Джани Родари
Тролейбус №75

Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квартала Монтеверде Векио за площад Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Джанѝколо, запрашил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал вече сред поляните вън от Рим като изтърван заек.

Почти всички пътници по това време на деня били чиновници и четели вестници, дори и тези, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един господин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:

— Кондуктор! Какво става? Измама! Измама!

И другите пътници вдигнали очи от вестниците и протестите се слели в бурен хор:

— Но оттук се отива към Чивитавекия!

— Какво прави шофьорът?

— Полудял е, вържете го!

— И това ако е обслужване!

— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя делото, ще дам под съд управата на тролейбусите.

Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази работа, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в този миг тролеят излязъл дори от шосето и спрял в покрайнината на една свежа и благоуханна горичка.

— О, циклами! — извикала възхитена една госпожа.

— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.

— Няма значение — отговорила госпожата, — ще пристигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.

Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тази особена утрин и започнала да си бере букетче циклами.

Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като роса на слънце. Един си откъснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг открил зелена ягодка и викнал:

— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио Болати.

Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:

— По дяволите!

Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват шофьора и кондуктора. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.

— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.

Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се отдалечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:

— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.

— Колко стана часът? — попитал някой.

— Ох, кой знае колко е късно.

И всички погледнали китките си. Изненада: часовниците показвали още девет без десет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрелките не се били движели. Било подарено време, малка премия, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.

— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикламите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.

Всички се чудели. И при това имали пред очите си вестника, а най-отгоре на него ясно и точно била написана датата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.