Джани Родари
Теменужка на Северния полюс

Една сутрин на Северния полюс белият мечок подуши във въздуха някаква необикновена миризма и обърна внимание на голямата мечка (малката бе негова дъщеря):

— Дали не е дошла някаква експедиция?

Всъщност невръстните мечета откриха теменужката. Беше една мъничка виолетова теменужка, която трепереше от студ, но продължаваше храбро да насища въздуха с аромат, защото това й беше работата.

— Мамо! Татко! — извикаха мечетата.

— Аз нали казах, че има нещо необикновено — подчерта най-напред белият мечок пред семейството си. — Според мен, това не е риба.

— Не е, разбира се — каза голямата мечка, — но, според мен, не е и птиче.

— И ти имаш право — каза мечокът, след като помисли доста.

Преди да падне вечерта, над целия полюс се разнесе новината: едно странно, малко, благоуханно същество с виолетов цвят се появило сред ледената пустиня, то стояло на един крак и не се движело. Дойдоха да видят теменужката тюлени и моржове, от Сибир дойдоха северни елени, от Америка мускусни бикове и от още по-далече — бели лисици, вълци и морски свраки. Всички наблюдаваха непознатото цвете, неговото треперещо стебло, всички вдъхваха аромата му, но пак оставаше достатъчно за ония, които идваха последни да подушат: ароматът все си оставаше, както и в началото.

— За да излъчва толкова аромат — каза една тюленка, — трябва да има цял склад под леда.

— Аз още кога го казах това — възкликна белият мечок, — казах, че има нещо скрито-покрито.

Не бе казал точно така, но никой не си спомняше.

Една морска сврака, изпратена на Южния полюс да събере сведения, се върна със съобщението, че малкото благоуханно същество се нарича теменужка и че в някои страни ги има с милиони.

— Сега знаем колкото и преди — забеляза тюленката.

— Как така теменужката се озова тъкмо тук? Ще споделя моята мисъл: чувствам се малко озадачена.

— Как каза, че се чувства? — попита жена си белият мечок.

— Озадачена — не знае дали е риба, или рак…

— Видя ли? — извика белият мечок. — Каквото казах аз.

Тази нощ над целия полюс се разнасяше страховито пукане. Ледовете се тресяха като стъкла и на много места се пукаха. Теменужката излъчи по-силен аромат, сякаш искаше с едно само дихание да стопи ледената пустиня, за да я превърне в синьо и топло море. Или в поля от зелено кадифе. Но това усилие я изтощи. В зори видяха, че е увехнала, превита над стеблото си. Цветът и животът я напуснаха. Преведени с наши думи и на нашия език, последните й мисли трябва да са били следните:

— Ето аз умирам… Но все пак някой трябваше да почне… Един ден теменужките ще пристигнат тук с милиони. Ледовете ще се стопят и тук ще има острови, къщи и деца.