря, сякаш потресен от собствения си ужасен разказ.

— Изтерзаната душа на момчето, затворена в металното тяло, възневидяла всяка жива плът. Искала мъст за жестокостта на създателите си.

И така този пръв сред Изкованите, който бил надарен с душа, успял да поеме контрол над всички свои метални събратя и ги отвел далеч от човеците, които така ненавиждал. Но не и без да смаже и убие всяко живо създание, което се изпречело на пътя му.

След тези ужасяващи събития Ковачите се заклепи да унищожат всяка книга, в която описвали тайните на своето познание и никога повече да не използват уменията си. Така изчезнали всички техни ордени, а само единици от чудодейните им творения са запазени до днес.

Изкованите обаче не изчезнали. Техният водач успял да разбули тайните на Древните ковачи, които го били създали. Но той ги използвал с едничката покварена цел да унищожи всяко живо създание.

През вековете малко е останало като познание за Изкованите. Малцината храбри шпиони, които са успявали да се върнат живи от мрачните им владения и да запазят разсъдъка си след това твърдят, че в недрата на далечни планини той е построил чудовищни пещи, в които създава безчет от своите метални слуги.

Но тази армия не била достатъчна да унищожи омразните човеци. Кралете на Голдерн разполагат със силата на магьосници и жреци, чиито способности могат да развалят заклинанията, даващи живот на Изкованите и да ги превърнат отново в неподвижен метал.

Това обаче не спряло водача на Изкованите. Векове наред той търсил отговор и най-после успял да разбули тайната. Открил начин да превръща живите същества в ужасяващи твари от метал и плът, слети в едно. Магьосниците и жреците не могат да изтръгнат душата от тези скверни тела. А водачът на металната орда ликува при вида на омразните нему живи същества, поробени и осквернени — станали пленници на собствената си плът, обединена в кощунствено цяло с живия метал.

Казах вече, че Изкованите могат да ни сторят много по-лоши неща от това да ни убият. Те могат да ни превърнат в едни от тях.

 

 

Щом старецът приключи, в помещението настана тягостно мълчание. Ужасът от неизвестното сега бе заменен от още по-големия страх от отвратителната съдба, която заплашваше да сполети всички им.

Дарън потъна в неспокойните си мисли. В главата му препускаха спомени за миналото му в Голдерн — някогашният му дом, който вече не съществуваше. Мислеше и за опасността, която ги грозеше и за това дали ще успее да опази екипажа си. А сред всичко това, незнайно защо изплуваше образът на Валиндрес. Тази малка нахална благородничка имаше необяснимо влияние върху него. Той я мразеше заради всичко, което тя символизираше и заради наглия начин, по който се беше промъкнала на кораба му с измама, застрашавайки живота на всички на борда. И все пак имаше нещо омагьосващо в красивите й, но властни черти и нежния й и все пак стоманено твърд глас.

Дарън тръсна глава, за да прочисти съзнанието си. Не го свърташе на едно място. Стана от стола и излезе да подиша малко чист въздух. Надяваше се това да проясни мислите му. Или още по-добре — надяваше се да спре да мисли въобще.

След няколко минути стоеше подпрян на дървените перила и се взираше далеч на изток, където първите лъчи на зората вече хвърляха пурпурното си зарево над морските вълни. Гледката наистина го успокояваше — сякаш слънцето изплуваше от морската шир, която заобикаляше кораба, докъдето поглед стига във всички посоки.

Когато започна да просветлява по-сериозно, Дарън забеляза, че нещо се движи по водната повърхност. Отначало не му обърна специално внимание, но скоро осъзна, че каквото и да е това, то бързо се приближава към тях. Корабът пореше вълните със страшна скорост, задвижван от древното динамо, но този странен обект беше много по-бърз. Никой кораб не беше способен на такава скорост. Младият капитан усети, че нещо в гърдите му се стяга.

Дарън реши да не чака повече и призова целия си екипаж да се яви на палубата. Всички погледи се насочиха към странното нещо в далечината.

Минутите се нижеха, а странният обект ги настигаше неумолимо. Скоро започнаха да се отличават очертанията на нещо като кораб. Но приликата беше съвсем бегла — този неестествен съд не плаваше по водата. Вместо това се виждаха няколко чифта подобни на крака приспособления, с които невижданото превозно средство сякаш тичаше по морската повърхност като титанично насекомо.

Дарън разбра, че нямат време за губене:

— Всички да се подготвят за битка! — извика той — Веднага!

Моряците нямаха нужда да им се повтаря и скоро на палубата настъпи оживление. Капитанът пое дълбоко въздух и издиша бавно. Не спираше да си повтаря, че не всичко е изгубено. Да, бяха ги открили, но все пак веднъж бяха оцелели срещу Изкованите. Може би отново щеше да им провърви. Дарън вярваше в екипажа си — беше готов да повери живота си на всеки един от членовете му, но този път имаше смразяващото предчувствие, че им предстои да влязат в последната си битка заедно.

Не можеше да си позволи да се оставя на подобни мисли за дълго. Скоро всичките му мъже бяха в пълна бойна готовност и очакваха заповедите му. Улрих застана редом до капитана си. Огромният мъж беше прекарал цялата нощ в молитви към варварските си богове да им донесат избавление. Но сега беше готов за действие — беше гол до кръста, цялата му кожа бе изрисувана с някакви странни руни и символи, косата му беше пусната да пада свободно, а на главата си бе нахлупил страховит шлем с чифт огромни навити рога от овен. В яките си ръце пък стискаше две грамадни бойни секири. Той кимна на Дарън и младият капитан разбра посланието — каквото и да станеше, щяха да го посрещнат заедно.

Дарън обърна погледа си към морето — подобният на насекомо кораб вече ги беше настигнал. Странните метални крака спряха лудешкия си бяг и корабът се отпусна върху водната повърхност. Така изглеждаше почти като нормален кораб. Разликата идваше от факта, че вместо от дърво корпусът му беше от метал. Капитанът не проумяваше как се държи над водата — вероятно някаква черна магия на Изкованите. Освен това явно също имаше свое динамо, тъй като прецизно поддържаше тяхната скорост, така че двата кораба да са изравнени.

Самите Изковани, разбира се, съставляваха екипажа. За ужас на младия мъж и сякаш като зловещо потвърждение на страховития разказ на отец Абелиус — съществата на борда на металния плавателен съд изглеждаха като хора. Но по-внимателният поглед разказваше друга история — лицата на много от тези хора бяха заменени от стоманени маски, а още по-зловещи бяха тези, чиито лица бяха запазени, но вградени в метални черепи. Не носеха дрехи — бяха напълно разкрити за ужас на всички на борда на човешкия кораб. Телата на новодошлите бяха обковани в метал. На много места се виждаше, че цялата им кожа е смъкната, а парчетата метал са забити директно в оголените мускули. Виждаха се кости със стърчащи от тях метални пластини, както и сухожилия, които постепенно преливаха в дебела стоманена тел. Гледката беше потресаваща и Дарън чувстваше как мнозина от храбрите мъже зад гърба му сега трепереха от ужас като малки деца. Улрих започна да реди молитви към варварските си богове, тук-там прекъсвани от някоя ругатня.

Множеството на борда на металния кораб застина и се отмести да освободи път. Някаква фигура премина от там и застана така, че да е възможно най-близо до Дарън. Съществото явно някога беше представлявало красива млада жена. Сега обаче фините черти на лицето й бяха пресъздадени в маска от искрящо сребро, а дългите й коси бяха заменени от хиляди фино изплетени златни верижки. Иззад маската в младия капитан се бяха вторачили две очи, сини като морето — единствената запазена част от лицето, което бе имала приживе. Жената беше наметната с дълга пелерина, изплетена от лъскави метални люспи — служеща едновременно като дреха и броня.

Тя извади ръцете си изпод пелерината и ги разпери широко в знак, че желае само да поговорят. От раменете чак до дланите, те все още бяха нежните ръце на млада жена. Но пръстите й бяха заменени от дълги и остри като ками стоманени нокти.

— Поздрав, капитане! — провикна се тя през няколкото метра, които деляха корабите им. Гласът й беше съвсем човешки — нежен и мелодичен, съвсем не на място в уродливото й тяло.

— С какво мога да Ви бъда полезен? — попита Дарън с престорена учтивост. Надяваше се да проточи разговора възможно най-дълго, за да спечели време.

— О, Вие и хората Ви бихте могли да ни бъдете полезни по толкова много начини — отвърна металната жена, а гласът й издаваше весели нотки иззад безизразната маска. — Но за момента единственото, което искаме от Вас, е скиптърът. Предайте ни го заедно с принцесата и можете да си продължите по пътя, без никой да ви закача.

Дарън чак сега забеляза, че принцесата е излязла от каютата си и стоеше заедно с двамата си придружители точно до него.

— Е, принцесо — обърна се Изкованата към Валиндрес — готова ли сте да спестите неприятностите на всички тези хора и да ни донесете скиптъра?

Принцесата се държеше, сякаш дори не я е чула. Металното създание отново се обърна към Дарън:

— Може би Вие ще сте по-сговорчив, капитане — рече тя. — Държите в свои ръце съдбата на екипажа си. Ще ни дадете ли, каквото поискахме?

Дарън се поколеба. Звучеше толкова лесно — просто им даваше принцесата и скиптъра и си тръгваше свободен. Не хранеше любов към аристократите, не го интересуваше съдбата им. Но помнеше разказа на Абелиус — Изкованите презираха всяко живо създание. Дори да ги оставеха да си тръгнат свободни днес, рано или късно щяха отново да ги нападнат. Пък и ако наистина този скиптър беше единствената надежда да бъдат спрени металните изчадия? Не искаше той да се окаже този, който като малодушен страхливец щеше да обрече целия човешки род, само за да спаси собствената си жалка кожа.

— Не! — Дарън чу собствения си глас сякаш от далеч. — Никога няма да дам нищо на изчадия като вас без битка!

— Изборът си е Ваш, капитане — отвърна среброликата. — Скиптърът ще бъде наш, по един или по друг начин. Но признавам, че се радвам, задето отказвате да го дадете доброволно. Гледката на вашата мека, податлива плът наранява очите ми! Но не се бойте. Днес е радостен ден за всички вас! Скоро ще станете съвършени! Скоро ще бъдете наши братя и ще застанете редом с нас в сътворението на един нов и съвършен свят! — ноктите й се свиха заплашително. — Вървете, братя мои! Отървете ги от проклятието на плътта!

При тези думи ордата от метални изчадия се раздвижи. Към кораба на хората полетяха метални куки и го придърпаха достатъчно близо, така че Изкованите да могат да се прехвърлят на борда му. След това металната паплач се изсипа на палубата на дървения съд като смъртоносна вълна.

Металната жена направи грациозен скок и се приземи ловко върху дъските точно пред принцесата.

— Доведох някого, когото със сигурност искате да срещнете отново, малка принцесо. — Изкованата нададе зловещ металически смях. В този миг на палубата скочи най-ужасното от всички създания досега. Беше по-едро дори от Улрих, а фигурата му напомняше на гротескна имитация на рицарска броня. От цялото му тяло стърчаха грозни стоманени шипове, около които бяха усукани кръвоносните съдове на човешко тяло, по които все още пулсираше гореща кръв. Тя явно се подгряваше от вътрешна пещ, тъй като от пролуките в бронята се стелеше черен пушек и тук-там се подаваха огнени езици. Шлемът на бронята представляваше безформено парче стомана със стърчащи остри шипове.

След миг шлемът се отвори и когато пушекът се разнесе там се показа, забито с метални нитове за стоманата, лицето на възрастен мъж.

— Татко! — изпищя Валиндрес и от очите й рукнаха сълзи.

— Че кой би бил по-подходящ да вземе скиптъра от самия крал на Голдерн? — смехът на Изкованата звучеше като стържене на метал.

Бившият крал запристъпва към ужасената принцеса. Създанието надигна грозните си ръце. Сега едната от тях представляваше ноктеста лапа, оформена от металните шипове, а другата се беше сляла завинаги с кралския меч на Голдерн — изящно оръжие, изработено от Древните ковачи. Дарън понечи да се притече на помощ на девойката, но пътят му беше преграден от металната жена, чиито ужасни нокти полетяха, жадни за кръвта му. Единствено бързите му реакции спасиха живота на младия капитан в този момент. Той отскочи бързо назад и се подготви да посрещне Изкованата с изтеглен меч. Зад нея виждаше поквареното тяло на краля, което надигна меча за да посече някогашната си дъщеря. В последния момент острието му бе спряно от някаква фигура, облечена от глава до пети в лъскава броня.

Дарън разпозна сър Арнолд. Рицарят сега носеше разкошните си доспехи в цветовете на кралската гвардия — бяло и златно. Капитанът не можа да не се възхити от храбростта и силата на този мъж — последният рицар на Голдерн.

Капитанът не можа да проследи как ще се развие тази битка, тъй като се налагаше да води своя собствена. Среброликата жена отново настъпваше, този път с още по-голяма ярост. Дарън събуди синия кристал в ръкохватката и острието на меча му заблестя отново.

Мъжът избегна няколко особено свирепи удара и замахна с омагьосаното си острие. Изкованата обаче беше бърза като вятър и отби оръжието с ужасните си нокти. Дарън използва бързината си, за да я притисне, като я засипа с порой от удари. Накрая почувства, че моментът е настъпил — изтласка противника си назад и замахна със светещото острие, влагайки цялата си сила. Металната жена вдигна ноктите си, за да се предпази, но Дарън знаеше, че при такъв удар мечът му реже стоманата, сякаш е хартия. Острието се блъсна в ноктите с оглушителен звън и рояк искри. И спря. Тези нокти не бяха от обикновена стомана. Изкованата отблъсна меча встрани и се хвърли към стъписания от изненада млад мъж.

* * *

Валиндрес вдигна очи нагоре. Очакваше, че острието ще я посече и всичко ще свърши. Но нищо такова не беше станало. Вместо това над нея стоеше верният й сър Арнолд, кръстосал меча си с този на металното изчадие. Със свободната си ръка звярът блъсна рицаря настрани и отново се насочи към девойката. Валиндрес се разтрепери неудържимо. Старият рицар обаче отново се впусна в атака и стовари с все сила меча си върху главата на създанието. Ударът откърти един от металните шипове, стърчащи от страховития шлем. Изчадието нададе металически вой и замахна да посече рицаря. Сър Арнолд успя да се гмурне под връхлитащото острие и извика:

— Бягайте, принцесо! Аз ще се справя с него.

Валиндрес знаеше, че никой смъртен човек не би могъл да се справи с тази зловеща сянка на някогашния й баща, но все пак се изправи и побягна. Наоколо битката се беше разразила със страховита сила. Изкованите налитаха върху хората с огнена омраза. Не носеха оръжия — те бяха част от тях. В телата им бяха имплантирани стоманени нокти, шипове и зъби и те ги използваха, за да разкъсат всяка плът, която им се изпречеше на пътя.

Принцесата знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Нямаше никаква идея какво би могла да стори срещу тази орда метални твари. Започваше да я връхлита паника. Тогава си спомни за храбрия сър Арнолд и всички останали достойни хора, които бяха готови да дадат живота си за нея. Не можеше да си позволи да ги предаде. Това й даде кураж и тя разбра какво трябва да направи.

В този момент обаче пред нея изскочиха двама от Изкованите. Острите им нокти се стрелнаха напред и тя почувства хладните пръсти на смъртта, които посягаха да я отнесат. Но ноктите така и не стигнаха до нея. Сякаш от нищото се бе появил Улрих, който връхлетя като тайфун върху съществата. Двете му огромни брадви се стовариха върху тях и ги превърнаха в безформени купчини прекършена плът и смачкан метал.

— Тук е твърде опасно за теб, малката! — извика й варваринът. — Трябва да се скриеш някъде!

— Не! — отвърна му твърдо Валиндрес. — Трябва да стигна до каютата си! Трябва да взема скиптъра!

Улрих изруга. Смаза още няколко от Изкованите и подвикна на Валкас. Стрелецът явно бе стоял на близо за да ги прикрива.

— Трябва да си пробием път до каютата й — обясни му севернякът.

Валкас кимна кратко и зареди нова стрела в лъка си. Двамата поведоха принцесата в уречената посока. Налагаше се да си проправят път с бой и на няколко пъти Валиндрес загуби надежда, че ще успеят. Но двамата мъже се оказаха страхотен екип и скоро малката им група се оказа пред вратата на каютата. Там ги очакваше отец Абелиус.

— Трябва да използваме скиптъра — почти извика девойката. Дъхът й излизаше на пресекулки.

— Принцесо, тайната на скиптъра е изгубена — отвърна старецът мрачно. — Никой не знае как да се отприщи силата му.

— Ще трябва да разберем и то бързо — заяви твърдо Валиндрес, вече овладяла дишането си.

— Не разбирате, Ваше височество. Може да отнеме години. Трябва да се направят проучвания…

— Трябва да стане веднага! — сряза го принцесата и го избута в каютата. — Можете ли да ни спечелите време? — обърна се към двамата бойци.

Улрих и Валкас кимнаха и се обърнаха да посрещнат следващата вълна нападатели.

* * *

Дарън чувстваше, че започва да го обзема отчаяние. Рядко можеше да си позволи да хвърли поглед към битката около себе си, но беше наясно, че тя прилича по-скоро на клане. Хората му не можеха да се опрат на Изкованите, а освен това металните изчадия имаха числено превъзходство. Недалеч от капитана сър Арнолд се сражаваше с героична храброст срещу бившия си крал, но усилията му бяха безплодни. Десетки пъти мечът на рицаря се бе стоварил върху стоманеното тяло на врага му и всеки път отскачаше от него, като че ли е детска играчка.

Дарън осъзнаваше, че собственото му положение не е по-добро. Колкото и бърз да беше, колкото и сложни акробатични маневри да опитваше, металната жена винаги успяваше да се защити. Мъжът чувстваше, че силите му са на привършване. Бавно, но сигурно преминаваше в глуха защита, а ударите на Изкованата се сипеха все по-ожесточено. Въпрос на време беше изтощението да го накара да сбърка и зловещите метални нокти да се впият в плътта му.

Младият капитан започна да отстъпва, опитвайки се да намери изход. Отчаянието роди смътна и неясна идея, но това беше единственото, с което разполагаше в този момент. Изчака поредната стремглава атака на среброликата и направи залъгващо движение. Не му се откри възможност за удар, но това не беше и целта му. Дарън се хвърли напред и направи кълбо. В крайна сметка той и противникът му се оказаха с разменени места. Но мъжът не се обърна, за да продължи битката, а се втурна с всички сили към сър Арнолд. Надяваше се, че ако двамата обединят силите си, ще успеят да се справят със страховитите врагове.

Рицарят определено имаше нужда от помощ. Когато Дарън стигна до него, забеляза, че и неговите сили също са на предела си. Арнолд едва смогваше да отбива ударите на звяра и все по-рядко минаваше в своите упорити, но безплодни контранападения. С обединени усилия двамата мъже успяха временно да отблъснат металното страшилище.

Но тази малка победа бе краткотрайна. Среброликата бързо настигна Дарън и скоро, рицарят отново се налагаше сам да отблъсква атаките на металния колос. Опрели гръб в гръб, Дарън и сър Арнолд бързо осъзнаха, че нямат вече път за отстъпление.

След поредния свиреп удар на бившия крал на Голдерн дългият меч на сър Арнолд се прекърши. Дарън хвърли бърз поглед зад гърба си и видя, че грамадното метално създание замахва, за да прониже обезоръжения рицар. Младият мъж нямаше много време за мислене. Реагира изцяло инстинктивно. С мощен замах на меча си той отби ноктите на Изкованата и, като заби мощен ритник в сребърното й лице, я използва за трамплин. Превъртя се във въздуха и описа широка дъга със светещото си острие. След това се приземи на крака точно зад гърба на металния колос.

За радост на Дарън, грозната глава на звяра се наклони на една страна и после падна от раменете му. Съществото замръзна за миг, след което рухна на колене, а после настрани. Тежкото метално тяло се сгромоляса на палубата с гръмовен трясък. Но радостта на капитана трая кратко. Едва тогава той забеляза, че пред рухналия колос лежи сър Арнолд, пронизан в гърдите от кралския меч на Голдерн.

Дарън остана стъписан от ужасяващата гледка само за миг. Но и той бе достатъчно разсейване за среброликата, която се хвърли към него и макар ноктите й да го пропуснаха, тя успя да го блъсне силно назад. Дарън загуби равновесие и отхвърча от силата на удара. Падна тежко и удари силно главата си в палубата. Светът се завъртя около него.

* * *

Очите на Валиндрес започваха да се пълнят със сълзи. Каквото и да опитваха двамата с отец Абелиус, скиптърът си оставаше студен и безжизнен.

— Не зная още колко ще издържим тук! — провикна се Валкас откъм вратата.

Двамата с Улрих бяха притиснати безмилостно. Варваринът сякаш бе загубил човешкия си облик — обзет от бойна ярост, поваляше враг след враг. Но Изкованите бяха много и не се уморяваха. Улрих от друга страна, колкото и силен да беше, започваше да показва признаци на умора, а освен това вече кървеше от доста места.

— Отивам да им помогна, дете мое — рече Абелиус със спокоен глас.

— Но аз не мога да се справя сама! — проплака Валиндрес отчаяно.

— Разбира се, че можеш, милата ми — усмихна се старецът. — Ти си наследницата на трона на Голдерн. Това е кралският ти скиптър. Трябва само да го подчиниш на волята си.

След тези думи жрецът излезе от каютата с уверени стъпки. Вървеше изправен и сякаш се бе подмладил. Докато пристъпваше, поде някакъв тих напев. Тялото му сякаш започна да излъчва вътрешна светлина, която се усилваше с напредването на молитвата му. Улрих и Валкас се дръпнаха от пътя му с озадачени изражения на лицата. Голяма група от Изкованите се втурна към него със зъби и нокти, готови да го разкъсат на парченца. Неколцина от зверовете скочиха към стареца, но точно в този миг той достигна кулминацията на своите напеви и вътрешната му светлина избухна в мощна експлозия, която помете изчадията и ги превърна в безформени купчинки.

Улрих нададе победоносен рев, но той бързо беше сподавен, когато видя как отец Абелиус се строполи на пода. Едно от изчадията все пак бе успяло да го прониже с ноктите си, точно когато бе приключило заклинанието. От съществото бе останала само ноктестата му ръка, която сега стърчеше от гърдите на стареца.

Сърцето на Валиндрес се сви от жестоката болка. Но тя знаеше, че не е сега моментът да оплаче стария си учител. Осъзна мъдростта в последните му думи — тя беше наследницата и скиптърът трябваше да й се подчини. Тя хвана златния жезъл в две ръце и концентрира волята си. Насочи ума си към скиптъра и оформи в съзнанието си кратка заповед: „Подчини ми се!“. Нещо в ядрото на скиптъра сякаш оживя и кристалът в центъра на златното слънце засия. Но след миг угасна.

Принцесата изпадна в паника. Не разбираше какво не е наред. Скиптърът се бе подчинил на волята й, но не беше отприщил мощта си. И тогава разбра.

— Слънцето! — извика тя.

— Какво? — вдигна вежди Валкас.

— Трябва ни слънчева светлина! — отвърна Валиндрес. — Трябва да излезем навън!

— Ами какво чакаме тогава! — подвикна Улрих. По окървавеното му лице танцуваше мрачна усмивка.

Без да губят повече време, те хукнаха към палубата. Улрих тичаше отпред и проправяше път със сила, Валкас покриваше гърба, Валиндрес се движеше помежду им, за да е в безопасност.

Първоначалният им устрем бързо замря, тъй като дори мощният Улрих трудно си пробиваше път през гъмжилото нападатели. Скоро се оказаха обградени от всички страни. Принцесата настръхна от ужас, когато чу зад себе си агонизиращия вик на Валкас. Храбрият стрелец се оказа затрупан под телата на няколко от Изкованите, които свирепо го разкъсваха.

Улрих изрева от ярост и развъртя тежките си брадви. Това разхвърля близките врагове и им спечели няколко мига, за да си поемат дъх.

— Сега какво, девойче? — попита варваринът, дишайки тежко.

Валиндрес се огледа панически.

— Мачтата! — извика тя след миг.

Трябваше й високо място, от което да улови лъчите на сутрешното слънце. Улрих разбра идеята й и преди тя да осъзнае какво става, я метна през рамо и се закатери по такелажа със смайваща за габаритите си бързина. Изкованите обаче се бяха окопитили и се спуснаха в преследване. Колкото и умело да се катереше варваринът, металните ужаси бяха още по-бързи и ги настигаха неумолимо.

* * *

Дарън успя да не загуби съзнание. Все още беше дезориентиран, но някак си съумя да стигне дръжката на меча си. Вдигна го отбранително, но в този миг свирепа болка прониза ръката му. Видя над себе си сребърното лице на Изкованата. Тя впи още по-жестоко ноктите си в ръката му и я притисна към дъските на палубата. Вече не можеше да използва меча си.

— Скоро ще станеш един от нас! — просъска металната жена и насочи ужасните нокти на другата си ръка към оголеното гърло на младия мъж. — След като умреш, ще използваме останките ти, за да дадат живот на един от новите ни събратя! Ти, както и целия ти екипаж!

Дарън знаеше, че този път няма измъкване. Едва ли някой от екипажа му беше все още жив. И все пак се чувстваше горд, че не се е дал без бой. Вярно, светът нямаше да го запомни като герой, но поне нямаше да бъде запомнен като предател.

И точно тогава — преди грозните нокти да изтръгнат живота от тялото му — се случи немислимото. Чуха се злокобни металически крясъци и Дарън видя как колона от най-чиста слънчева светлина минава по палубата и изгаря Изкованите един по един.

Човешките очи на среброликата се разшириха невярващо. Тя пусна ръката му и се изправи. След това нададе писък на най-чист ужас пред гледката на мощната светлина, изгаряща нейните събратя.

Дарън проследи слънчевото острие и видя, че то идва от върха на мачтата, където бе застанала Валиндрес, вдигнала високо над главата си кралския скиптър.

Светлината помете повечето изчадия и се насочи право към Изкованата със сребърното лице. Усетила идващата гибел, тя отново изпищя. После пред погледа на Дарън наметалото й от метални люспи сякаш се пръсна и под него се показаха чифт могъщи криле, подобни на лебедови. Тя ги разпери и на светлината перата им блестяха като метални остриета. С няколко размаха среброликата се вдигна високо над палубата и полетя панически, надавайки гневни металически писъци. Единствено тя успя да избегне гибелта от слънчевото острие.

Силите на Дарън най-накрая го напуснаха. Болката в ранената му ръка стана още по-свирепа, а главата му отново се замая. Колкото и да се бореше, този път не успя да остане в съзнание.

* * *

Събуди се от шум на затваряне на врата. Отвори очи. Намираше се в каютата си — на борда на собствения си кораб. Дясната му ръка беше превързана до лакътя.

Младият мъж погледна встрани и видя, че при него са верният му приятел Улрих — целият в кървави бинтове, но жив — и принцеса Валиндрес.

— Най-после се събуди! — засмя се гръмко варваринът.

— Колко време? — попита Дарън притеснено.

— Няколко дни — сви рамене Улрих. — Как си?

— Добре, мисля — отвърна капитанът. — Ръката не ме боли.

Като потвърждение той я вдигна и раздвижи. Незнайно защо това накара Улрих да помръкне видимо.

— Относно това — заговори севернякът — Валиндрес успя да спре разпространението. Но вредата е необратима. Съжалявам… — Улрих не знаеше какво да каже на приятеля си.

Дарън почувства надигаща се паника. Започна трескаво да развива превръзките.

— Недей! — опита се да го спре принцесата, но той не я послуша.

Щом махна бинтовете, Дарън веднага разбра причината за притеснението на приятеля си. Ръката му до лакътя бе станала метална. Сякаш беше направена от лъскава стомана. Не го болеше и усещаше с нея нещата съвсем нормално, но ръката му беше метална. Раздвижи я и забеляза на опакото на дланта си син кристал.

— Раната от ноктите й — обясни Валиндрес плахо. — Заразила те е. Силата на скиптъра спря разпространението, така че ще запазиш волята си. Но тялото ти ще остане белязано. Мечът ти се е слял с ръката. Съжалявам — не успях да ти помогна.

Улрих явно не можеше да понесе всичко това и излезе с наведена глава.

— Останал ли е някой освен вас двамата? — обърна се Дарън към девойката.

— Неколцина — отговори му кратко тя. Явно наистина се чувстваше виновна.

— Нямаш за какво да се виниш — той стана от леглото и хвана раменете й в ръцете си. — Ти спаси всички ни! Дължа ти живота си! Ти си истинска кралица на Голдерн! — при тези думи той коленичи пред нея.

Валиндрес обаче сложи нежната си ръка на бузата му.

— Не е нужно да коленичиш пред мен. — Тя го накара да се изправи пред нея.

Дарън погледна в очите й и за пореден път се изгуби в кехлибарените им дълбини. Осъзнаваше колко е грешал за нея. Чувстваше се като глупак. Искаше да й се реваншира.

Този поток от мисли беше внезапно прекъснат. В един кратък миг на невъзможна лудост принцеса Валиндрес, наследницата на трона на Голдерн и на кралския скиптър, се повдигна на пръсти и впи устните си в неговите. Принцесата дари този контрабандист със своята целувка.

Целувка.

Свърши толкова бързо, колкото и беше започнало. Никой не можеше да знае за това. Не можеше да прерасне в повече от това. Но този момент щеше да бъде завинаги техен.

Валиндрес се обърна и излезе. Не си казаха нищо повече.

* * *

Няколко дни по-късно Дарън стоеше на борда на вече поправения си кораб. Тъкмо бяха отплавали от пристанището на Телирия. Сега плаваха под кралското знаме. Престъпленията на Дарън Райд бяха опростени и сега той по право носеше титлата капитан. Командваше екипаж от опитни моряци и войници — всички на служба към короната. Чакаше ги война и трябваше да се подготвят.

Но младият капитан не можеше да мисли за това. Спомените непрекъснато го връщаха към онази забранена целувка, която принцеса Валиндрес му беше подарила. Знаеше, че не бива дори да си мечтае за това, но не можеше да заповядва на сърцето си.

Насили се да прогони тази мисъл. Имаше друга по-важна цел в момента. Беше решен да отмъсти на Изкованите за всичко, което бяха сторили.

Погледна към металната си ръка и стисна стоманения си юмрук. Изкованата, която го бе ранила, се оказа ангел — воин на светлината, станал жертва на металните изчадия, както много други невинни създания. Дарън съжаляваше за ужасната й съдба, но знаеше, че тя вече не е това благородно същество. Тя щеше да почувства неговото отмъщение.

Капитан Дарън Райд смяташе да открие среброликата и да й се отплати за нейната стоманена целувка.

Бележки

[1] Такелаж — сборното наименование на системата от въжета и макари на даден ветроход, служещи за различни цели: прибиране и спускане на платната, изграждане на вантите, спускане и вдигане на лодките и други предназначения — Бел.ред. ↑