Джани Родари
Бриф, бруф, браф

Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да разбират.

— Бриф, браф — казало едното дете.

— Браф, броф — отговорило другото.

И двете шумно се разсмели.

На балкона на първия етаж бил седнал добър стар господин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.

— Колко са глупави тия деца — казала госпожата.

Старият господин не бил съгласен:

— Не мисля така.

— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?

— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: „Какъв хубав ден“. Другото отговори: „Утре ще бъде по-хубав“.

Госпожата се намусила, но си замълчала, защото децата отново заговорили на своя език.

— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало едното.

— Бруф — отговорило другото.

И отново избухнали в смях.

— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.

— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил усмихнат старият господин. — Едното дете каза: „Колко сме доволни, че живеем“. А другото отговори: „Светът е прекрасен“.

— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? — заяла се старата госпожа.

— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.