Светлозар Игов
„Прокълнатия двор“ — трагика и хуманизъм

Тази книга заема особено, средищно място в творчеството на Иво Андрич. Изкушавам се да я нарека най-хубава негова творба, ако това определение „най-хубава“ не беше така субективно. И ако и други Андричеви творби (сред тях на първо място известните на българския читател романи „Мостът на Дрина“ и „Травнишка хроника“) не притежаваха висока художествена стойност, която ги прави не по-малко „класически“ и представителни. Затова ще се опитам просто да обясня какво е това особено, средищно място, което „Прокълнатия двор“ заема в творчеството на големия югославски писател.

На първо място — това е творбата с най-богата творческа история в делото му, най-дълго носена, най-трайно обмислена, най-престояла в дълбините на неговото съзнание.

Замисля Андрич своя „Прокълнат двор“ през 1928 г., в Португалия; сам писателят разказваше, че още е пред очите му хотелската бланка, върху която е нахвърлял замисъла, свързан с трагичната съдба на Джем-султан. А книгата е завършена и излиза 26 години след това, през 1954 г.

Когато замисълът за"Прокълнатия двор" възниква, Андрич е вече известен в родината си писател, но все още в началото на творческия си път. Зад гърба си има две книги с лирически размисли в проза и още две книги разкази и новели из живота на Босна. Току-що е започнал дипломатическа та си кариера. А когато „Прокълнатия двор“ излиза от печат, Андрич вече е създал почти цялата си новелистика, написал е трите си големи романа (освен споменатите и „Госпожицата“); отдавна е утвърден първенец на родната си литература; започнал е вече стремителният възход на световната му слава и само след шест години (през 1961) ще донесе на Балканите първата Нобелова награда.

През тези двадесет и шест години се е променила не само творческата съдба на писателя; коренно са се променили и светът и съдбата на народите, премине ли през горнилото на най-голямата катастрофа, която човечеството е преживявало — Втората световна война. Този исторически контекст е особено важно да се изтъкне във връзка с някои от основните мотиви на „Прокълнатия двор“ — затвора, тъмницата, отчуждението между хората, властта на насилието и насилието на властта. Когато Андрич замисля книгата си, родили са се вече кървавите диктатори на човечеството, но все още малцина подозират зловещата роля, която те ще играят в близкото бъдеще. (Тук трябва да изтъкнем, че кореспонденцията на Андрич от Италия в първата половина на 20-те години са едно от първите хуманистични предчувствия за сатанинските възможности, които крият в себе си оперетъчни на пръв поглед фигури като Мусолини.) А когато „Прокълнатия двор“ се появява, имена като Освиенцим и Бухенвалд, Лидице и Хатин вече са станали страшни символи. Но пред човечеството е още по-страшният символ на Хирошима.

„Прокълнатия двор“ е важно събитие и в югославския литературен живот. Всред шумните полемики между „модернисти“ и „традиционалисти“ изведнъж се появява творба, респектираща със своята способност да синтезира традиционното повествователно изкуство с нови белетристични техники и с една „модерна“ проблематика. След „Прокълнатия двор“ критиката с нови очи видя Андричевото наследство, осъзна зрелостта на неговите художествени синтези.

Средищното място на „Прокълнатия двор“ в творчеството на Андрич се определя именно от тези синтези. Това е от една страна, синтезът на повествователния опит на романиста и разказвача, а от друга — на конкретно историческата опредметеност и на метафизическия размисъл.

В сравнение с големите романи-хроники „Прокълнатия двор“ е само един „дълъг разказ“. А в сравнение с разказите и новелите — по вътрешния си идейно-художествен обем — „Прокълнатия двор“ придобива смисъл на роман. Но композицията на този модерен малък роман на Андрич се отличава качествено от композицията на романите-хроники. В романите-хроники проблематиката на историческото време е предадена съответно на могъщия и плавен, обективен ход на времето, с една хронологически последователна композиция. В „Прокълнатия двор“ обективно-историческото време е поставено в субективно-психологическа рамка — събитията оживяват като че в един миг в съзнанието на младежа, който си спомня разказите — изповеди на фра Петър. Но разказите не следват един след друг, а са вмъкнати един в друг, като „чекмедже в чекмедже“, по сполучливото определение на съветския критик Пьотър Палиевски, направено по друг повод. Така в един миг взаимно се оглеждат една в друга съдбите на различни хора — в разказите на фра Петър за пребиваването му в Цариградския следствен затвор, наречен „Прокълнатия двор“, се мяркат ред човешки съдби — Хаим, Заим, зловещият и едновременно ориенталски фамилиарен шеф на затвора Карагьоз. Тук са и образите на двама българи. Макар и съвсем епизодични герои, те са обрисувани с определена симпатия. Тяхната нравствена чистота се откроява на фона на гъмжащия от социални недъзи и човешки пороци Цариград. В тази интерпретация навярно се отразява не само спонтанното хуманистично чувство на Андрич, но и образът на народа ни, такъв, какъвто югославският писател познава от творчеството на Йовков, когото той високо цени.

Но най-важен в тази поредица от вмъкнати новели и малки есета е образът на нещастния турски младеж Кямил, който по болезнен начин се отъждествява с историческата личност на трагичния Джем-султан. Тези два образа, особено последният, който е в основния смислов пласт на повествованието — по неочакван начин осмисля — психологически и исторически — не само съдбата на босненския духовник, но и съдбата на балканския човек въобще, символизират съдбата на човека във властта на насилието, отчуждението и самотата.

Като анализира злото, трагичното, тъмното в историята и в човека, Андрич воюва за едно по-добро тяхно бъдеще. Защото в „Прокълнатия двор“ се чувствува едно дискретно хуманистично просветление. Един от неговите изрази е разглеждането на проблематиката на словото. Дори в своите болезнено деформирани изрази (като например у патологичния лъжец Заим) словото е опит за човешко общуване, мост между хората. А в болезнената изповед — идентифициране с Джем-султан у Кямил, както и в разказите на Хаим, то вече загатва особеностите на изкуството. Чрез словото — това „най-опасно от всички блага“ — чрез изкуството човек осмисля себе си в своя копнеж за един по-хубав свят.

С това не искам да кажа, че Андрич е наивен оптимист. Напротив — и той, като мнозина други големи писатели на нашия век, е хуманист в духа на трагичния оптимизъм и стоицизъм. И ако неговите слизания в „подземията“ на историята и човека (какъвто е безспорно „Прокълнатия двор“) не завършват със смразяващ фатализъм, нито с плаха, трагична надежда, а с един спокоен епически акцент, това не значи, че в концепцията на Андрич злото е снето от равнодушието на историята. Андрич, хуманистът и моралистът, скрит зад привидното равнодушие на обективно-епическия поглед към света, анализира с тънко умение трагичното, злото, за да ни покаже какви тъмни пластове от своята предистория трябва да надмогва съвременният човек, с колко много търпение и сили, стоицизъм и надежда трябва да се въоръжи той по пътя си към онези светли хоризонти, които са загатнати като един хуманистичен идеал и в неговото творчество.