Джани Родари
Неделя сутрин

Господин Цезар бил човек с навици. Всяка неделна утрин ставал късно, въртял се вкъщи по пижама и към единайсет се бръснел, като оставял отворена вратата на банята.

Това бил мигът, който Франческо очаквал. Той бил само на шест години, но показвал вече наклонност към медицината и хирургията. Франческо вземал пакетчето с памук, шишенцето с денатуриран спирт, пликчето с лепенки, влизал в банята и сядал на едно столче да чака.

— Какво има? — питал господин Цезар, като си сапунисвал лицето.

Другите дни през седмицата се бръснел с електрическа самобръсначка, но в неделя все още употребявал, както някога, сапун и ножчета.

— Какво има?

Франческо се въртял на столчето съвсем сериозен, без да отговаря.

— Е?

— Е — казвал Франческо, — може да се порежеш. Аз ще те лекувам тогава.

— А, вярно — казвал господин Цезар.

— Но да не се порежеш нарочно, както миналата неделя — казвал строго Франческо, — иначе не играя.

— Разбира се — казвал господин Цезар.

Но не успявал да се пореже, без да е нарочно. Мъчел се да се пореже, без да иска, но било трудно, почти невъзможно. Правел всичко възможно, за да бъде невнимателен, но не можел. Най-после тук или там се появявала драскотина и Франческо можел да се изяви. Подсушавал капката кръв, дезинфекцирал, залепвал лепенка.

Така всяка неделя господин Цезар подарявал капка кръв на сина си, а Франческо все повече се убеждавал, че има разсеян баща.