Джани Родари
Носът, който избягал

Господин Гогол е разказал историята на един нос от Ленинград^[1] който се разхождал в каляска и правел всякакви лудории.

Подобна история се е случила в Лавено, на езерото Маджоре. Една сутрин господинът, дето живеел точно срещу кея, от който се вземат моторниците, станал, отишъл в банята да се обръсне и като се погледнал в огледалото, извикал:

— Помощ! Носът ми!

Носът го нямало, мястото било гладко. Господинът, както бил по халат, изтичал на балкона тъкмо навреме, за да види носа си. Той излизал на площада и се отправял с бодра стъпка към кея, като се промъквал между автомобилите, които се качвали на ферибота за Вербаниа.

— Стой! Стой! — извикал господинът. — Носът ми! Крадец! Крадец!

Хората поглеждали нагоре и се смеели:

— Откраднали са ви носа и са ви оставили кратуната! Лоша работа.

На господина не оставало друго, освен да слезе на улицата и да преследва беглеца, като междувременно държал кърпичка пред лицето си, като че бил хремав. За съжаление пристигнал тъкмо когато фериботът се откъсвал от кея. Господинът храбро се хвърлил във водата, за да го настигне, докато пътниците и туристите викали:

— Давай! Давай!

Но фериботът вече набрал скорост и капитанът нямал никакво намерение да се връща, за да качва закъснели пътници.

— Чакайте следващия кораб — извикал един моряк на господина, — има на всеки половин час!

Господинът, обезсърчен, се прибирал към брега, когато видял своя нос, проснал над водата една пелерина, като свети Юлий в легендата, да плава с малка скорост.

— Значи не си взел кораба? Значи това е било номер, а? — извикал господинът.

Носът гледал втренчено пред себе си като стар езерен вълк и дори не благоволил да се обърне. Пелерината се вълнувала леко като медуза.

— Ама къде отиваш? — извикал господинът.

Носът не отговорил, а неговият нещастен собственик се примирил, стигнал до пристанището на Лавено и трябвало да мине сред тълпа любопитни, за да се върне вкъщи, където се заключил, като дал нареждане на прислужницата да не пуска никого при него. Той почнал да прекарва времето си, гледайки в огледалото лицето си без нос.

Няколко дни по-късно един рибар от Ранко, като изваждал мрежата, намерил носа беглец, който бил претърпял корабокрушение сред езерото, защото пелерината била цялата на дупки. Рибарят решил да отнесе носа на пазара в Лавено.

Прислужницата на господина, която била отишла на пазара, за да купува риба, веднага видяла носа, изложен на показ между калениците и щуките.

— Но това е носът на моя господар! — извикала тя ужасена. — Дайте ми го веднага да му го занеса.

— Не ме интересува чий е. Уловил съм го и го продавам.

— За колко?

— Колкото тежи — толкова злато искам. Това е нос, а не костур!

Прислужницата изтичала да уведоми господаря си.

— Дай му каквото пожелае! Искам си носа!

Прислужницата направила сметка, че ще трябват сума пари, защото носът бил доста дебел: трябвало да се заплатят ужаснохиляди тринайсет тринайсетилиона и половина. За да събере тази сума, прислужницата трябвало да продаде и обиците си, но тъй като била много привързана към господаря си, ги пожертвала с въздишка.

Купила носа, завила го в кърпичка и го занесла вкъщи. Носът се оставил кротко да бъде отведен, не се бунтувал, дори когато неговият собственик го приел с треперещи ръце.

— Но защо избяга? Какво съм ти направил?

Носът го погледнал накриво, набръчкал се от неудоволствие и казал:

— Слушай, не си пъхай вече пръстите в носа. Или поне си режи ноктите.