Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Светозар Златаров, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Джани Родари
Заглавие: Приказки по телефона
Преводач: Светозар Златаров, Веска Калканова-Футекова
Език, от който е преведено: Италиански
Издание: Трето допълнено и преработено издание
Издател: ИГ Агата-А СД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: Приказки
Националност: Италианска
Печатница: Светлина АД, Ямбол
Редактор: Маргарита Златарова
Художник: Илко Грънчаров
Художник на илюстрациите: Илко Грънчаров
Коректор: Дария Йосифова
ISBN: 954-540-004-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3958
История
- — Добавяне
Когато най-сетне войните свършили, войникът Винченцо ди Джакомо се върнал вкъщи с парцалива униформа, силна кашлица и войнишко одеяло.
Кашлицата и одеялото били всичко, което спечелил за дългите години война.
— Сега ще си почина — казал той на близките си.
Но кашлицата не му позволявала да си почива и скоро го замъкнала в гроба. На жена му и на синовете останало за спомен само одеялото. Синовете му били трима и най-малкият, роден между две войни, бил на пет години. Одеялото на войника се паднало на него. Когато той се завивал с него, за да спи, майка му разказвала една дълга приказка. В приказката имало фея — тя плетяла една толкова голяма завивка, че можела да завие всички деца на света, които студували. Но винаги оставало навън някое детенце, което плачело и напразно се молело за едно крайче от завивката, за да се стопли. Тогава феята трябвало да разплете цялата завивка и да започне отново да плете, за да я направи малко по-голяма, защото завивката трябвало да бъде от едно парче цялата и не можела да се наплита. Добрата фея работела ден и нощ, плела и разплитала, никога не се уморявала, а малкият заспивал винаги, преди да свърши приказката, така и не узнавайки края.
Малкият се казвал Дженаро, а семейството живеело около Касино. Зимата била много сурова, нямало нищо за ядене, майката на Дженаро се разболяла. Дженаро бил поверен на едни съседи, които били скитници. Имали фургон и пътували по селата да просят, да свирят на хармоника, а когато спирали за по-дълго някъде, плетели кошници от върбови клонки. На Дженаро дали клетка с папагал, който с човката си измъквал от едно сандъче листче с цифри за игра на лото[1]. Дженаро трябвало да показва папагала на хората и ако му дадели някоя монета, карал папагала да измъкне билетче. Дните били дълги и скучни, често пребивавали в села, където хората били бедни и нямали какво да им дадат за милостиня. Тогава на Дженаро се падал по-тъничък резен хляб и по-празна паница чорба. Но когато падала нощта, Дженаро се завивал във войнишкото одеяло на татко си — то било цялото му богатство и в неговата топлина сънувал папагал, който му разказвал приказка.
Един от скитниците бил воювал заедно с бащата на Дженаро, привързал се към детето и започнал да му обяснява стотиците неща, с които се сблъсквали по пътя. За развлечение го учел да чете табелите с имената на селата и градовете.
— Виждаш ли? Това е А. Онова геврече е О. Този бастун с гърбица е Р.
Дженаро бързо се учел. Скитникът му купил тетрадка и молив и го учел да преписва пътните надписи. Дженаро пълнел цели страници с името на Анкона или Пезаро и един ден успял сам да напише собственото си име, буква по буква, без грешка. Какви хубави сънища сънувал тази нощ във войнишкото одеяло на татко си.
И каква хубава история е тази, макар и да не свършва, а увисва насред път като питанка без отговор.