Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Христофор Колумб

Заглавие: Дневници

Преводач: Магдалена Атанасова

Език, от който е преведено: Полски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: документалистика

Националност: полска

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 20. VII. 1972 г.

Редактор: Виолета Чушкова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Мария Даскалова

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2686

История

  1. — Добавяне

Самото заглавие буди естествен интерес и любопитство. Ние сме зажаднели за автентични, непосредствени документи за великите събития. Но това, което изживяваме в случая, може да се нарече разочарование. Толкова малко дневници са останали! Запазените в оригинал представляват изключение. Още съвременниците на Колумб цитират само резюмета на дневниците и откъси от негови писма. Най-много от тях ни е предал епископ Лас Касас, но всъщност и той, както и синът на Христофор — Фернандо Колумб, често пъти си служат единствено с копия.

Въпреки неуморните грижи на Колумб да предаде на потомството своите доклади, писма и документи, въпреки че той е направил толкова много преписи и е вземал предпазни мерки, за да се запазят непокътнати, до нас са стигнали само частици от това наследство.

Пренасяни от архив в архив — кралски, манастирски, фамилни, унищожавани при опустошаването на испанските библиотеки от Наполеоновите армии през 1809 г. и при фамилните спорове, от тях са се запазили откъси и преписи, от които XVIII и XIX век в лицето на колумбистите като Хуан Б. Муньос и Мартин Фернандес де Наварете се е постарал да спаси и запази колкото може повече, както е направила и Генуа в Raccolta di documenti. Но и до ден-днешен от време на време изплува по някой откъс, препис или препечатан текст, открит по някакво чудо, и често пъти изплува на най-неочаквани места, като например в Обществената библиотека в Ню Йорк или в архива на Министерството на външните работи в Париж, и тъй като испанските архиви не са систематизирани, ние сме далеч от твърдението, че вече разполагаме с цялото наследство на Колумб.

Всичко онова, което е останало, е лишено от ефектна външна форма, от цветистост и сила на словото. Макар че Колумб е писал толкова много, че през XVI в. се появил изразът: „разписал се като Колумб“, все пак ние не бихме могли да го наречем добър стилист.

Всичко е написано на тромав, едва ли не детински език, който се характеризира с голяма лексикална ограниченост, с вечното повтаряне на едни и същи епитети и сравнения, с липсата на разнообразие в описанията, а неговият испански е далеч от граматическата правилност. Това е констатирано още от Лас Касас, който, цитирайки думи на Колумб, добавя: „Това са собствените думи на адмирала, макар че невинаги са правилни, защото това не е родният му език“.

Големият учен от XX в. Рамон Менендес Пидал изтъква, че стилът на Колумб представлява езикова смесица, тъй като в детството си той е говорел на генуезки диалект и не е знаел литературния италиански език, в Португалия, където е прекарал четиринадесет години, си е служил с португалски език говоримо, но не и писмено, а в Испания е трябвало да си служи с испански език; но езикът, на който е писал, е бил твърде архаичен, още от четиринадесетия век, простонароден и граматически неправилен. Някои са виждали в него дори влияние на еврейските среди, а други — корсикански или каталонски примеси. Освен това ние имаме работа с преписи, често пъти погрешни — от което се оплаква още Лас Касас, — деформиращи текста на оригинала, ето защо в съчиненията се срещат много трудни и неразбираеми места и направо загадъчни неясноти.

Но в този език будното въображение на Колумб се е проявявало винаги при наименованието на новите земи. Някои от тези названия звучат странно дори при описателен превод, например: „Градината на кралицата“, „Змийска паст“, „Паст на смока“, „Лунна река“, „Скала на влюбените“, „Нос на камбаните“, „Нос на звездата“, „Слонов нос“, „Стреловиден нос“ и т.н.

И макар че от литературна гледна точка съчиненията са посредствени, все пак те изключително много разширяват знанията ни за човека. А нали именно човекът, чието име е Христофор Колумб, буди у нас най-голям интерес. Този човек — вечна загадка, този велик, „известен-неизвестен“, conocido-desconocido човекът, който откри за света Америка и разпръсна мрака на океана, който и приживе, и чак до днес има сляпо предани поклонници, а също и яростни, може да се каже, дори лично ангажирани злостни врагове и противници, които искат да отрекат всичките му заслуги, чест и слава.

За едни той направо е светец, достоен да бъде канонизиран, за други е мошеник, фалшификатор, надут фантазьор, изверг, користолюбец, предател и чисто и просто убиец и престъпник. За тях не само думите на самия Колумб, но и на всичките му съвременници, които се отзовават благосклонно за него, са лъжа и измама. Създава се някаква превратна легенда, която руши спомена за него. Братята на Колумб не са негови братя, а наречени с това име съдружници; дневникът на пътешествието не е автентичен, а е написан post factum въз основа на записки и писма; вождът на канибалите Каонабо, който избил хората от форта Ла Навидад, е оръдие на самия адмирал и т.н. След като бяха коригирани погрешните понятия и твърдения, от 450-годишнината на неговите открития насам отново се множат усилията да му бъде отнета палмата на първенството в полза на скандинавските мореплаватели.

Почти цял век се води дискусия за произхода и националността на Колумб. Въпреки свидетелствата на негови съвременници или на близки до него по време като историците Ерера, А. Берналдес, Лас Касас, Овиедо, Гомара, Пиетро Мартир д’Ангиера, след това Рамусио, а през XIX в. М. Фернандес де Наварете и други, колумбистите си блъскат главата да открият родословието му и родното му място и всеки се стреми да натрупа множество „убедителни“ доказателства, имена на местности, данни от архивите, спомени… В него виждат каталонец от Майорка или от околностите на Тортоса, португалец, корсиканец от Калви, където намират дома на рода Колумб, придружаващите го червеникавобели кучета и корсиканеца, монаха Хуан Перес от Рабида; други търсят в италианска Плаценция, трети — в испанска Плаценция; някои издирват в Галиция, а някои — в метрическите книги в Херес. За едни той е гръцки корсар (Аарон Гоордион) или пък англичанин, заселил се в Генуа, и дори французин от Дин… Твърде много са привържениците на еврейския му произход, като се започне от Мавриций Давид, син на равин от Ню Йорк, и от Гарсия де ла Риего, който прави издирванията си в Понтеведра; особено е запален в това отношение Салвадор Мадариага. Отговор на всичко това дават завещанието на Колумб, чиято автентичност днес е установена, и новооткритите източници: генуезките съдебни актове, в които като свидетел фигурира Колумб, гражданин на Генуа. Когато втората му родина — Испания толкова много го разочарова, Колумб с обич се обръща към истинското си отечество — Генуа, и нарежда на наследниците си неуморно да се трудят за славата, благото и успеха на тази република. Жителите на този град и техните многобройни колонии в Лисабон и Севиля винаги са му оказвали подкрепа и помощ, те до голяма степен са финансирали неговите дръзки начинания. Той има доверие в генуезци, към тях се обръща в писмата от последния период на живота си, а на представителя на Генуа в Испания Николо Одериго, както и на банката „Св. Георги“ в Генуа поверява документите си. В писмата и в прибавката към завещанието се повтарят имената на генуезците Хероним дел Пуетро, Луис Сентурион Ескато, Паоло ди Негро, Баптиста Еспиндола и Николо Еспиндола, които са поддържали търговски връзки със семейството на Колумб още преди експедициите. Той няма да забрави за тях и техните потомци при уточняване на завещанието си.

В откриването на Америка от Колумб всичко изглежда странно и неразбираемо. Събитията излизат извън логиката на нормалните факти. Неизвестен човек, чужденец, самотен, може да се каже, скитник и бедняк се изправя пред кралете на Испания и излага своя налудничав, авантюристичен план, преувеличава целите и резултатите, поставя нечувани изисквания, от които не иска да отстъпи нито на йота. И… въпреки всички мъдреци и политици — „реалисти“ — получава съгласие.

Всичко е мъгляво, непълно, гъмжи от недомлъвки. Неочакваният, невероятен резултат е сякаш „победа на абсурда над разума“.

В Европа сферите на влияние са окончателно разграничени, войните са изчерпали съкровищата, жаждата за бърза печалба е овладяла всички — и правителства, и хора. Същевременно всички са обзети от някакъв невиждан ламтеж да опознаят света. Водени от сагите и легендите, все повече експедиции тръгват от Скандинавия към северните морета. Португалия изследва крайбрежията на Африка, като се опитва да я заобиколи по море, за да се добере до съкровищата на Азия. Тайно в своите кабинети учените изработват нови карти и глобуси. Немците Мартин Бехайм и Йохан Мюлер Региомонтанус и италианецът Тосканели развиват своите теории. Крал Жоан II Португалски свиква съвет на учените за проучване възможностите за тяхното реализиране. В състава му влизат епископът на Сеута Диего Ортис де Касаделя и космографите: лекарят Родериго Видзино, Йозеф Евреина и Мартин Бехайм.

Жаждата за открития завладява света. Заблудили се в различни краища кораби донасят вести за острови и земи, известни дотогава единствено от легендите. В Лисабон, където се е озовал по силата на търговските връзки на Генуа, където работи с брат си Бартоломе, където с брака си се свързва със семейство Перестрели, познавачи на моретата, Колумб чертае карти; до него стигат слухове за споровете на учените. Той се задълбава в книжата, оставени от тъста му, а вече има и собствен опит в мореплаването; познава Средиземно море, участвувал е в експедиции към северните морета под флаговете на Португалия и Дания. Стига до Овчите острови, а може би до Исландия, както твърдят океанографът Шарко и норвежкият професор Стурм. Взема участие и в португалските експедиции покрай бреговете на Африка.

В това време Фернандо Домениго де Арко стига до Мадейра, Антонио Леме — до неизвестен остров, за който смята, че е от Антилския архипелаг, Педро Веласко — до Азорските острови и още по-далеч, а Алонсо Санчес, лоцман от Уелва, умира в дома на Колумб в Порто Санто, разказвайки за един незнаен остров, на който го изхвърлила бурята.

Не е известно дали Колумб е знаел за злополучната експедиция на братя Вивалди от Генуа през 1291 г., които също са търсели западен път за Индия. Въображението му не спира да работи, едно въображение, подхранвано от книгите, които той има в библиотеката си, а това са, както съобщават колумбистите, преди всичко „Огледало на света“ от кардинал Пиер д’Аили (1480), латинско резюме на „Описание на света“ от Марко Поло (1486), „Libro de las Maravillas“ от Мандевил, „История на света“ от Пий II (1477), „География“ от Птолемей, римско издание от 1478 г., Свещеното писание и „Медея“ от Сенека, в които намира предсказание за откритията.

Но най-много той чете пророците, особено Ездра и Исай, за които този ясновидец в писмото до кралете, представляващо увод към „Книга на пророчествата“ ще докаже, че „разумът, картите и математиката не бяха потребни, стигаше само Исай“ и вярата в неговите думи.

През XVI в. Рамусио с големи резерви разказва за картата, донесена от Марко Поло и пазена в манастира „Св. Микел“ в Мурано край Венеция, до която Колумб е можел да има достъп, когато отишъл да предлага реализацията на плановете си на своята родна Генуа, а след това и на Венеция. След това писмата на Тосканели затвърдяват неговия замисъл. Все повече се засилва убеждението му, че каквото е имало да се направи, е било извършено преди сътворяването на света, както твърди свети Августин, и че това дело е отредено именно на него. Бог го е избрал за свой свидетел, както често повтаря той в писмата, и оттам водят началото си неговата изключително силна убеденост и желязна воля в осъществяването на плановете.

По една случайност, след неуспешните опити в Генуа, Венеция и Португалия, когато застава пред двореца на испанските крале край Гранада, той става свидетел на пристигането на пратеници от францисканците начело с игумена на манастира „Светия гроб“ — Антонио де Милан. Те носят писмо от султан Саладин, който заплашва с нови репресии по отношение на поклонниците, отиващи в светите места. Непреодолимото призвание, което той чувствува в себе си, се явява в нова светлина, един вид като откровение, че неговата мисия ще донесе големи богатства за освобождаване на божи гроб и светите места. И тази кръстоносна идея ще го придружава по време на всички експедиции, ще го кара през всичките тези години да се бори за събиране на злато и богатства и ще намери окончателния си израз в заповедите и разпоредбите на завещанието, в което той повелява на сина си да участвува в бъдещия кръстоносен поход, който — благодарение на него — трябва да предприемат испанските крале, а ако те го подведат, той самият да организира такъв поход. И така, обзема го жажда за злато както заради крайната цел, така и за да убеди Испания в необходимостта от тези експедиции и да ги обоснове. Действително ли Мартин Алонсо Пинсон го е запознал със съдържанието на документа, за който съобщава библиотекарят на Ватикана и който изглежда е съдържал описание на пътешествието на кралица Саба през океана на запад от Гибралтар? Алюзиите и надеждите, свързани с това и със златоносния Офир, често се повтарят в писмата на Колумб. У него се засилва убеждението, че ако се залови с вяра за работата, може да бъде сигурен в успеха.

Знаем колко чести и трагични са душевните кризи на Колумб, по време на които е трудно да се види в него божия вестител. Той изцяло е средновековен човек, всички представи на когото са объркани и за когото единствената непогрешима мъдрост са Свещеното писание и църковните отци. Тази наивна, но дълбока набожност неведнъж му диктува начина на поведение; спазване на установените от църковните канони часове, на различните обреди и жертвоприношения, изискване златотърсачите да пристъпват към работа в „състояние на душевна чистота“, строги заповеди за спазване на съботния пост и приписване неуспеха на нарушаването на тази заповед. В Пария, по време на III експедиция, той постоянно се намира под властта на безумната идея за рая, в чието откриване и близост е убеден и за чието вечно съществуване намира едва ли не сигурно потвърждение у свети Августин и Василий. Струва му се, че в тежки моменти чува неземни гласове, които му вдъхват смелост, а пред очите му се явяват небесни видения, които са единствената му утеха. Ролята на божи пратеник, която сам си е наложил, го кара да се държи с най-голямо покорство, да се унижава така, „че никой да не може да го унижи повече“. Но това покорство често пъти е именно най-голямото високомерие, което понякога проявяват мистиците. А дали той никога не е съзнавал, че това е само роля? Дали тези сцени на покорство, виденията, неземните гласове не са само прикритие, за да може да казва цялата истина на кралете и на света, който го онеправдава (ср. „Отчет пред крилете за IV експедиция“). Както забелязва Т. Пайпер, той понякога оформя и приспособява образа си към своя измислен портрет. Но няма съмнение, че пламенното му сърце и буйната му фантазия са източникът на това разбиране.

В дневниците пред нас се изправя образът на цялостен човек с всички достойнства и недостатъци, съчетаващ в своята личност абсолютно непримирими, направо противоположни черти, от които израстват слабостите и провиненията.

Това е човек енергичен и слаб, горделив и кротък, твърд и колеблив, защитник на „добрите диваци“ и търговец на роби, щедър и алчен, активен и пасивен, невероятно чувствителен, действуващ под натиска на страстта и прекомерното въображение; той ту е радостен, ту угрижен, възмутен, апатичен или енергичен. Той е необикновено лековерен и дарява с безусловно доверие хора, които много скоро се превръщат в негови завистливи съперници, обвинители и хулители — такива като Хуан Агуадо, Маргарит, Алонсо де Охеда, Франсиско Ролдан и дори Америго Веспучи. Лесно забравя обидите и винаги е готов да прости. Възниква въпросът, дали тази готовност да прощава е напълно искрена, дали не произтича от желанието на всяка цена да запази спокойствието, защото размириците нанасят по-голяма вреда на репутацията му. Но над всички други съображения той поставя успеха на новооткритата земя.

Несломимата воля понякога се изражда в сляпо упорство, но при изключителното му търпение и издръжливост тя му позволява да понася опасностите, ужасното положение и страхотните страдания, слепотата и неподвижността на скованото от болестта тяло. Този човек никога не почива, защото докато управлява кораба, не може да спи. Самият той казва: „Седем години не съм спал нито на легло, нито без дрехи, смъртта винаги беше редом с мене“. Той проявява изключителна смелост както пред тайните и ужасите на незнайните моря, така и пред всякакви заплахи; например на Ямайка, когато е тежко болен, той излиза сам срещу решените да го погубят бунтовници, изпълнен с вяра може би в магията на своето слово, което трябва да е било неотразимо.

За хората, които са му предани, макар и в момента да не са настроени добре към него, той се грижи от сърце, изхарчва имуществото си, за да превози моряците до Испания и да им раздаде заплатите, тъй като властите протакат с изплащането им.

Но не му е чужда известна театралност в жестовете и думите, проявяваща се било в разкоша, с който се обгражда след завръщането от първата експедиция, било в пресиленото смирение след втората експедиция, която така болезнено измамва прекомерните надежди на испанските благородници, когато той се връща в монашеско расо, а може би — както искат някои — в проста моряшка дреха. Колумбистите неведнъж са обръщали внимание на известна донкихотщина в неговата личност, на прекалено голямото значение, което той придава на титлите, на това, че много прибързано, веднага си прикачва титлата „дон“, което може да се обясни с убедеността му в стойността на извършеното или все още осъществявано дело.

Убеден в поверената му от бога мисия, той силно обиква това дело, което смята за своя изключителна собственост. Оттук и неверните данни за изминатия път, умишленото заблуждаване на другарите, криволиченето, забраната да се чертаят или проучват картите, недопускането на офицерите от корабите до тях, съзнателното мамене на хората — за да може само той да знае добре морския път до новите земи. Воден от това чувство за изключителна собственост върху делото, той лишава от награда Хуан Родригес Бермехо, който е зърнал сушата, под претекст, че самият той я видял пръв още предната вечер. Той е искал и според своето убеждение е трябвало да бъде първият.

Трябва да се изтъкне неговата любов към братята и синовете му, единствените, в които е можел да има доверие. Той храни сърдечни чувства не само към своята родна Генуа, но и към второто си отечество — околностите на Кордова и Севиля, с които често сравнява новоопознатите земи. Но с дълбока тайна е покрито неговото чувство към Беатрис Енрикес, майката на Фернандо, в която някои искат да видят един вид Дулцинеята на Колумб; трайният спомен за нея го кара постоянно да се връща със сърцето си към нейния роден край…

В наивните, прости, толкова пестеливи думи на „Дневника“ пред нас се разкрива един човек, чувствителен към красотата на природата, към свежестта и очарованието на утрините, към нежността на въздуха и неговите аромати, към яснотата на атмосферата сутрин и вечер. Колумб е опиянен от света, който опознава, от облаците, които предсказват близостта на сушата, от нощите, пълни с шумове, от полета и чуруликането на птиците. На сушата той различава множество нюанси в зеленината, възхищава се от стрелналите се нагоре дървета, от кристалната вода или от нейните преливащи багри. Той изпълва с ужас простото описание на бурята, на бучащите вълни, на сблъсъка между водната маса и сушата в залива Пария. Заедно с него преживяваме субтропическия зной, който сякаш ще изгори всичко, ужаса на морските тайфуни и урагани сред блясъка на светкавиците край бреговете на Централна Америка.

Неговите недоброжелатели го упрекват, че на всичко гледал с окото на търговец, преценявал какви изгоди може да се получат от притежаването на тези земи. Но нали именно това трябва да оправдае неговите презморски експедиции.

Защото този ясновидец, поет и мечтател е същевременно и човек, който мисли реално. Той притежава необикновена способност да събира около себе си превъзходни специалисти (Хуан де ла Коса, братя Пинсон), което впрочем противниците му ще използват срещу него, като припишат успеха на техните знания и съвети.

Той избира за пътуване най-подвижните и леки кораби, пригодени за откривателско плаване, а когато натрупва опит в трите експедиции, решава да строи кораби по собствен модел, но за това му пречат кралете, които го принуждават да бърза със заминаването.

Тъй като си дава сметка колко зле понасят европейците храната в екзотичните страни, например по крайбрежията на Гвинея, той нарежда да снабдят флотата с хранителни припаси за няколко месеца, а това е още един източник на недоразумения с началника на Каса де лас Индиас епископ де Фонсека, който му оказва твърде голяма съпротива.

Щом открива новата земя, той веднага започна да мисли за съответното ѝ организиране. Още във втората експедиция взема специалисти, 700 колонисти и животни — кучета, кокошки, свине за разплод, а също семена и присадки от дървета и други растения, защото неговата задача е колонията, т.е. кралската ферма, да стане нещо като школа за туземците по отглеждане на растения и добитък. В третата експедиция го придружават 20 миньори, 30 опитни земеделци, 10 градинари и 20 занаятчии-специалисти. Основавайки град Изабела в Еспаньола, той мисли за неговата укрепеност, с помощта на канал прекарва реката през града, строи мелници. По негова инициатива в Еспаньола се издига верига от защитни крепости, които осигуряват минните терени. В мемориала за Торес той проявява загриженост за снабдяването на колонистите с дрехи, лекарства, необходимата храна за болните и здравите, материали, инструменти, оръжие и т.н. Мисли за осигуряването на техните семейства, останали в Испания, настоява да бъдат изпратени опитни миньори за експлоатация на рудниците. Съзнавайки невъзможността да обхване всичко, той иска да бъдат изпратени подходящи, компетентни служители, комисари за администрацията и юристи за организиране на правосъдието. Настоява да изпратят свещеници, за да издигнат разпуснатия морал на испанците и да проповядват християнството сред индианците. Но той се противопоставя на незабавното, масово покръстване на подмамените от новостите и изгодите, но все още неподготвени за Христовата вяра местни жители, поради което отново го упрекват, че умишлено отлага покръстването, за да може безнаказано да продава като роби индианците-езичници.

Той разбира цивилизаторската роля на жените и настоява преди всичко да бъдат изпращани женени хора, които са склонни да се заселят за постоянно и да станат стопани, докато неженените мислят единствено за бързо забогатяване и грабежи, непрекъснато се пренасят от едно място на друго и само опустошават страната, без да създават нещо трайно.

Въвеждането на наказания за кражби дава нов повод да обвиняват Колумб в жестокост, при все че тези наказания — отрязване на нос или ухо — са били прилагани от свети Ермандад в Испания, а индианците в такива случаи са предвиждали направо набиване на кол (Ървинг).

В същото време той се интересува от страната не само като завоевател и колонизатор. За него е важно проучването на тази открита земя, на нейната растителност, полезни изкопаеми и население.

Той възлага на францисканеца Хуан Ногоньо и на йеронимита Роман Пане да изучат езиците, вярванията, обичаите и песните на местните жители. Интерес будят у него някои сходни прояви на материалната култура, така например по крайбрежието на Пария вниманието му привличат кърчазите, които жените носят на главите си и които наподобяват андалуските и кордовските кърчази. Интересува го обработването на земята и строителството на селища и лодки. Неговото зорко, наблюдателно око е винаги будно.

Като вижда каква дива колонизация се шири и как се разхищава имуществото на короната, той съдействува за създаване на митнически пунктове в Кадис и на Еспаньола. През тези контролни пунктове трябва да минават всички кораби, които извършват рейсове между континентите.

Според неговите намерения, наблюденията върху условията за корабоплаване, теченията, ветровете, характера на морското дъно и крайбрежията трябва да служат на бъдещите експедиции. Защото въпреки твърденията на неговите врагове целта му не е да се натъпче веднага със злато, а да установи местата, където се намират тези богатства, за да не става нужда следващите експедиции да губят време за търсене, а да пристигат тук "като у дома си " („Отчет пред кралете за четвъртата експедиция“) Той мисли за това дори в минутите на най-страшни опасности и катастрофи по време на Голямата експедиция.

Важна спорна точна между колумбистите е професионалната подготовка на Колумб в областта на мореплаването. Може би никой друг, освен Виченцо Витале (1944) не взема сериозно неговото мнимо следване в университета в Павия, където не пропуснаха дори да издигнат паметник на този свой предполагаем ученик. Самият той в писмото до кралете, представляващо увод към „Книга на пророчествата“, пише, че бог го надарил с талант в мореплаването и му дал необходимите познания по астрология, геометрия, аритметика и намеква, че е придобил тези знания в средата на учени от всякакви народности и вероизповедания. Още Ерера подчертава ползата, която Колумб трябва да е извлякъл от общуването си с Мартин Бехайм в Лисабон. Без да отричат опита, който той е натрупал по време на различните плавания още от най-ранната си възраст, общо взето го смятат за самоук и импровизатор, който не си е признавал грешките. Затова пък Бего, М. Андре, Виньо и Гая му отричат всякаква компетентност по въпросите на мореплаването. Кл. Перейре, макар и да е общо взето недоброжелателно настроен, констатира, че дори да е бил импровизатор, то той е бил гениален, а Мериен, който е крайно враждебен към него, пише, че той е бил моряк от висока класа, защото братя Пинсон не биха се свързали с некомпетентен човек. Обаче Хумболт, Бертхауд и Балиестерос Берета справедливо изтъкват празнотите в математическите му познания и очебийните грешки в изчисленията. Наварете вижда в него съвършен мореплавател, притежаващ огромни професионални знания. Командорът Пол Шак и Шарко вярват в неговата компетентност и подчертават, че е поправял грешките на други капитани, че е опознал теченията в Атлантическия океан, крайбрежните течения и екваториалните пасати, както и магнитните отклонения, че се е ориентирал в промяната на температурата на морската вода под влияние на географската дължина. Шарко го нарича „учен-изследовател, мореплавател в пълния смисъл на думата!“. Той се е опирал на собствените си теории за физическата география, а не на схоластичните. Хулио Гилен (1943) подчертава, че дори да не е професионален специалист, той е гениален мореплавател и стои по-високо от всички свои съвременници, а грешките му са по-малко, отколкото му приписват; той проявява познания по астрономия, като предвижда затъмненията (в Куба през 1502 г. и на Ямайка на 29 март 1504 г.), знае тогавашните прогнози за бури (съединението на Юпитер с Меркурий) и тайфуни (например край бреговете на Еспаньола през 1502 г.).

С. Е. Морисън, професор по навигация в Оксфордския университет, през 1936 г. със специален кораб, конструиран по образец на „Санта Мария“, преплава целия маршрут по следите на Колумб и констатира, че е било невъзможно да се избере по-добър и безопасен път, като се използват теченията, ветровете и съответните пристанища, а описанията на Колумб са толкова подробни, че и днес по тях може да се намерят местата, където корабите му са хвърляли котва. А означеният от Колумб маршрут в продължение на десетки години беше трасето, по което корабите плаваха от Европа до Америка. Общо е мнението, че по онова време е имало много специалисти с професионално образование, но нито един не е направил това, което извършиха вдъхновението и несломимата воля на Колумб, без които нямаше да бъде открито нищо. Тръгвали са неколцина — Фернан Дулмо и Естрейте, а по-късно Бартоломео Диас, изпратен от крал Жоан II да изпревари Колумб; връщали се оклюмали, без резултати, изпълнени с песимизъм; необходима е била нечовешката упоритост и издръжливост на Колумб, за да се постигне делта въпреки всички пречки. Г. Маранон отбелязва, че е трябвало едва ли не чудо, искра божия, за да можеш, особено през първата експедиция, в продължение на толкова месеци, сред толкова опасности и урагани, да водиш в името на мечтата през океана и непознатата земя хора, които са неспособни да мечтаят.

В минути на заплаха и опасности този прекрасен мореплавател винаги сам стои на кормилото и управлява кораба.

Да вникнем в това, какви са изворите на многобройните конфликти по тежкия път на Колумб. Безсъмнено това е дълбокото му неумение да се държи с хората, да общува с тях, липсата на авторитет, променливостта в решенията, стигаща понякога до рязко, необмислено изсилване. Но преди всичко това е неговата страхотна самотност, изолираността на чужденеца сред недоверчивото обкръжение. В света от завистници той винаги се чувствува чужд, защото другите не го приемат.

Другият източник е дълбоката пропаст между неговия характер и начина, по който той схваща делото, и противоположното становище на испанците, които са чужди на каквото и да било мечтателство и „не жаждата за слава ги води, а за печалба“ — както се оплаква той в едно от писмата.

Води ги безспорно желанието за необикновени приключения, пробудено от псевдорицарската литература, но ги води и убеждението, че ги очаква несметно богатство, за придобиването на което няма да се изискват никакви усилия. Нечувана е гордостта на испанските идалго, жадни за бързо забогатяване, а те не се гнусят от никакви долни средства за постигането му и същата тази гордост не им пречи да мамят Колумб от самото начало, когато на предварителния преглед в Севиля, преди да се качат на кораба, представят великолепни породисти коне и прекрасно оръжие, а след това ги продават и се връщат с купени на безценица кранти и лошо оръжие. Тези типични правнуци на Сид, свикнали само да въртят шпагата, но не и да се трудят, са възмутени преди всичко от задължението да работят, от принудителната трудова мобилизация на всичко, без оглед на произхода, и на свързаното с това разпределяне на храната, което става все по-наложително. Според Колумб, „който не работи, няма право да яде“. И макар самият Колумб да се задоволява с дажбата на обикновените моряци, благородниците се бунтуват. Пръв се надига кралският контрольор Бернал де Писа, който отправя призив за незабавно връщане. Всяка разпоредба относно дисциплината предизвиква бунтове и ражда нови противници. Един от главните между тях става отец Бернард Буил, който за намаляването на хранителната му дажба се отплаща на Колумб с проклятие. След него тръгва комендантът на крепост Педро Маргарит, произхождащ от високопоставено семейство, а после и главният съдия Франциско Ролдан. Към враговете се присъединява и управителят на болница Диего Ортис, отмъщавайки си за проверките на сметките, запасите и грижите за болните, след него — Фирмин Кадо, експерт по металните проби, който започва да разпространява мълвата, че ги лъжат за изобилието от злато, което щели да гребат с лопати. Всички те след завръщането в Испания пакостят на адмирала и понеже имат влиятелни роднини, подбуждат цялото дворянство срещу „скитника“. Издигането на братята на Колумб — Бартоломе като аделантадо[1], а Диего като председател на върховния съвет, в който заседават влиятелните лица и старейшините: отец Буил, Педро Ернандес Коронел, А. С. Карвахал, Хуан де Луксан — още повече нажежава атмосферата. Нямат край обвиненията в жестокост, тирания, алчност и дори в предателство. Стремежът е на всяка цена да се освободят от „чуждите скитници“. Характерно е, че именно когато се засилват атаките срещу Колумб, се появява упоритото твърдение: „Колумб е евреин!“. Говори се, че Колумб и брат му Бартоломе си пишат „на хебрайски“ и заговорничат. (Това е бил някакъв неразбираем за непосветените шифър, но тъй като книжата са унищожени при морска катастрофа, днес е трудно да се установи какъв е бил.) За онова време обвинението е много страшно и съвсем подходящо, за да се освободят от омразната личност, тъй като начело на Инквизицията в Испания застава жестокият Лусеро, пред когото не са в безопасност нито изповедникът на кралицата архиепископ де Талавера, нито покровителят на Колумб Сантанхел или пък Кабреро, а един от главните водачи на настъплението срещу Колумб в Испания е завърналият се от островите висш сановник на Инквизицията, бунтовникът Маргарит; при това заедно с комисаря Бобадиля в Еспаньола пристигат францисканците, които са оръдие в ръцете на Лусеро. В писмата си до кралете и до примаса[2] Хименес де Чиснерос, който до неотдавна е възглавявал Инквизицията, те настояват за незабавното и окончателно отстраняване на изверга Колумб от острова, като го наричат „краля-фараон“. Всичко това става претекст за недостойното поведение на Бобадиля, който без каквото и да било разследване, въпреки кралските инструкции, хвърля в затвора адмирала и неговите братя, оковава ги във вериги и така, оковани като престъпници, ги изпраща в Испания, а самият той заграбва цялото им имущество и всички документи (вж. „Писмо до дойната“). Но Бобадиля не се радва дълго на триумфа си — отзован за злоупотреба с властта, той е погълнат от морската бездна по време на ураган през 1505 г.

Но завистта и борбата против Колумб не стихват — на Ямайка, след Голямата експедиция, те довеждат до бунта на отровителя на привържениците на адмирала, аптекаря Бернал, както и до трагичния метеж на братя Порас и накрая стават основа на двуличието и циничния фалш на губернатора Ованда.

Колумб преживява и друго разочарование: легендата за „добрите диваци“ се оказва наистина легенда; както техните бунтове, предизвикани от жестокостта и разпасаността на испанците, така и абсолютното им нежелание за каквато и да било работа принуждават отчаялия се Колумб да прибегне към насилие, а историята не ще му прости това.

Трябва да се отбележи, че често непонятните душевни кризи на Колумб се дължат на сблъсъка между неговите намерения, и понякога нереални планове, от една страна, и действителността, която им противоречи. Това стълкновение винаги довежда до късо съединение и внезапно избухване, което помита цялото самообладание на Колумб. Така става на корабите още по време на първата експедиция в случая с Бермехо, който според него го лишава от първооткривателската роля, така е по време на втората експедиция при внезапното, неочаквано решение да се положи клетва, че Куба е континентална суша, така е и при побоя, нанесен на Химен де Бривиеска преди третата експедиция, защото той я саботирал, както и при ненадейното решение да се продават индианците като роби, да се замени данъкът с „репартимиентос“, т.е. робите индианци да се разпределят между колонистите, а също при хвърлянето на Адриан де Моксика от крепостната стена и при решението за отвличането на индианския вожд Кибиано, когато той се противопоставя на плановете на адмирала. Това винаги е един вид признаване на собственото безсилие. Всички тези кризи доказват липсата на хладнокръвие и разсъдливост, необмислената, крайна привързаност и будят недоверие, обосновават все по-резките обвинения в жестокост, непочтеност, алчност, разпиляване и прахосване на обществените блага (вж. доклада на Д. Порас за четвъртата експедиция). Но преди всичко те се отразяват върху отношенията на Колумб с централните власти на Испания. Пламенна и възторжена по природа, кралица Изабела става най-вярната привърженица на Колумб и е готова винаги да го оправдава и да го брани. Крал Фернандо, тази хитра и алчна лисица, която поддържа постоянни задкулисни връзки с финансовите среди на новопокръстените, е преди всичко предпазлив и недоверчив. Привлича го възможността да се сдобие с източник на нови богатства, да изпревари португалските си съперници и неслучайно сред първите привърженици на плана на Колумб, може би по внушение на краля, застават такива негови приближени като кралският интендант Луис де Сантанхел и ковчежникът Хуан Кабреро, но самият крал предпочита да не се ангажира лично. Когато начинанието на адмирала се увенчава с успех, той самият става неудобен за краля, тъй като твърде прибързано е удостоен с привилегиите, които се полагат на адмирал на Испания; същевременно неговата власт значително надхвърля определената от ранга му, а способностите му като губернатор се оказват недостатъчни. Кралят се възползва от всяка възможност, за да отстъпва от първоначалните си обещания и задължения. Той веднага го обгражда със свои чиновници и доносници, поставя начело крайно критично и недоброжелателно настроения епископ де Фонсека, който, воден от своята алчност и завист, преливаща в омраза, непрекъснато спъва усилията на Колумб и постепенно обсебва делото му, както и произтичащите от него материални изгоди. Оттук и стремежът на Колумб да ограничава намесата на често пъти нехайните и вредни чиновници, докато дворът изисква всичко, свързано с Индия, да бъде подписвано от пълномощниците на де Фонсека.

С течение на времето всяко искане на Колумб се изопачава. Той моли да изпратят комисари, но под влияние на недоверието на краля мисиите на Агуадо, Бобадиля и Ованда се превръщат във враждебна спрямо него акция. Естествено за това допринасят личните амбиции и алчността на всички тези хора, които целят да отстранят неудобния откривател. Въпреки поетите задължения никой не се съобразява с предложенията на Колумб при назначаването на чиновници, както и на епископи.

Клеветите и постоянните доноси, подронването на авторитета и репутацията на Колумб будят все по-голямо недоверие към него. След сломяването на магнатските родове Гусман, Мендоса и Маурисио кралят не иска да позволи на Колумб, чиито открития се оказват значително по-големи, отколкото се е предполагало, прекалено много да вирне глава. Приписва му се желание да създаде собствена независима държава, срещу което Колумб горчиво се оплаква в писмо до кралицата от 1502 г. Като достоверна се приема и долната клевета за намерението на адмирала да извърши предателство и да продаде откритите земи на други могъщи държави, по повод на което Колумб изразява огорчението си в „Писмо до дойката“.

От мига, в който откритието на Колумб става реален факт, той вече е излишен и с удоволствие биха се отървали от него. Това бие на очи в подготовката за четвъртата експедиция, в навечерието на която изпращат новия губернатор Ованда с великолепна флота от 30 красиви кораба, а на Колумб, който не е подготвен както трябва, нареждат да тръгне (може би към явна гибел) с негодни кораби, неприспособени за морско плаване, и в същото време му забраняват да се доближава до бреговете на Еспаньола. Също така бунтовниците, които той представя за наказание, никога не са били преследвани, а дори ги покровителствуват, независимо от отправените срещу тях обвинения. Със смъртта на кралицата трудностите се увеличават. Кралят не изпълнява обещанието, дадено пред умиращата — веднага да отзове Ованда заради неговата враждебност и жестокост към Колумб; той ще направи това едва няколко години след смъртта ѝ. Болният Колумб, лишен от доходите и положението си, принуден да чака седмици наред, докато свалят оковите, нахлузени му от Бобадиля, започва продължителна борба за запазване на гарантираните си права. Сломен от болестта, Колумб живее в постоянен страх, че непрекъснато го следят, че задържат и цензурират писмата му, а злата съдба само дебне да унищожи неговите документи и привилегии, които той се стреми да запази, поверявайки по няколко копия на верни приятели от Генуа и на доброжелателни монаси от Куевас. Той се грижи не за самите си титли, макар че постоянно напомня за тях, в името на благото на колонията, а за славата си като откривател. В спора с краля той поверява своето дело на трибунала Хунта де Дескаргос, начело на който застава приятелят му епископ Диего де Деса, но специално отбелязва, че съдът може да се произнася единствено по материалните въпроси, но не и относно титлата вицекрал и губернатор — именно оспорвани в момента от Фернандо, който е готов дори да му признае доживотна власт, но наследствена — никога. И ако в края на краищата синът на адмирала Диего побеждава при наследниците на Фернандо, той не постига това като син на откривателя, а като зет на дон Фадрике де Толедо, княз на Алба. На смъртната си постеля, дълбоко огорчен, Колумб пише на епископ Диего де Деса: „Както изглежда, Негово кралско височество не смята за необходимо да изпълни обещанията, които, скрепени с неговата дума и печат, получих от него и кралицата, преселила се в лоното на божията благодат. Да се боря против неговата воля, би значело да се боря срещу вятъра. Направих всичко, което бях длъжен, другото оставям на бога, който във всички мои потреби ме е подпомагал“.

Трагична е съдбата на човека, който посвещава целия си живот и всичките си сили на великото дело, който дава на кралството „ново небе и нов свят, по-обширен от Африка и Европа“, а самият той изпада в нужда и дори в мизерия. Защото ако всички доходи не са оставали на книга — а това би било прекалено хубаво, — те може би щяха да надминат доходите на кралската съкровищница. Но работата е там, че те не са били изплащани. Отначало кралските помощи, изплащани на големи интервали, се стопяват бързо; разходите, които правел със собствени средства и често пъти напразно, настоявал да бъдат възстановени, изчерпват неговите финансови възможности; изчерпват ги и изплащането на дължимите възнаграждения на хората, както и превозването им на собствена сметка до родината; спасяват го единствено заемите от съграждани от Генуа.

Той никак не държи на подареното му в замяна прочуто старинно графство Карион и на гаранциите за земя в Испания, защото го интересуват онези далечни земи, които сам е открил и по този начин ги е свързал със себе си; земите, от които искат да изместят както него, така и прекрасния му брат Бартоломе, а също и синовете му.

Но най-голяма болка му причинява убеждението, че неговото дело загива. „Не мога да си спомня островите Еспаньола, Пария и другите земи, без да се напълнят очите ми със сълзи. Мисля си, че техният ужасяващ пример трябва да послужи за назидание в случая с тези. Онези са умиращи, те вече почти издъхват. Болестта им е неизличима и продължителна. Този, който ги е докарал до това състояние, нека намери лек, ако може и ако е способен за това; но всеки е майстор, когато е въпрос за разрушение“. („Отчет пред кралете за четвъртата експедиция“).

Един от най-важните проблеми в изследванията на колумбистите е бил проблемът, какво всъщност е мислел Колумб за своето откритие.

Наистина ли до края не е знаел какво е открил, както твърдят мнозина.

Вярно е, че той винаги е бил пълен с противоречиви мисли. Така например по време на втората експедиция според Пинсон е искал да смята Куба за страна на Великия хан и заповядал на хората да се закълнат в това, но веднага сам я нарекъл „остров“. Затова пък третата експедиция буди у него нов въпрос, изразен както в доклада до кралете, така и в откъсите от дневника на пътуването, предадени от Лас Касас. Той констатира, че „до неотдавна не са били известни други земи, освен тези, които е описал Птолемей; (…) ако тази земя е континент, за който досега не е имало никакво сведение…“ Той вече знае, че „на юг се простира твърда земя“, „че тези земи образуват нов свят“. „Мен именно нашият бог е избрал за свой вестител, като ми показа в каква посока се намират новото небе и новата земя, за която бог говори с устата на св. Йоан в неговия Апокалипсис, а преди това с устата на Исай“. А в „Писмо до дойката“ след затварянето си той пише за чудовищните обвинения: „Ако бях откраднал Индия или земята, която се намира преди нея…“ и по-нататък „… по воля божия поставих друг свят под скиптъра на краля и кралицата“ и т.н.

В четвъртата експедиция, давайки си сметка, че тамошните земи не са Индия, той търси проход, през който да излезе в морето, водещо до Китай и бреговете на Азия, макар че поддавайки се на обикновените си колебания, говори за съвсем незначително разстояние до Ганг.

Заради тези колебания и съмнения историята го наказа мъчително, като не даде неговото име на откритите земи.

Испанците ги наричаха Западна Индия. По-късно се опитваха да наложат названията Колумия и Колумбия. Писаро предлагаше името Фер-Исабелика в чест на католическите крале. Обаче немците първи разпространиха името Америка, опирайки се на факта, че първите печатни сведения за откритията принадлежаха на Америго Веспучи, посочил невярна дата на своето пътуване до Пария — с две години по-рано — и рязко опроверган от участвувалия в плаването Охеда, който през 1508 г. по време на нашумелия процес се яви като защитник на първооткривателството на Колумб. На всички карти и чертежи, правени от Америго Веспучи, земите в Южна Америка носят името Америка.

Още приживе на Колумб и неговия син съществуват колебания дали Колумб трябва да бъде наречен откривател на Новия свят. Съвременниците му, по-специално фамилията Пинсон, приписва тази заслуга на Мартин Алонсо Пинсон. През XIX и XX в. тази теория намира привърженици сред неблагосклонните към Колумб учени. Всяка нация изтъква имената на свои откриватели. Французите сочат двама бретонци — мореплавателя от Дин и Ж. Кузен от Диеп, който през 1488 г. доплавал до устието на Амазонка, но неговото донесение изгоряло заедно с архива на морското ведомство, запален от англичаните в Диеп през 1604 г, Англичаните лансират двамата Кабот, открили Канада в края на XV в. (1496), а португалците от времето на крал Жоан V приписват това откритие на съотечественика си Кортереал.

Италианците карат Колумб да дели заслугата си с Тосканели: „Мисълта на единия, човек на науката, се превръща в действие у другия, човек на морето и на приключенията“.

Най-многобройни и най-сериозни са привържениците на скандинавците, които издигат в подкрепа на тезата си все нови и нови находки, разкопки и развалини.

Но всъщност е безразлично дали на американските земи първи са стъпили етруските през XII в. преди нашата ера, както приема д-р Марио Гатони Чели от Флоренция, или японците, седем хиляди години преди викингите; дали това са направили при някой от поредните си походи финикийците, които през XX в. намериха запалени привърженици, или легендарният Питей; дали са китайците и техните будистки мисии през V в. от н.е., свети Брандан от Ирландия през VI в., или ирландски монаси през VIII в.; дали са викингите при някой от техните периодично повтарящи се походи, или през IX в. норвежкият пират Надод или Флоки-Рафна, известният от сагите Ерик Червенокосия и Бярни Херюлфсон през X в. и, най-после, популярният днес Леиф Ериксон, или през XIV в. сър Хенри Синклер и венецианците, братя Дзено. Разгоряха се бурни спорове под влияние на откритията и изследванията на съпрузите Ингстад, както и след откриването в един стар ръкопис карта на северноамериканското крайбрежие, на публикуването и коментирането ѝ от американския университет в Иейл през 1964–1965 г.

Но всички тези открития нямаха почти никакво значение за историята на света и отношенията между двете полукълба; не оставиха никаква диря и отминаха, без да дадат други резултати извън баснословните парични суми, изразходвани за тях, останаха си мимолетни открития без някакво по-дълбоко влияние. Тяхна характерна черта, може би продиктувана от страха пред конкуренцията, беше ревнивото укриване и най-често безпланова случайност. Големият океан си оставаше страшен и тъмен, такъв, какъвто го описва през XII в. арабският географ Ал Идриси: „…където се намират много острови, едни са обитаеми, а други — пусти. Никой мореплавател не смее да навлезе в неговите тайни, а дори и някои авантюристи да са навлизали, те са плавали само покрай бреговете и не са дръзвали да се отдалечат от тях, защото вълните, високи и непреодолими като планини, не пускат никакъв кораб“.

Сигурност е внесъл едва Колумб, който открил пътя за последователите си. Той не е плавал по крайбрежието, защото е възнамерявал да отвори вратите на света, искал е да даде на хората знания за моретата и сушата и е направил това. Неговите открития създали постоянна връзка между двете полукълба, веднъж завинаги разпръснали мрака на океана. Пътешествията му били планирани и обмислени. Ето какво казва мореплавателят Шарко: „…делото на Колумб е толкова велико, че обезкриля дори ентусиазма. На обвинението в некомпетентност той отговори, като се върна три пъти до Новия свят, въпреки напредналата възраст и болестите, и всеки път разширяваше откритията си. Изработил гениален план, Колумб имаше смелостта да го осъществи, той направи нещо повече от откриването на Новия свят — събори границите на неизвестното по море и на суша“. Това е победа на непоколебимата вяра и въодушевление, на мечтата, по-силна от живота, и на несломимата, пламтяща с вътрешен огън воля. Благодарение на своята воля той превърна бляна в действителност и свърза двете епохи — епохата на пламенната вяра с епохата на опита и съзнателния разум.

Анна Лудвика Черни

Христофор Колумб
Бележки

[1] Управител на погранична област — Бел.пр.

[2] Архиепископ — Бел.р.

Край