Борис Младенов-Young
Мисли, надживели вековете

(Афоризми, сентенции, народни мъдрости, лични мнения, съждения и умозаключения, епиграми и епитафии)

Включено в книгата
Мисли, надживели вековете
Афоризми, сентенции, народни мъдрости, лични мнения, съждения и умозаключения, епиграми и епитафии
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Форматиране
zelenkroki (2018)

„Всичко хубаво, казано от когото и да е, считам за свое.“

Сенека Млади

I

Не съм мъдрец, но мъдростите тача

и се захванах с трудната задача,

да вкарам чужди афоризми в ритъм —

наслада по-голяма да изпитам.

II

На внуците ми, в аморален свят родени,

са тези мъдри афоризми посветени;

Да ги напътстват по житейския им път,

та честни и почтени хора да растат.

III

Материята е безсмъртна, вековечна

и ни се губи, нито се създава;

В неспирен кръговрат и близка, и далечна

се движи и се видоизменява.

IV

Животът е най-чудната загадка.

Как от праха се е самосъздал!

И как в света, след Одисея кратка

отново се превръща в прах и кал?!

V

„Кои сме?… От къде сме?… Накъде вървим?“ —

попитал в древността Омар Хайям.

Аз тайната на този свят необозрим

и в двадесет и първи век не знам.

VI

Какво сме ние? Бръмка от верига

в един безкраен вечен кръговрат.

Чрез нас човешкият живот пристига

и продължава с нас по-нов, по-млад.

VII

Ако пространството над нас е безгранично,

ако безбройни са небесните тела,

не е възможно, обяснимо и логично,

да сме единствени разумни същества.

VIII

Дошли сме на света — тълпи безлики;

Защо? Животът е загадка, мистика.

Малцина идват с мисия велика,

а милионите сме — фон, статистика.

IX

Защо се раждаме? За да умрем?

Дела по-висши нам са отредени:

с потомство в бъдното да предадем

като щафета родовите гени.

X

На този свят по висша воля си дошел.

Потомство да оставиш е свещената ти цел

и ако обич никому не си отдал,

то по-добре е, да не си се раждал и живял.

XI

Кой хората различни сътвори,

по цвят на кожата, по лицеви черти,

но с общи органи анатомични

и с разум, с мисли, с чувства идентични?!

XII

„Кажи ни, дядо, вярваш ли във Бога?“

Не знам, деца. Във висша сила? — Да!

Светът е пълен с тайни и не мога

научно всичко да си обясня!

XIII

Сред вярващите боговете нямат брой

и кой е истинският, не престава спора.

Аз мисля, ако има Бог, един е той

за всичките религии и всички хора.

XIV

Без брой са верующите в задгробен свят,

под форма на Небесен Рай и Пъклен Ад;

но ако има друг живот и след смъртта,

къде са доказателствата за това!

XV

Зачатието е най-странната загадка.

В съдбовен миг на устрем и копнеж,

с трептяща плът, разтърсена от тръпка сладка,

от нищото, живот да създадеш!

XVI

Уж всичко ми е ясно, ала не до там.

Зачатието не разбирам. И не знам,

как може от две клетки, слели се в едно,

да се развие ново живо същество!!!

XVII

Какво е непорочното зачатие?

Велико чудо и неповторимо.

За смъртния е тайнствено понятие,

неразгадаемо, необяснимо!

XVIII

Цветенце прецъфтя във цветната градина;

От семенцата му поникнаха дузина.

Така от животворното ти мъжко семе

потомство многочленно ще кълни след време.

XIX

Животът е Голгота, с тежък кръст на рамо,

но аз без ропот мъки и тегла търпя;

За нищо друго, заслужавало е само,

заради любовта да дойда на света!!!

XX

Животът е любов и любовта живот.

Ако умре животът, любовта загива,

но и без любовта, която ражда плод,

животът на земята няма перспектива.

XXI

На любовта животът се крепи —

инстинкт, по-силен от глада дори.

И немощ старческа да те обземе,

меракът жив и здрав пак в теб ще дреме.

XXII

Ний, хората, за дружба сме родени;

Да си помагаме и се крепим.

Жена и мъж, в свещен съюз скрепени,

с любов рода човешки да множим.

XXIII

На любовта сме подчинени до смъртта.

Природата, като ни дава хъс и сила,

при всички случаи да продължим рода,

за вечността живота е подсигурила.

XXIV

Към всеки нов житейски период

пристъпваме като новородени,

без опит, ала жадни за живот —

за нови сръчности по-настървени.

XXV

Безброй неща в живота стават за пръв път,

но най-загадъчното, най-страхотно

е тайнството, с което тръпнещата плът

разбужда дремещото в нас животно.

XXVI

Щом трепне Ерос в пубертетната ни плът

и с бясна страст хормоните ни разтресат,

пристига любовта под форма на жени,

и цял живот на тях подвластни ни държи.

XXVII

За първата любов си спомням с пиетет:

в една далечна нощ заспах като дете;

събудих се младеж, от щастие обзет

и влюбен до уши, на Седмото небе.

XXVIII

За вас деца от щастие пламтя!

В невинността си нямате представа,

че недалеч ви чака любовта —

най-висшата наслада и забава.

XXIX

Какво сте на света, деца, до днес видяли!

Безброй неща не сте опитали дори

и тайнството на любовта не сте познали,

а тя в най-близко бъдеще ви предстои.

XXX

След Първата любов, ви чакат други, нови,

по-зрели, много по-вълнуващи любови.

Дерзайте, че животът е пред вас тепърва —

но само първата, докрай ще бъде Първа!

XXXI

Когато лумне обич между двама,

за дълго време скрита не остава;

Обратно, ако въобще я няма,

не би могло, да се наподобява.

XXXII

По-лесно би могъл проливен дъжд да спреш —

(възможно невъзможното да стане),

отколкото момата, в полет към младеж,

решила от любов да му пристане.

XXXIII

Младежо, пий до дъно любовта,

когато тя сърцето ти обземе,

защото както всичко на света

и тя е краткотрайна и до време!

XXXIV

Любовта е привилегия сезонна,

дадена от бог на младостта,

както немощта през възрастта преклонна

е прерогатив на старостта.

XXXV

За младия човек кревата

е свят олтар на любовта;

Така трапезата богата

е дар свещен за старостта.

XXXVI

Не мисли за утрешния ден!

Забрави кахърите от вчера!

За любов тоз миг ти е дарен,

всичко друго е мираж, химера…

XXXVII

Младежо, любовта е ценен дар природен,

не зная друг от него по-свещен;

Едва ли има начин по-богоугоден,

със който да започнеш своя ден.

XXXVIII

С какви девойки и жени дружиш?

Покриват ли се с твоя идеал?

Реши, преди с една от тях да спиш,

дали би с нея цял живот живял!

XXXIX

Бъди с жените честен и почтен!

Обвързвай се, ако си убеден,

че цял живот и в радост, и в печал,

с една от тях щастливо би живял!

XL

Красивото лице ще погрознее

и стройното телце ще напълнее,

но ангелската доброта е свята —

през целия живот краси жената.

XLI

Отдалече всичко ни изглежда по-красиво;[1]

по-загадъчно е звездното небе.

По-примамливо е и момичето свенливо,

недокоснато от твоите ръце.

XLII

Онези мигове на трепети сърдечни

са по-добри, макар и бързотечни

от дълги часове на чувствена наслада,

които, чрез греха, ни водят в Ада.

XLIII

Когато любовта се зароди,

не са необходими излияния —

„говорят“ с поглед немите очи,

споделят болки, мъки и терзания.

XLIV

Най-сладка е целувката, тогава,

когато с поглед жадните очи

раздухат тлеещата в нас жарава

и огън в устните ни запламти…

XLV

Понякога докосване неосъзнато,

невинен поглед, трепетно мълчание,

са мигновената искра, която

разпалва тлеещото в нас желание.

XLVI

Желанието, лумнало като мечта и блян,

след миг над разума и волята ни надделява

и ни разтърсва с дива, сляпа мощ като вулкан,

докато усмири плътта с горещата си лава.

XLVII

Тоз, който пил е с пълни шепи

от извора на любовта,

обзет от демони свирепи

ще страда в ада на страстта.

XLVIII

Страстите ни, ако ги владеем,

ще ни служат винаги добре;

но дори за миг да не успеем,

пагубно-опасни стават те.

XLIX

На страстите сме цял живот подвластни,

робуваме им чак до старини;

и като ги загубим, сме нещастни —

живот без обич, без любов горчи.

L

Страстите са ветрове метежни.

кораба, към гибел с мощ стремглава

тласкат в морски ширини безбрежни,

но без тях не може, той да плава.

LI

Да действаш в миг на страст като пиян,

във вярност някому да се кълнеш,

е все едно във бурен океан

да плуваш в гибелен водовъртеж.

LII

Страстта изплита паяжина отначало

и продължава като паяк да плете,

догде обвърже твоята душа и тяло

с въже, преплетено в стоманено сръкме.

LIII

Който страстите си потушава,

като само ги задоволява,

той не ще ги уталожи. Няма!

Огън все едно гаси със слама.

LIV

Сиестата не води към добро:

проспиш се и протяжка дива

разтърсва цялото ти естество —

на секс накрая те избива!

LV

Любов се прави най-добре на голо!

За нея знам един и същ сюжет:

не ни е дадена от Бог за соло —

два пола Той създал е за дует.

LVI

Протягането, всички го твърдят,

че половин сеанс ще ти достави,

но ако се протегнеш втори път,

цял полов акт не може да направи.

LVII

Разумът със любовта се разминава:

колкото по-крепка става тя,

толкова по-силно той се помрачава,

докато го грабне лудостта.

LVIII

Ако вземеш нещо в превишена доза,

от лекарство, то в отрова се превръща;

Любовта и тя търпи метаморфоза —

взета в силна доза е отрова съща.[2]

LIX

Човекът, колкото е по-щастлив

и колкото по-безразсъдно люби,

той става по-нещастен, по-страхлив,

че може щастието да загуби.

LX

Тоз, който не е имал дружба до сега

и никога в живота не е любил,

е много по-нещастен в свойта самота,

от този, който двете е загубил.

LXI

Не зная и акълът ми не го побира,

как някои младежи карат днес без секс!

А питаш ли ги, се измъкват, под претекст,

че „истинската“ много трудно се намира!

LXII

Колко блудкава е любовта без секс!

Като ястие без сол и без пипер,

но и секс без обич ми напомня кекс,

който ни нагарча като хляба чер.

LXIII

Защо сърцето всички свързват с любовта?

Защото е на чувствата ни съпричастно;

ликува, страда и в любовната игра

на разум и на логика не е подвластно.

LXIV

Ти се измъчваш, момко, наранен от Феб.

Не го съзнаваш, колко много си щастлив!

Животът ти едва се е прострял пред теб —

ще любиш, имаш време, докато си жив.

LXV

Без полза е човек след вятъра да тича.

е можеш да заставиш друг да те обича;

Над него нямаш воля, нито власт такава,

но можеш да изискваш да те уважава.

LXVI

Виждам, момко, че те мъчи бял кахър:

смяташ, че не си достатъчно красив.

Всеки с нещо е от някой по-добър —

ти, с това, което си, бъди щастлив!

LXVII

Ти имаш чуден глас — едва ли го съзнаваш!

Могъщо средство за успех и за престиж;

От теб зависи само, как ще се „продаваш“

и кариера с него как ще изградиш.

LXVIII

„Не е хубаво човек да бъде сам“ —

рекъл Бог, когато сътворил Адам.

Взел реброто му и Ева той създал,

да споделя с нея радост и печал.

LXIX

Без жените, нашето начало

ласка майчина не би познало;

младостта любов не би вкусила,

ни утеха — старостта добила.

LXX

Красивата жена е радост за окото,

а близка за сърцето и душата е добрата;

прекрасна вещ е за мъжа в дома едната,

а другата — съкровище, по-ценно от златото.

LXXI

Домът ти скъп прилича на музей,

от него лъха мъртва красота

и без стопанка в глух покой немей —

жестока, тежка, душна самота.

LXXII

Жени! Почитам ви и ви боготворя!

Но има уникална за това причина:

не само половината сте на света,

но раждате и другата му половина.

LXXIII

В дъжда получих радостната вест:

не бе за вярване — пристига тя!

И стана чудо! Сякаш в нейна чест,

дъждът престана, слънцето изгря.

LXXIV

„Si vis amari, ama!“[3] — поговорката гласи

от древни римски времена, та чак до наши дни.

Любимата жена сърцето си ще ти даде,

ти първо ако й предложиш своето сърце.

LXXV

Кажи ми, кой, жената ли или мъжа,

в любовния дует по-безразсъдно люби!

Разбира се — мъжът. Видял ли си, жена

по строен мъжки крак ума си да загуби?!

LXXVI

Не зная нищо друго на света,

по-лесно да изсъхва от сълзата,[4]

най-вече ако е потекла тя

по прелестната буза на жената.

LXXVII

Не го съзнава тя, че е богата,

че има власт, да покори света;

богатството й е във красотата,

а в дръзката й младост е властта.

LXXVIII

Ако не беше мила ти, а друга,

едва ли бих в живота преуспял.

Ти имаш за успеха ми заслуга,

наравно с мен — наполовина дял!

LXXIX

С една съпруга да ме направлява,

не се издигнах до величие и слава;

И днес великите мъже, както преди

са вдъхновявани от няколко жени.

LXXX

Жените винаги харесвам аз,

най-вече като ни целуват!

Защото те единствено тогаз

не могат да ни… критикуват!

LXXXI

С жената никога недей да спориш!

Не си прави труда! Не заслужава.

Не ще успееш да я надговориш —

тя по начало е във всичко „права“.

LXXXII

По-лесно е да питаш старец белокос,

кога очаква своята кончина,

отколкото жена с неподходящ въпрос,

да питаш за рождената година.

LXXXIII

Жена с внимание ако удостоиш,

ще те помисли за женкар развратен;

Отблъснеш ли я — край на мъжкия престиж,

ще ти залепи етикет: „Обратен“.

LXXXIV

В живота всичко има стойност и цена;

Не е проблем жена да купиш за забава,

но няма как с пари да купиш любовта —

сърце единствено се за сърце „менява.“

LXXXV

Жена, която твърдо е решила,

да стане майка, ще роди дете;

Не го ли иска, няма воля, сила,

която от аборт да я възпре.

LXXXVI

Аборт какво е? И кое е по-добре:

един живот в зародиш да възпреш

или на бял свят, нежеланото дете

на мъки и тегла да обречеш?!

LXXXVII

Кой жив човек без умиление

би гледал женската гърда,

с отрок, засмукал в упоение

живителната й кърма!

LXXXVIII

Каква по-мила, по-приятна гледка,

от бебе, на гръдта полузаспало!

Сърцето ми във гръдната ми клетка

от умиление е прималяло.

LXXXIX

От нея всеки мляко е бозал.

О, свята женска гръд! Ала защо

ѝ забранява светският морал,

да кърми на обществено место?!

XC

Менят се времена и светски нрави

и няма край научния прогрес,

но любовта, обратно, е в регрес —

днес в „епруветка“ бебето се прави!

XCI

Модерният човек забрави,

че чрез „целувки и милувки“

по бързо бебето се прави

отколкото едни обувки.

XCII

Щом всичко в този свят е преходно, нетрайно

и ний сме временни, не може любовта

в сърцата ни, да трае вечно и безкрайно —

естествено е също да догаря тя.

XCIII

Щом слънцето залезе, месецът изгрява,

животът продължава да тече,

но любовта угасне ли, чер мрак настава —

светът изчезва в твоето сърце.

XCIV

От древен Рим до днес е явна тайна,

че за жените, добродетелта

най-често е уви! по-краткотрайна

от тяхната телесна красота.

XCV

Все по-нарядко срещаме жени почтени,

които в тези времена модерни

не са от добродетелта си уморени

и се запазват до смъртта си верни.

XCVI

Кучето от щастие край теб скимти,

в робска преданост и вярност ти се врича;

Като него няма друг (човек дори),

повече от себе си да те обича.

XCVII

Какво са изневярата и любовта?

Ези-тура-то на един и същ медал.

Когато вкусиш сладостите на греха,

пак от любов, на другата си се отдал.

XCVIII

Не се лекува изневяра с изневяра!

Тоз, който истински обича ще прости.

„Клин, клин избива“ — тази поговорка стара

за жалост в този случай никак не важи.

XCIX

Понякога е нужно добродетелта

на някоя жена да е голяма,

понеже твърде често се налага тя,

не за един да стигне, а за… двама!

C

Не би отишла добродетелта,

така високо, чак до небесата,

ако по пътя й ръка в ръка

не бе вървяла с нея суетата.

CI

Девойката, която лесно се черви

от нечий поглед, намек, виц, похвала…

свенливо към земята свеждайки очи,

е много от „нещата“ опознала!

CII

Жена, не опознала любовта,

е злобна, раздразнителна и зла,

но и разлюбената не е „стока“ —

от гладен хищен звяр е по-жестока.

CIII

Не е възможно днес да срещнеш Пенелопа,

да бъде вярна цял живот на Одисей.

Но честно ли е тя без мъж да се „закопа“ —

в очакване живота си да пропилей.

CIV

Неуката съпруга на овчаря

е много по-достойна и почтена

от знатната любовница на царя,

останала без чест и опетнена.

CV

Умната жена и да изневери,

тя го прави под секрет, с апломб, с финес

и семейството си пази, и държи

на съпружеската и на свойта чест!

CVI

По жената съдим за мъжа:

ако е красива, пищна тя,

значи, че е гледана добре —

„носил“ я е явно на ръце.

CVII

Жена, цъфтяща в пищна красота,

в луксозна нова западна кола,

басирам се, е гледана добре,

не от един, от няколко мъже.

CVIII

Кой ви научи български жени

пишкин, да се оправяте сами

и нежната ви женственост отне?

„Направиха го слабите мъже!“

CIX

Коя жена без ропот би приела,

да бъде втора за мъжа изгора!

И първа да е, пак не би го взела —

то значи, че след нея има втора.

CX

Жените днес са равни с нас, мъжете

и в правото си са, да ни избират,

а ако сексът ни е слаб, помнете,

наместо ний тях, те ще ни шкартират.

CXI

„Не пожелавай чуждата жена!“-

Бог тъй от векове ни повелява,

но заповед, отнасяща се за мъжа,

на ближната жена, не споменава.

CXII

„Кажи! — попитал дядо си един младеж.

Възможно ли е да обичаш няколко жени?“

„Когато имаш, синко, куп деца, ще разбереш,

еднакво можеш ли да ги обичаш ти“.

CXIII

Младеж попитах, що е целомъдрие.

„Не знам — отвърна той. И кой ли знае?

Момиче щом прегърна, без усърдие

то ляга с мен… И с другите така е!“

CXIV

Тежки са веригите на брака

и за да успее да ги влачи,

трябва двойката да бъде яка,

иначе ще дойдат… помагачи!

CXV

Вий идвате от два различни свята,

обвързани чрез брака от съдбата;

Търсете туй, което ви сплотява,

а не, което ви разединява.

CXVI

И да е тънка, с изработка фина,

обвила нечия глава,

юздата в брака, даже от коприна,

по същество е пак юзда.

CXVII

Често вършим палави неща,

в кратки връзки търсим лесна слава,

не защото смятаме така —

модата така ни повелява.

CXVIII

В днешно време кариера не се прави

със пълзене по служебни стъпала;

според новия морал и светски нрави

я градят успешно… в чуждите легла.

CXIX

За да вземеш службица удобна,

трябва да си в унисон с морала;

Не е важно колко си способна,

а по-важно е с кого си спала!

CXX

Адам и Ева ябълката предпочели,

но не защото е била по-зряла, по-червена;

От всички плодове, те с нея риск поели,

защото само тя била е… забранена.

CXXI

И преводите със жените бих сравнил:

красиви и модерни ли са, не са верни!

А верните по съдържание и стил

не са, за жалост, ни красиви, ни модерни.

CXXII

Раздялата убива любовта

или раздухва тлеещата жар,

тъй както духва вятърът свещта

или разпалва огъня в пожар.

CXXIII

Когато дружба истинска, сърдечна

обвърже две възлюбени души,

тя, на раздялата в страна далечна,

на времето, докрай ще устои.

CXXIV

Какво са любовта и ревността?

Два съда по рождение скачени;

Преливат се един във друг така,

че винаги са уравновесени.

CXXV

Ревността се ражда с любовта,

но не винаги умира с нея;

може да те следва до смъртта

и за нея няма панацея.

CXXVI

Какви модерни времена! Какъв морал!

Мъже, жени живеят повсеместно в грях

и публично се хвалят, кой с кого е спал —

от нищо никой вече няма срам, ни страх.

CXXVII

Семейните устои се рушат.

Светът е полудял и пощурял —

мъже, жени в греховни връзки „спят“

и няма чест, ни вярност, ни морал!

CXXVIII

Когато видя старец с баба под ръка,

им заблазявам, че до днес са оцеляли

и се възвръща вярата ми в любовта,

и в брака, с неговата святост, идеали…

CXXVIX

Целуват се по улиците младите „души“.

Събират се… Разделят се… Любов било това!

А някога не се докосвахме с ръце дори,

но златен юбилей празнуваме сега!

CXXX

Къде ли в наши дни ни е повел морала?!

След извънбрачен секс си пак морално чист.

А аз се чувствам сам реликва отживяла —

присмиват ми се, че съм жалък моралист.

CXXXI

Седем смъртни християнски грехове!

А до днес не съм изпитал ни един.

Веч е късно. Съвестта ми ме гризе,

че напускам праведен света. Амин!

CXXXII

Аз цял живот се готвех да отида в Рая.

До края като „прекален светец“ живях.

Но бях ли прав? Не знам! Сега се колебая —

да нямаш грехове, не е ли също грях!!!

CXXXIII

Чревоугодието смъртен грях се смята!

Признавам си с храната много съм грешил.

Но има ли по-свято нещо от софрата!

Леглото? Бих на второ място го сложил.

CXXXIV

Човек живее, не за да яде;

Яде, разбира се, за да живее,[5]

но не със апетита на прасе

и не да се гои и дебелее.

CXXXV

Закуската изядох сам.

Обеда споделих с приятел,

ала вечерята ще дам

на първия си неприятел.

CXXXVI

„Хапни си торта — дяволът ме изкушава,

щом още ти е сладко и ти се яде!“

Ала кантарът строго ме предупреждава:

„Килцата ти са пак над седемдесетте!“

CXXXVII

След сън се чувствам лек като перце.

Стомахът ми е празен и стърже,

но пустият кантар, без жал и срам,

твърди, че пак съм сложил килограм.

CXXXVIII

Пак легнах гладен и стомахът ми стърже.

Каква ирония — при толкова храна!

Но пустата му мода, няма накъде,

щом искам да съм слаб, глада ще изтърпя.

CXXXIX

На тъжна бедност Господ старостта орисал,

но в миг го осенила друга мисъл:

за да яде по-малко, той й дал в замяна,

защитен дар — забавена обмяна!

CXL

След вечерята богата

за почивка забрави!

Разходи се из махлата —

цяла миля извърви![6]

CXLI

Подправките от древността

са важна вкусова съставка,

ала от всички тях, глада,

за всяка манджа е подправка![7]

CXLII

Не знам дали рогатият все още съществува.

Но ако е измислица, кажете ми тогава,

кой след като преядох, за сладкиши ми хортува

и към хладилника ме тласка и ме изкушава!

CXLIII

Не само пълнота днес не ни се нрави,

не са на мода Рубенсовите тела;

Проблемът е, че за да се запазим здрави,

е нужно да свалим излишните кила!

CXLIV

Пиянството, във Светото Писание

не фигурира като смъртен грях.

Да пием, набори, до безсъзнание,

че днес сме живи, утре ще сме прах!

CXLV

Пиянството откакто се е появило

и власт над хората добило без предел,

е много повече души опропастило,

отколкото животи мечът е отнел.

CXLVI

И в чашите, дълбоки или плитки,

далеч по-много хора, общо взето,

се давят в алкохолните напитки,

отколкото онези — във морето.

CXLVII

Ти пушиш от години, макар добре да знаеш,

че бавно, неотклонно копаеш своя гроб

и факта очевиден не искаш да признаеш,

че тъй изпразваш своя, а пълниш нечий джоб.

CXLVIII

Самокритиката е необходима,

(нищо че това ни е опротивяло),

както нужно е да тупаме килима

и измиваме кирта от свойто тяло.

CXLIX

По-голяма смелост е необходима,

за да си признаем слабостта,

от онази храброст непоколебима,

в бой, с която срещаме врага.

CL

Всеки се страхува — мало и голямо;

Поводи — безбройни. Но храбрецът само

превъзмогва своя страх и жъне слава,

а страхливецът без битка се предава.

CLI

Страхливецът умира всеки път,

опасностите като го слетят.

Обратно, храбрият и славен мъж,

умира също, само че веднъж.

CLII

Тоз, който е храбрец, не се нуждае

от остра дълга шпага;

Изглежда, че опасността го знае —

далеч от него бяга.

CLIII

Човекът от желязо е създаден,

затуй веригите не му тежат;

в затвора, с дух на размисли отдаден,

ги чувства като част от свойта плът.

CLIV

Младежо, ти стоиш на кръстопътя на живота,

към бъдното отправил взор тревожен и унил;

да имах мощ, аз титлата си „лекар“ бих с охота

за младостта ти с нейните проблеми, заменил.

CLV

Блазе ти, момко, че си силен, здрав,

а не старик износен, глух, болнав…

Ти имаш за живот и обич жажда

и всичко в тоя свят ти се услажда.

CLVI

Щастлив си, момко, че си здрав и млад,

и в бедността си, си с любов богат;

а без любов, без здраве, без мерак,

с пари, с богатство, аз съм стар бедняк.

CLVII

Днес всичко се продава и купува;

Не само вещи — чест, любов, престиж…

И „мъжкото достойнство“ пари струва,

със него можеш бизнес да въртиш!

CLVIII

За порнографията днес предели няма.

Свенливостта е отживелица от вчера.

Ако „оная работа“ ти е голяма,[8]

ти можеш с нея да направиш кариера.

CLIX

Размерът? Спор от векове.

Кой върши по-успешно дело?

С какво се свири по-добре,

с цигулка ли или със чело!

CLX

Размерът има ли значение?

„Да!“ — много хора претендират.

А други, инчове с умение,

с чалъм, твърдят, че компенсират!

CLXI

Обрязването на отрочето е щекотлива тема —

невеж религиозен ритуал от варварска култура!

Не мога като мъж и лекар да го възприема —

а и от здравна гледна точка е ненужна процедура.

CLXII

Твърди се, че плешивите мъже,

били богати на хормони мъжки,

но другото предимство е, че те,

лишени от коса… не хващат въшки!

CLXIII

Младият човек го върши без да се издава;

Старецът — обратно, вдига шум и врява,

колкото по-малко би могъл да стори,

толкоз повече се хвали и говори.

CLXIV

Протегнах се. И после пак… И пак…

Гръбнак изпънах, та пропука чак

и старата ми плът се разлюля…

Не! Възраст не признава любовта.

CLXV

Старееш ти, но възрастта не ти личи.

От любовта младееш… Тя те вдъхновява;

Като „велик“ мъж, млади хубави жени

и днес те тласкат към величие и слава.

CLXVI

Ти все тъй си ценител и естет —

обичаш, обожаваш красотата

и даже на седемдесет и пет

с девойки млади пак делиш кревата.

CLXVII

Пред пилешко месце нима би предпочел

кокошка тлъста или дърт петел!

Нима и в любовта не би избрал така

девойката пред зрялата жена?

CLXVIII

Доказаха го старците, за кой ли път,

че младите съвременни жени,

с които те се перчат, че дружат и спят,

са влюбени във… техните пари!

CLXIX

Страстта, старика тласка към провал:

от разум и разсъдък го лишава

и той започва (явно изкуфял),

с „оная работа“ да разсъждава!

CLXX

Пред любовта мъжът е глух и сляп.

Знам старец, по-богат от младата жена;

Освен на нея, би могъл (не е майтап),

да бъде на родителите й баща!

CLXXI

Той е старец над седемдесет, а тя е

тридесетгодишна. Ама че идилия!

Не! За мен това не е любов. Това е

чиста проституция и педофилия!!!

CLXXII

Срещал съм девойки, не една и две,

в обич на старчоци да се вричат;

предпочитат ги пред младите мъже —

ясно е, парите им обичат.

CLXXIII

Защо се лъже старият човек,

че може любовта да купи с чек!

Любовницата секс ще му даде,

но в никой случай — своето сърце.

CLXXIV

Във век на сексуална свобода,

като безплатна публична изява,

професията „проститутка“ как така

наместо да запада, процъфтява!

CLXXV

Свещеник млада булка изповяда,

нагъва я, сече я като с брадва;

„Ох! Отче, спри!“ „Почакай, ще те пусна!“

„Да знаеш, чадо, колко си ми вкусна!“

CLXXVI

Бог още здраве и мерак ни дава,

да любим бабите и правим секс.

Да вдигнем тост за Негова прослава

и да изпием чашите на екс!

CLXXVII

Ерекцията е за старите мъже

не гол триумф на страстите неизтощими,

а факт научен, че сърцето е добре

и коронарите са още проходими.

CLXXVIII

Щом аз, на моите седемдесет и пет

все още съм в кревата бодър мъж,

как е възможно, ти, на петдесет

да правиш секс във месеца веднъж?

CLXXIX

На младини се хвалехме открито,

по колко пъти правим секс на ден,

а с болка днес се жалим полускрито,

кой без простата вече е „скопен“.

CLXXX

През младостта насладите се безгранични,

но времето, парите са ограничени;

през старостта, с добри възможности парични

и с време, сетивата ни са притъпени.

CLXXXI

Колко повече животът се скъсява

и те води към двуметровия ров,

толкова и шансът по-реален става,

да намериш доживотната любов.

CLXXXII

Младият човек би искал верен да остане,

но не може на съблазънта да устои;

Старецът, загубил вече шанса да му стане,

би желал, но няма сила да изневери.

CLXXXIII

Старикът, бурни страсти изживял,

е горд, щастлив до сетния си ден,

но също го измъчва и печал,

че безвъзвратно е от тях лишен.

CLXXXIV

Животът за мъжа е докато,

все още го размахва здрав и твърд

и спре и, няма по-голямо зло —

за него немощта е жива смърт!

CLXXXV

О, мигове за секс, нахалост пропиляни!

за вас изплащаме все още с жалби такса —

което сме пропуснали през младостта ни,

не може с нищо никога да се навакса.

CLXXXVI

Не мислите ли господа, че вече

с цинизмите отидохме далече?

Не е ли остроумната загадка

по-сочна, по-пикантна и по-сладка!

CLXXXVII

Да псувате и бълвате цинизми

не е мъжественост, не носи слава;

Език с изискан хумор, с евфемизми,

девойките по-силно впечатлява.

CLXXXVIII

За всяко нещо има правила и норми:

на плажа виждаш хора в банските костюми;

в казарми и в училища — във униформи,

и само в тесен кръг говорим мръсни думи.

CLXXXIX

Няма нищо пошло в голотата

и без дрехите плътта е чиста;

за нудиста тя е волност свята,

но е срамен акт за моралиста.

CXC

Споделям философията на нудиста.

Това не пречи съвестта ми да е чиста.

Божествена е голотата натурална[9]

ний, хората, я правим пошла, аморална.

CXCI

Лицето си и голото си тяло

с наслада аз оглеждам в огледало,

но радостта ми е половинчата,

че няма огледало за душата.

CXCII

Размислим ли се, в миг на просветление,

без разлика — циници, моралисти,

ще стигнем до еднакво заключение:

ний, всички, сме под дрехите, нудисти!

CXCIII

Едва ли има нещо друго на света,

по-нежно, по-красиво от цветята!

Сравнил ги бих единствено със младостта

и с разцъфтялата усмивка на жената.

CXCIV

Обичам красотата у жената,

безценен дар от Майката-Природа;

но днес и тя изкуствена се смята —

продукт е на съвременната мода.

CXCV

Каква градина! В лятната омара

бе сякаш Раят слязъл на Земята;

феерия, която ме накара,

по-силно да се влюбя в красотата.

CXCVI

Как бих живял, от сетива лишен,

във мрак и тишина да срещам своя ден,

без ласки, без любов, без реч, без красота…

Такъв живот би бил по-лош и от смъртта.

CXCVII

Картината е музиката за очите,

ослушай се, ще чуеш нежните й трели!

А музиката е картина за ушите —

вълшебни ноти, сякаш пеещи пастели.

CXCVIII

Тайната на музиката е това,

че без думи може да изкаже

по магичен начин всичко онова,

дето словото не може даже.

CXCIX

По жанр музиката се дели,

кой знай, на триста вида, може би,

а тя за мен е винаги била

два вида само: лоша и добра!

CC

За музиката — птица лекокрила,

не съществуват граници, отечество;

Тя днес, световно гражданство добила,

принадлежи на цялото човечество.

CCI

Портрет, рисуван от ръка умела,

но със душа и майсторски подход,

не е картина, всъщност, на модела,

а на твореца, вдъхнал му живот.

CCII

И най-изкусната ръка,

способна да рисува,

не може да твори сама —

на мисълта слугува.

CCIII

Не е ли жалко, че направо на платното,

не можем да рисуваме с очи, защото

по пътя дълъг от очите до ръката

и четката, се губи част от красотата.

CCIV

На цъфнал розов храст се наслаждавам,

мириша го и гласно разсъждавам:

„Такава красота неповторима

едва ли в Райските градини има!“

CCV

През звездна нощ от пътя се отбих;

От кладенче вода студена пих

и с горски нимфи, в танци и игри

се веселих, докато зазори.

CCVI

Край кладенче, под грейнал месец и звезди

танцувах цяла вечер с горски самодиви…

И днес все още споменът за тях сладни —

ех, где сте мои буйни младини щастливи!

CCVII

На леден камък седнал пътник уморен.

Змия го стрелнала с взор зъл, свиреп.

Възпрял я камъкът: „Стой! Остави на мен!

Ще го ухапя не по-зле от теб!“

CCVIII

Моя малка вярна спътнице Луна,

колко ли небесни мили път измина?

Над земи и океани прелетя,

за да бъдеш с мен и тук, далеч, в чужбина.

CCIX

Където и да търсиш по земята,

в далечни чужди царства и земи,

не можеш да намериш красотата,

ако в сърцето си я нямаш ти.

CCX

Обичах, обожавах красотата

в безбройните й форми и лица.

Ще се простя с тоз свят без жал в душата,

че и след мене ще живее тя.

CCXI

В богатите среди, в културния живот,

през сложни лабиринти търсиш красотата,

а тя е вред край теб, сред семплия народ —

от всичко най-прекрасното е в простотата!

CCXII

Не е ли престъпление да късаме цветята

и тъй да ги обричаме на явна смърт без жал!

Любов ли е това, да похитяваш красотата —

да хвърляш в кофата с боклук букета прецъфтял.

CCXIII

На село съм роден. В природата съм влюбен;

за онзи детски рай сърцето ми тъжи,

че из бетонен градски лабиринт изгубен,

животът ми премина в пушек и мъгли.

CCXIV

Изправи се пред мен врата железна,

накичена с брави и с катинари;

и с връзка ключове едва ще влезна,

а камо ли крадец тук да припари.

CCXV

Създадохме градини, паркове красиви,

с изкуствени фонтани, с езера…

Но много по-харесвам планините диви

с естествена природна красота.

CCXVI

Човекът сътвори изкуство, красота, имане…

Земята обнови по свой вкус и угода,

но не успя до днес и няма никога да стане,

по-вещ творец от Майката-Природа.

CCXVII

Навехнах глезен… С патерици ходя,

но сякаш с чифт крака осакатени;

Сега разбирам, колко съвършени

ни е създала Майката-Природа.

CCXVIII

Омръзна ми да ходя с маратонки

по улици с паваж, с асфалт застлани;

Мечтая за горите с боровите клонки,

да тичам бос по росните поляни.

CCXIX

Защо природата с вериги ме е оковала,

като затворник върху твърдата земя!

Защо криле като на птиците не ми е дала,

да мога като тях на воля да летя!

CCXX

О, как обичам в зноен ден на плажа,

от хладен бриз, облъхан, да седя!

И няма без борба да се откажа,

догде съм жив от тази красота.

CCXXI

Харесвам, как реве и стене океанът,

с чудовищни вълни, от демони обхванат

и все се питам, таз велика мощ, кога ли

ще озаптим във електрически централи!

CCXXII

Небето, океанът са оловно-сиви…

Кръжат ята от чайки, гонят се вълни.

Душата ми се възхищава и се диви —

и есента със своя красота блести.

CCXXIII

На пясъчния плаж с бащи и с майки,

деца играят, шумно се веселят;

Съвместно с тях, ята от бели чайки,

природата в хармония споделят.

CCXXIV

Съжителстват на плажа чайки с хора.

С еднаква ласка слънцето ги жари.

Земята, океанът и простора

са дар от Бог за всички земни твари.

CCXXV

Парченце хляб от шепата ми падна

и хоп, до нея кацна чайка гладна;

Поспря се, но приятел в мен видяла,

без страх коричката изяде цяла.

CCXXVI

Човек. На плажа. Сякаш прави йога.

Прикрил зад тъмни очила очи.

Какво ли чувства? Радост? Скръб? Тревога?

Какво ли мисли? И какво крои?

CCXXVII

Кой смъкна цветовете на дъгата

и с тях обагри птичите пера!?

Кой обрисува с пъстрота цветята?

Без отговор така ще си умра.

CCXXVIII

Каква земя от Бог благословена!

С богатства, с ширни плажове дарена

и с уникална фауна и флора —

рай същи за животни и за хора.

CCXXIX

Тоз, който сред природата живее,

не е дивак, ловуващ със стрели;

Дивак е онзи, който не милее

за нея и системно я руши.

CCXXX

Множим се ний и пренаселваме земята,

безсъвестно я грабим и рушим,

а няма друга, нам достъпна и позната —

и нас тъй, с нея, ще унищожим.

CCXXXI

Човекът е на Майката-Природа син,

но се отнася с нея като властелин:

ограбва я, руши я и я трови даже…

А тя мълчи — но някой ден ще го накаже.

CCXXXII

Не Природата се саморазрушава.

Ний го правим, хората, сами!

За богатство ламнали, в самозабрава

режем клона, който ни държи.

CCXXXIII

Какво ядем и пием? Химикали.

Отровихме околната среда.

Рушим, ограбваме като вандали

без чест и съвест Майката-земя.

CCXXXIV

Природата живота е създала

и дар на всяка земна твар е дала:

на птиците — криле, на звяра — сила,

а разум на човека отредила.

CCXXXV

Човече, ти света превърна в рай прекрасен,

но също стана пълновластен господар!

Инстинктът, с разум съчетан, е по-опасен

от най-жестокия и кръвожаден звяр.

CCXXXVI

Бог само нам, човеците, е разум дал,

но не и правото да бъдем господари;

Земята с нейните богатства е създал,

за благото на всички живи земни твари.

CCXXXVII

В човека и животното живее.

Когато над човешката природа

инстинктът животински надделее,

звяр става от най-зверската порода.

CCXXXVIII

Никое животно не е съумяло,

да играе до сега по-важна роля

от човека, който с разум, с ум изцяло

подчини природата на свойта воля.

CCXXXIX

Недей затваря птиченцето в клетка!

За него свободата е живот;

Загива то, като телесна клетка,

оставена без кръв и кислород.

CCXL

С какво сме по-различни ние

от земните съобитатели?

Единствено човекът пие,

животните са въздържатели.

CCXLI

Човек ако застреля лъв, той става

герой и се покрива с ловна слава;

но ако го разкъса звярът гладен,

ще гракнат всички: „Хищник кръвожаден!“

CCXLII

Лъвът е хищник, „горски цар“ признат.

За разлика от хората-ловци,

убива не от алчност, а от глад

и само докато го утоли.

CCXLIII

Не се плаши от хищността на звяра!

Пази се от човека по-добре!

В беда и в грях очаквай да те вкара

и падне ли му, да те предаде.

CCXLIV

Не съм видял магаре, ни за миг

да заговори със човешки глас,

но знам мнозина хора между нас,

говорещи с магарешки език.

CCXLV

Човекът е изтънчен хищен звяр,

убива не от глад, от лакомия;

Предава брат, приятел и другар.

И за какво? За тяхната кесия.

CCXLVI

Живеем във опасен век.

Пази се и бъди нащрек

от ат — отзад; от бик — отпред,

а от калугера — отвред.[10]

CCXLVII

Животът не е дар по естество,

а неотменно и свещено право

на всяко живо земно същество,

било нищожно или величаво.

CCXLVIII

Природата с инстинкти ни е надарила.

Животните чрез тях изцяло преживяват,

ала човеците, с разумната си сила,

на волята си трябва да ги подчиняват.

CCXLIX

Човекът има две страни, като медала:

едната — лоша, другата — добра

и зависи коя от тях е надделяла,

да стори добрина или злина.

CCL

Някои престъпни лоши хора

щяха да са по-малко опасни,

ако нямаха природа втора —

доброта, наред с черти ужасни.

CCLI

Знай, нещата имат две лица:

с аромат ни розата опива,

но освен, че е красива тя,

е за жалост също и… бодлива!

CCLII

Слънцето е несъмнено наш приятел,

ала също е прикрит опасен враг;

И приятелят ти тъй е неприятел —

редом двамата до теб вървят във крак.

CCLIII

И слънцето си има недостатък:

красиво е, блести като злато,

но даже и за промеждутък кратък

не може себе си да види то.

CCLIV

В модерния компютизиран век

ний всички сме безпомощни свидетели,

как губи настоящият човек,

общочовешките си добродетели.

CCLV

Достигнахме космични висоти,

направихме с луната запознанство,

ала кога човек ще покори

междучовешкото пространство!

CCLVI

Респект, добри обноски, маниери,

защо, къде изчезнаха, не зная!

Не може днес младеж да се намери,

да ти отстъпи мястото в трамвая!

CCLVII

Променя се с годините битът

и хората чрез него се менят;

Къде ще видиш днес девойка скромна,

да ти даде вода студена в стомна?!

CCLVIII

Услуга просиш ли, дори да е платена,

не можеш никак, с нищо да я ускориш;

ще те мотаят колкото си искат дена —

на всичкото отгоре ще дадеш бакшиш.

CCLIX

Човече, ти не можеш да живееш

за дълго в съществуване самотно;

Без обществото за да оцелееш,

ще трябва да си бог или животно.

CCLX

Ний всички сме зависими един от друг,

без разлика на вяра, раса, възраст, говор…

от онзи със перо, до тоз със сърп и чук

и трябва да живеем дружно, в мир и в сговор.

CCLXI

Ей, хора, състрадателни бъдете

и проявявайте човещина!

Подайте не една ръка, а двете

на клетника, изпаднал във беда!

CCLXII

Дървото с горда, царствена осанка,

на никой не отказва свойта сянка,

дори на онзи, с брадвата в ръце,

дошъл до корен да го отсече.

CCLXIII

Не чака слънцето от никого молби,

за да излъчва топлина и светлина;

и ти, когато можеш, добрини прави,

преди да те помоли някой за това.

CCLXIV

На приятеля, изпаднал във беда,

най-напред подай ръка, а след това

по другарски колкото си искаш ти,

„конското евангелие“ му чети!

CCLXV

Живей и имай вяра и доверие,

ала внимавай на кого![11] Помни!

Между доверие и лековерие

не съществува граница почти.

CCLXVI

Какви модерни времена и нрави

на отчуждение и самота!

И сянката ти ще те изостави,

щом залезът се слее с вечерта.

CCLXVII

Аз нямам нужда някой да ми подражава,

да имитира всеки мой жест и проява,

защото сянката ми със това се слави,

че много по-добре от всеки друг го прави.

CCLXVIII

Не подражавай, няма полза, а вреда,

макар примамливо да ти изглежда!

Тъй онзи, който носи чужди очила,

с тях в същност зрението си уврежда.

CCLXIX

Модерният живот съвсем ни отчужди:

съседът ми се прави, че не ме познава,

като ме срещне, се обръща настрани

и бързо, без да поздрави, ме отминава.

CCLXX

Ти за хората не съществуваш,

самота, когато те гнети,

но безспорно ги интересуваш,

само те когато са сами.

CCLXXI

Доверие на никой нямай ти!

На близки и приятели дори.

От който най не чакаш номер гаден,

от него ще се озовеш предаден.

CCLXXII

Не очаквай друг да пази твойта тайна!

Първо ти за себе си я запази!

С някой споделиш ли я, ще стане знайна

по туитъра на цял свят може би.

CCLXXIII

Измряха тайните агенти и шпиони —

погребахме ги още в миналия век;

Снабден с компютри и с мобилни телефони

себедоносничи сам днешният човек.

CCLXXIV

Тайната се пази най-добре,

ако в нечий гроб се закопае,

но се съхранява не по-зле,

от човекът, който не я знае.

CCLXXV

С приятел тайна споделена,

е вече тайна разгласена —

по логика неоспорима

и той приятел също има.

CCLXXVI

Всеки крие някаква житейска тайна,

даже и най-близкия човек до теб.

И така, несподелена и незнайна

я отнася в гроба си увита в креп.

CCLXXVII

Бог всекиму е дал една уста,

но не случайно две уши,

да слуша двойно повече, така

по-малко да говори и… греши.

CCLXXVIII

Когато някой те рани, боли!

Но болката е трижди по-голяма,

ако приятел скъп от младини

ти поднесе нечакана измама.

CCLXXIX

Приятел хванеш ли в лъжа,

това съвсем не е приятелство;

макар и малка да е тя,

от него чакай и предателство.

CCLXXX

Ако приятел уличиш в лъжа,

не я забравяй и бъди нащрек!

Ще се повтори и потрети тя —

добро не чакай от такъв човек!

CCLXXXI

На обещания не вярвай ти!

Най-често празни са, от опит знам.

И много по-ценя едно „Вземи!“,

отколкото онез три: „Ще ти дам“.

CCLXXXII

Приятел, ако те обижда,

съвсем логично е, че той

за нещо тайно ти завижда —

от него по-далече стой!

CCLXXXIII

Измамят ли те, другите виниш —

нечестни, непочтени са били;

но втори път, ако го позволиш,

виновен за това си само ти.

CCLXXXIV

Веднъж излъжеш ме ти, срамът

от този грозен акт ще бъде твой;

но ако ме излъжеш втори път,

щом съм го позволил, срамът е мой.[12]

CCLXXXV

Ако веднъж успееш да излъжеш,

и втори, трети… път, ще се подлъжеш,

ала лъжата, знай, е като шило,

торбата с острието си пробило!

CCLXXXVI

Щом веднъж излъжеш, всеки следващ път

и да казваш истината, никой няма,

да ти вярва; под око ще те държат

и ще подозират, че кроиш измама.

CCLXXXVII

Доверието се спечелва с време,

но миг е нужен да го разрушиш

и после цяла вечност ще ти вземе,

донякъде да го възстановиш.

CCLXXXVIII

Сто истини да си изрекъл до сега

и колкото и да са убедителни,

изкажеш ли една-единствена лъжа,

ще ги направи всичките съмнителни.

CCLXXXIX

Честта със диаманта се равнява:

най-дребното невзрачно петънце

кристалния й блясък помрачава

и губи стойност, вместо да расте.

CCXC

Както разваля гозбата в казана,

лъжицата, прощавайте, с лайна,

една лъжа, случайно изтървана,

сто истини ще омърси така!

CCXCI

Всеки път, уста като отворим,

трябва истината да говорим,

за да ни повярват те в деня,

в който ще им изречем лъжа.

CCXCII

Не само лекарят е, който знае,

практическата полза от лъжата,

жената и от него по-добра е,

използва я безгрешно тя самата.

CCXCIII

Лъжата бих сравнил със броеница.

Какво е общото, ами това,

че думите, безспирно във редица

кръжат тъй както нейните зърна.

CCXCIV

Все още много хора предпочитат

пред истината, явната лъжа,

от страх, че може болка да изпитат —

заблудата е често по-добра!

CCXCV

Понякога не без резон се питам,

аз, трезвомислещият ум, защо така

пред истината грозна предпочитам

красивата изтънчена лъжа!

CCXLVI

Истината и лъжата са сестри,

свързани като Сиамските близнаци;

Трудно е Темида да ги различи

с общи отличителни черти и знаци.

CCXCVII

Истината никога не остарява,

не увяхва, не изсъхва, не загнива.

И след сто години млада си остава —

времето я прави даже по-красива.

CCXCVIII

Лъжата с истина се побеждава,

съперничеството — със щедростта;

гневът със нежности се укротява,

а злото — с добрина и с доброта.

CCXCIX

По-добре е да те критикуват

с истината право във очи,

вместо да те галят и целуват

и те заблуждават със лъжи.

CCC

И тежката плесница от приятел

е много по-добра и приемлива,

отколкото целувката лъжлива

от онзи скрит, потаен неприятел.

CCCI

Грешките учителят ти коригира;

Критикува те приятелят ти драг;

Онзи, който седнал с теб на чаша бира,

явно те ласкае — той е твоят враг.

CCCII

Няма вярност, истинско приятелство,

щом съперничество се намеси.

Изневярата не е предателство,

а сменени груби интереси.

CCCIII

Мъдрецът[13] изрекъл е правда голяма.

Звучи злободневно и в новата ера:

„Приятели мои, приятелство няма,

а груб интерес… другото е химера!“

CCCIV

Както маслото над водата

излиза, щом го потопят

и истината над лъжата

така изплува всеки път.

CCCV

Лъжите са порок, когато вършат зло,

измислици, на дявола угодни,

но има и такива, правещи добро —

тях с право ги наричат „благородни“.

CCCVI

Получих снощи вест, че скъп другар

е заболял от болест нелечима.

Събудих се. Дали не бе кошмар?

И пак ме жегна скръб неизмерима.

CCCVII

Как бих могъл пред него да застана

и с чиста съвест да излъжа! Но и как

с две думи да му нанеса жестока рана,

като му кажа истината: „Имаш рак!“

CCCVIII

Истината, чисто гола

е в издайната уста

на гнева, на алкохола

и на малките деца.

CCCIX

Ако, друже, прав стоиш

и речта ти е правдива,

ти недей да се боиш,

че е сянката ти крива.

CCCX

Децата се боят от тъмнината,

от призраци с неземна мощ и власт,

а ний се плашиме от светлината,

от истината, от самите нас.

CCCXI

Изкуството, тъй както любовта,

е важно да е честно и правдиво,

макар понякога искреността

да не звучи приятно и красиво.

CCCXII

Откровеността, макар ценена,

ако се окаже прекалена,

вместо добродетелна, се смята

неприлична като голотата.

CCCXIII

С другар да бъдеш откровен

и истината да изричаш,

ще го загубиш в близък ден —

на самота се тъй обричаш!

CCCXIV

Истината има своята цена.

Както всичко на парите е в услуга;

За бедняка безпаричен, е една,

за богатия, е винаги по-друга.

CCCXV

До извора за да се добереш,

срещу течението ще гребеш;

И истината за да възкресиш,

ще трябва куп лъжи да прекосиш.

CCCXVI

Истината също се мени.

Казват, че е калейдоскопична:

от различни точки и ъгли

ни изглежда винаги различна.

CCCXVII

Малко хора биха били честни,

ако твърдо вярваха, че даже

да са непочтени и нечестни,

никой нямаше да ги накаже.

CCCXVIII

Да измъкнеш човек от калта,

е задача сравнително лека,

но не можеш за нищо в света,

да извадиш калта от човека.

CCCXIX

Лесно щастие се пожелава

в празнични и на рождени дни,

ала в ближния то завист всява,

щом, за жалост, се осъществи.

CCCXX

Магарешката издръжливост се познава

по стръмен и неравен път;

Приятелската вярност проличава,[14]

несгоди като те слетят.

CCCXXI

„Приятел — казват, в нужда се познава“,

но също и в щастливи времена —

на дружбата си верен той остава,

без да го завладее завистта.

CCCXXII

Истинският ти другар не го интересува,

колко е теглото ти и имаш ли пари,

скъп ли е домът ти и колата колко струва…

Тачи те и те цени такъв, какъвто си.

CCCXXIII

Човекът не е само външно уникален!

Той носи в себе си душевен мир богат,

и в него видиш ли другар потенциален,

ще трябва да проникнеш в личния му свят.

CCCXXIV

Голямото сърце е като океана;

не се претопля в знойни летни дни,

а ако е природата от лед скована,

то не замръзва и не спира да тупти.

CCCXV

Приятел скъп услуга ми направи,

над всичките очаквания и представи.

Пари му дадох, ала не в отплата —

то беше дар, откъснат от душата.

CCCXXVI

Услугата му бе неоценима.

Едва ли друга като нея има;

За благодарност не намирам думи,

не се измерва и с парични суми.

CCCXXVII

Днес — аз на теб, а утре ти — на мен[15];

разбираш, давам, за да ми дадеш[16];

услуга за услуга — чист обмен —

и ти с мен, полза тъй ще извлечеш.

CCCXXVIII

С приятел верен всеки е богат.

По-скъп, по-ценен е от роден брат.

Пази го, щом го имаш и помни,

да му отвръщаш също с вярност ти.

CCCXXIX

Приятелите, (колко жалко!)

хиляда да са, все са малко.

Един враг само, слава Богу,

ни стига, даже е премного.

CCCXXX

В приятелството между двама

единият е често роб,

но няма да признае, няма,

дори на изповед пред поп.

CCCXXXI

Очаквай от приятеля това,

което си му сторил до сега:[17]

добро ли е — добро ще бъде то,

ако е зло — тогава ще е зло.

CCCXXXII

Човекът, който няма врагове,

не заслужава завист, ни хвалба;

такъв човек не е живял добре —

не е постигнал нищо до сега!

CCCXXXIII

Завистта прилича на ръждата.

От невзрачно, дребно петънце

пропълзява и расте в душата,

докато съвсем я разяде.

CCCXXXIV

Човешката завист пощада не знай!

Веднъж зародена, преследва докрай,

докато направи живота ти ад

и те изпроводи в Отвъдния свят.

CCCXXXV

Ако Бог се вслушваше във хорските молби,

молещи го зло на ближния да причини,

на земята нямаше да има жив човек —

всички до един ги би погребал в общ ковчег.

CCCXXXVI

Ако всички твои близки и приятели,

маските си биха снели от лицата,

ще се озовеш сред подлеци, ласкатели

и накрая ще изпиташ самотата.

CCCXXXVII

В живота си не съм изпитвал завист.

По-скоро са завиждали на мен;

Не знам, какво са злоба и ненавист,

а с врагове бях заобиколен.

CCCXXXVIII

Завистниците отмини с презрение!

Какво пък? Нека тънат в смъртен грях!

По-важното е, вместо съжаление

да си добре и будиш завист в тях.

CCCXXXIX

Злобата обида причинява;

По-добре я игнорирай ти! —

от внимание по-нагла става…

Огънят с масло не се гаси.

CCCXL

Завистта е безобидно зло,

щом открито вика и крещи;

Много по-опасна е, ако

тайно, под прикритие мълчи…

CCCXLI

Ако човек не бе дълбоко завистлив,

би бил щастлив. Това е постижимо;

но нему му се ще да бъде по-щастлив

от ближния, а то е трудно изпълнимо.

CCCXLII

Завистникът е много по-нещастен

от чуждия успех и щастие,

отколкото (на завистта подвластен),

от собственото си нещастие.

CCCXLIII

От завист хората стареят;

От жлъч и злоба — погрозняват;

От работата — гърбавеят,

а от любов се подмладяват.

CCCXLIV

Не ме ласкаят хорските похвали,

не ме засягат чуждите обиди —

от жалост може някой да те хвали,

от злост и завист — друг да ти завиди.

CCCXLV

От критики не се боя —

сам мога да се защитавам,

но пред ласкателни слова,

безпомощен, безсилен ставам.

CCCXLVI

Хорските похвали мога да сравня

само с камъните скъпоценни:

честите — загубват свята цена,

редките — са като тях безценни.

CCCXLVII

Има укори, които някой път

повече приличат на похвали,

и хвалебствия, които ни звучат,

като критики, а не възхвали.

CCCXLVIII

Не съм лъжец и не обичам да лаская,

но също не достига моето сърце

на хорските хвалби отровната омая…

От критики се чувствам по-добре.

CCCXLIX

На нашите напреднали години

не виждам за ласкателства причини;

И суетата веч е непозната —

едно след друго гаснат сетивата.

CCCL

По-добре е с умни хули

чужд човек да те обрули,

вместо с глупави похвали,

близък твоя слух да гали.

CCCLI

Раната, нанесена от щик,

рано или късно заздравява;

Раната от остър, зъл език

не зараства, цял живот остава.

CCCLII

Това, което чуеш от врага ти,

изречено в очите ти, бледнее,

пред онова, което зад гърба ти

приятелят ти шепне и злобее.

CCCLIII

Човек в беда изпадне и се разори,

приятелите скоро го предават

и повече от враговете му дори,

се радват тайно и го подиграват.

CCCLIV

И двата краища на клеветата

завършват често с тънко острие

и нараняват вместо теб, ръката,

която иска да те прободе.

CCCLV

С всеки опит да убием клеветата,

тя по-силна става, по-устата,

но оставена без отговор, на мира,

постепенно стихва и умира.

CCCLVI

Най-добрият отговор на клеветата

е безмълвното смразяващо презрение;

пренебрегната, накрая тя самата

се отдръпва и потъва във забвение.

CCCLVII

Тъй както огънят ще догори,

ако не го подхранват със дърва,

тъй клюката ще отшуми сама,

без отзвук ако я оставиш ти.

CCCLVIII

Не можеш хората да промениш.

Да ги търпиш е цяло наказание,

но ти, кръгът си можеш да смениш

с приятели по свой вкус и желание.

CCCLIX

Роднините са дадени от бога.

Не може никой тях да ги смени;

Приятелите, след преценка строга,

за щастие избираме сами!

CCCLX

Животът ти ще стане по-честит,

ако от него отстраниш онез,

които твоя светски кръг и бит

са чернили и тровили до днес.

CCCLXI

Не само от врага си се пази.

Приятелят му ти е неприятел

и също враг ти е врагът дори

на твоя пръв безкористен приятел.

CCCLXII

Да мислиш, че съборен на земята,

врагът ти няма да те победи,

е все едно да смяташ, че искрата,

пожар не може да възпламени.

CCCLXIII

Гневът разсъдъка ни помрачава.

Каквото и да сториш, ще сгрешиш.

Преди да стигнеш до саморазправа,

опитай се до сто да изброиш!

CCCLXIV

По-лесно е и много по-уместно,

кавгата мирно да предотвратим,

отколкото (да си признаем честно),

като избухне, да я прекратим.

CCCLXV

Гневът е „лудост“ кратка[18]

Хораций го твърди.

Внимавай, в гневна схватка,

да не загазиш ти!

CCCLXVI

Гневът е страшен! Разумът ти помрачава,

човека в теб надвива и събужда звяра,

а от разсъдъка лишен, в саморазправа,

в беда голяма лесно може да те вкара.

CCCLXVII

Младеж се блъсна в старец и избяга;

Остави го да стене, повален.

„И аз бях — той простена — здрав мъжага,

и ти ще станеш старец като мен!“

CCCLXVIII

Вежливостта е рядкост в наши дни

и срещнеш ли я, буди подозрение;

Обида ли е? Флирт? Какво цели? —

и й обръщаш гръб с пренебрежение.

CCCLXIX

Учтивостта изчезна в наше време.

Преди да я покажеш, всеки път

се питаш първо, как ще се приеме —

дали във флирт не ще те обвинят.

CCCLXX

Загърбихме добрата, блага дума.

Заслужила ли е такъв бойкот?!

А има сила, клетник да раздума,

да преобърне цял един живот.

CCCLXXI

Добрите думи като мед са сладки —

приятно галят нашите уши

и даже да са малобройни, кратки,

безкрайно ехото след тях звучи.

CCCLXXII

Попитат ли те: „Как си?“, ти бъди наясно,

от вайкане на всички е дошло до гуша;

и затова отвръщай: „Чувствам се прекрасно!“

Едва ли някой отговора ти ще слуша.

CCCLXXIII

Помогнешли, дори да е стократно,

ще го забравят лесно всеки път;

Ала веднъж откажеш ли — обратно,

все ще го помнят и не ще простят.

CCCLXXIV

Спрях отдавна хората да съдя!

Че съм вечно прав, не претендирам.

Бог-съдник не мога да им бъда,

само се стремя да ги разбирам.

CCCLXXV

Всеки човек има право на мнение,

да критикува, да вдига протест…

Чуждото — ти приеми с уважение,

своето — отстои твърдо и с чест!

CCCLXXVI

Което за един е справедливо,

за друг е грешно, гнило и нездраво;

И Правото понякога е криво,

а Кривото излиза, че е право.

CCCLXXVII

В живота нищо не е само бяло или черно!

Не зная веч, кое е право и кое е криво.

Което днес е грешно, утре се оказва верно

и миналото тъжно, в същност е било щастливо.

CCCXXVIII

Къде е границата между норма и абнорма?

Самият аз не знам дали съм мъж нормален,

щом стихоплетствам и в леглото още съм във форма–

не значи ли това, че съм… маниакален!

CCCLXXIX

Зачитам правото да има всеки мнение.

Разбира се, не винаги се съгласявам;

Изслушвам го внимателно и с уважение,

това не пречи, своето да отстоявам.

CCLXXX

Единственото нещо във живота,

което позволяваме с охота,

със нас да се споделя, без съмнение,

е нашето „безгрешно“ лично мнение.

CCCLXXXI

Господи, търпение ми дай да понеса

туй, което сам не бих могъл да променя!

Смелост — за да променя това, което бих могъл,

а за да ги различавам — мъдрост и акъл!

CCCLXXXII

Когато някой някак си ти навреди,

ти вярата си във човека не губи!

Защото нямат брой и нямат чет онез,

които зло не са ти сторили до днес.

CCCLXXXIII

И лоши хора има, както е известно,

свободни между нас или в затвора;

Но те са малцинство и никак не е честно,

заради тях да мразим всички хора.

CCCLXXXIV

Добър човек е, който прави,

не само винаги добро,

но който и с това се слави,

че никога не сторва зло.

CCCLXXXV

От днешното сме все неудовлетворени!

Но утре, знам, носталгия ще ни обземе

и ще въздишаме дълбоко умилени

по него, като за „Доброто старо време!“

CCCLXXXVI

Което днес ужасно ни се струва,

кой знай, след време може би, обратно,

във спомените ни като изплува,

да ни се стори мило и приятно.

CCCXXXVII

Почитай, радвай се на дребните неща,

че може някой ден, достигнал старостта,

като зарееш в спомените си очи,

да разбереш, че те големи са били.

CCCLXXXVIII

Тоз, който в спомените си умее,

на миналото да се наслаждава,

той двойно в настоящето живее

и двойно от живота получава.

CCCLXXXIX

Животът ни на две епохи се дели:

през първата ни в бъдното живеем;

през втората — обърнали назад очи,

във миналото в спомени се реем.

CCCXC

Не е времето което преминава,

истината другаде се крие —

според древнофилософската представа

преминаваме през него ние.

CCCXCI

Не можеш своя старт да промениш!

Животът е за жалост отлетял,

но можеш от сега, ако решиш,

да промениш житейския финал.

CCCXCII

Животът не е лесен. Има дни,

в които ни с проблеми задушава;

но от човека само зависи,

ще хленчи ли или ще ги решава.

CCCXCIII

Животът е неспирен кръговрат:

нощта се сменя с ден, със нощ — денят;

И чувствата ни се менят така —

тъгата — в радост, радостта — в тъга.

CCCXCIV

Настъпва пролет след студена зима…

Успешен край — след безнадеждна криза;

От всяка невъзможност изход има,

единствено от гроб не се излиза.

CCCXCV

Не падай духом и в най-трудните си дни![19]

Когато нещо невъзможно ти изглежда,

докато дишаш и сърцето ти тупти,

все още има в безнадеждното надежда.

CCCXCVI

Надеждата крепи човека в дни унили,

а Вярата го води към целта,

но Любовта му вдъхва нови сили…

Коя от тях по-важна е, коя?!

CCCXCVII

Мечтите са като хвъркати птици,

пренасят ни във утрешния ден;

И клетникът в затвора с белезници

чрез тях се чувства с дух освободен.

CCCXCVIII

В мечтите, в сънищата стават чудеса:

Разхождаме се по небесните алеи…

Във тях се раждат гениалните идеи

и се превръщат в чудеса… в реалността.

CCCXCIX

Тоз, който с вяра окрилен,

в браздите семена посее,

той гледа в утрешния ден

и в бъдещето веч живее.

CD

Колкото нещата да са сложни

и изглеждат трудни, невъзможни,

с труд, с упорство всичко се постига —

даже планина на гръб се вдига.

CDI

Не се предавай нивга без борба![20]

Във всяка драма има и надежда.

Дори когато тя светлей едва,

като по чудо всичко се урежда.

CDII

Духът ти страда, лута се в тунел.

Не виждаш края… Грижи те ломят;

Виж, влакът през тунела в полет смел,

как изхода, намира всеки път!

CDIII

Ако загубиш крак или ръка,

макар да е трагично, е логично,

че трябва да живееш не с това,

което нямаш, а с което е налично.

CDIV

Нещата се оправят най-накрая.

Ако животът ти е пъклен ад,

то значи, че за теб все още края

е някъде във бъдното… назад.

CDV

В живота съм изпитал болка и тъга;

Изминах тежък път, неравен и трънлив,

ала не спрях да вярвам чак до старостта,

че е велико нещо просто да си жив!!!

CDVI

Животът е градина и ти си градинарят;

От теб зависи само, каква ще бъде тя:

дали трънак и бурен по нея ще покарат

или целогодишно ще я красят цветя.

CDVII

Надеждата крепи човека в смутни дни.

Удавникът на сламката се уповава;

На смърт осъденият с нея се теши

и болният от рак на чудо се надява.

CDVIII

Тоз, който винаги напред върви,

с отправени към слънцето очи,

той няма никога да види сянка —

дори на собствената си осанка.

CDIX

Животът е по-силен от смъртта

и любовта — от людската омраза;

надеждата — от безнадеждността…

Христос със личен пример го доказа.

CDX

Когато близък заболее, чак тогава

разбираме какво е важно в този свят

и стигаме до извод, че не заслужава,

да правим с дребни грижи от живота ад.

CDXI

Срещни с усмивка утрешния ден!

Дали не е последен — кой го знай?

За глътка щастие ти е дарен,

побързай, наслади му се докрай!

CDXII

На младостта си днес се наслаждавай!

До утре тя с мига ще отлети.

Иди, че я гони и съжалявай —

не ще я върнеш с жалби и с молби.

CDXIII

Ти нямаш вече воля над вчерашния ден.

Не ти е още утрешният подчинен,

но днешният пред теб е… Започнал е едвам,

ако го пропилееш, виновен ще си сам.

CDXIV

Откакто сме родени, ден след ден,

животът с равно темпо се скъсява,

но нека в празник, този дар свещен,

да изживеем както подобава!

CDXV

Живейте днес! Мигът, живот наречен,

за радост и любов е отреден.

Богат и беден — всеки е обречен.

За някой е последен този ден.

CDXVI

Изживей мига, преди да отлети!

Току-виж и вторият си пропилял.

Миг след миг се сливат в часове и в дни,

и животът свършва, без да си живял.

CDXVII

Не знам, какво ще стане утре с мен.

Не искам да гадая от сега.

По-важно е, че срещнах този ден

и дишам, и се радвам на мига.

CDXVIII

Цени мига, преди от теб да отлети!

Живей го пълноценно и бъди щастлив,

че кратък е животът и не знаеш ти,

дали и още колко време ще си жив.

CDXIX

Животът ти е скъп природен дар,

живей го днес![21] За старост няма цяр.

И знай че, друг такъв за втори път

на този свят не ще ти подарят.

CDXX

Веднъж се раждаме… За пръв и за последен път.

Веднъж умираме и в гроба ще ни погребат.

Но между тях, животът ни е даден за живот,

а не да страдаме от мъки в труд и кървав пот.

CDXXI

Защо си се забързал, пътнико, за Оня Свят?!

Забрави ли, че няма връщане от там назад?

Поспри! Порадвай се на този хубав божи ден!

Пропуснеш ли го, утре ще се чувстваш ощетен.

CDXXII

Живей живота си за онова, което

ще ти предложи утрешният ден!

Което с времето ти е било отнето,

го заключи във спомен съкровен!

CDXXIII

Отишъл си е вчерашният ден,

а утрешният още е мечта,

но днешният, с надежда озарен,

те чака да извършиш чудеса.

CDXXIV

Животът е безценен божи дар.

От теб зависи, как ще го живееш:

дали ще бъдеш негов господар

или в труд робски ще го пропилееш.

CDXXV

Какво ако това е последният ми ден!

А аз се тровя с грижи за утрешни дела.

Защо не ги загърбя и с дух освободен,

по мъжки, с чаша вино не му се насладя!

CDXXVI

Ужасно е, че времето лети!

Старееш… Истината е жестока,

ала пилотът си самия ти

и ти избираш нужната посока.

CDXXVII

В живота всичко става по съдба,

но съдбините кой предопределя?

Не е ли собствената ни ръка,

а не оназ божествена повеля!

CDXXVIII

Неведоми са хорските пътеки.

Човек по тях се лута цял живот,

ала една звезда накрая всеки

отвежда към спасителния брод.

CDXXIX

Събитията стават по причина.

Защо напуснах родната страна?

Съдбата ме пресели с цел в чужбина —

детето си от болест да спася!

CDXXX

Молитви шепнех аз, неверникът заклет:

„Умира дъщеря ми… Господи, спаси я!“

И стана чудо! Бог, Съдба или късмет? —

причината до днес не смогнах да разкрия.

CDXXXI

Щастие е, ако и в най-тежките ти дни,

близките до теб са живи и са здрави!

Всичко друго може да се купи за пари

и да се поправи… и да се забрави!

CDXXXII

Ако си влюбен в някой, днес му го кажи!

Не го отлагай, щом си убеден!

Единият от вас, кой знае, може би

не ще дочака утрешния ден.

CDXXXIII

Бъди щастлив поради четири причини:

заради себе си и тез, които от сърце

обичаш… Зарад твойте близки и роднини,

които те обичат… Зарад твойте врагове(!)

CDXXXIV

Ако обичаш някого недей отлага,

кажи му колко много с него си щастлив!

И любовта си чиста му разкрий веднага —

кой знай дали след час ще бъдеш жив.

CDXXXV

Щастието споделено,

щастие е удвоено;

Споделената беда —

половин беда е тя.

CDXXXVI

За да си щастлив, не трябва само

щастие да притежаваш;

Нужно е да си признаеш прямо,

също че го заслужаваш.

CDXXXVII

Когато си щастлив и времето лети.

Годините са сякаш мимолетни дни.

Нещастен ли си, дните ти са пъклен ад,

като години дълги, тягостно текат.

CDXXXVIII

И в древно време, и във настоящо[22]

сравняват щастието със стъкло;

когато е най-ярко и блестящо,

тогава най-чупливо бива то.

CDXXXIX

Тоз, който с малко се задоволява,

е най-щастливият човек в света;

а онзи, който се презапасява,

не е щастлив с излишък от блага.

CDXL

„Щастие“ е дума във единствено число.

Може би защото много рядко ни спохожда то.

А „нещастие“ е наш неспирен спътник, затова

в български се среща в двете граматически числа.

CDXLI

Нощем спя като отрок безгрижен!

Нямам нито дългове, ни заем.

В сговор, в мир живея с моя ближен,

честен, чист съм — с топ не разбиваем.

CDXLII

Беднякът, който няма дългове и заем,

в колибата е по-щастлив и по-богат,

от онзи богаташ в разкошния палат,

живеещ, цял затънал в дългове… под наем.

CDXLIII

Късметът, lady luck[23], веднъж пристига,

друг шанс съдбата много рядко дава;

изпуснеш ли го, като чучулига

завинаги от тебе отлетява.

CDXLIV

Смятал съм, че много хора са били щастливи;

Заблазявал съм им, но не съм прозрял,

че са тънели в проблеми без алтернативи

и че по-щастливо съм от тях живял.

CDXLV

Ако търсиш щастието на земята,

без да знаеш въобще къде е то,

няма как да го намериш слепешката,

ще се разминаваш с него сто на сто.

CDXLVI

Професор стана ти, специалист прочут,

изцяло на професията си отдаден;

ала животът, друже, не е само труд —

за отдих и почивка ти е също даден.

CDXLVII

Нехаеш ти, че краят наближава,

все още блъскаш в късни старини

и за какво? За гола чест и слава,

и кой очакваш да те оцени!

CDXLVIII

Кой днес не търси подвизи и слава,

богатство и пари… в самозабрава!

Животът ни е панаир суетен,

защо нехаем, че е мимолетен!

CDXLIX

Този, който е достигнал слава,

паметник съвсем не му е нужен;

онзи, който веч го притежава,

той по правило е незаслужен.

CDL

Славата прилича на смъртта:

първо всички сетива ти взема,

после грабва твоята душа

и от близките ти те отнема.

CDLI

Безсмъртието как се получава?

За да добиеш трайна, вечна слава

е нужно, в плен на някаква идея,

живота си да жертваш ти за нея.

CDLII

В живота трудно се постига слава,

но е по-трудно да я задържиш;

Фалшива ли е, бързо отшумява —

преди ти с този свят да се простиш.

CDLIII

И пак дойде рожденият ми ден.

Посрещнах го объркан, раздвоен:

и хем се радвам, хем изпитвам жал —

да, жив съм, но с година остарял.

CDLIV

Гордей се със рождените си дни!

Те са събитие голямо,

но възрастта си просто забрави —

та тя е гола цифра само!

CDLV

Бъди щастлив с рождения си ден!

Не си с една година остарял,

а считай, че откакто си роден,

година повече си ти живял!

CDLVI

Happy, nice and joyful Birthday, dear!

Don’t think that you’re older with a year!

The future stil holds lots for you in store

and just concider: you’ve lived a year more![24]

CDLVII

На петдесет години не важно вече,

доколко си в живота преуспял;

по-скоро равносметка направи човече,

дали човешки си до днес живял.

CDLVIII

След петдесет години животът продължава.

Достигнал си до зрялост и разцвет.

Това е втора младост… Граби любов, забава —

остават ти все още петдесет!

CDLIX

Осемдесет години днес навършваш ти:

от тях в едната трета само си живял.

През втората си бъхтел за пари,

а третата, за жалост, просто си проспал!

CDLX

Чудесна възраст са осемдесет години!

След още двадесет, ще стигнеш до столетие.

Защо не! Имаш кръвни близки и роднини,

които са достигнали до дълголетие.

CDLXI

Деветдесетгодишното ти тяло

празнува днес печално и унило;

но времето ти не е отлетяло,

то в теб дълбоко се е съхранило.

CDLXII

Чудесна възраст стигна ти: деветдесет!

На крак си и акълът ти „сече“.

Пред теб все още има бъдеще напред —

дай боже, да достигнеш до стоте!

CDLXIII

Ти с чест достигна до деветдесет и пет.

Епична възраст! Радвай се и се гордей!

И всяка следваща година занапред

празнувай като стогодишен юбилей!

CDLXIV

Седемдесет и шест години доживях.

Не знам, какво би станало ако не бях.

Не би се появил на бял свят нито стих,

а аз през таз година книга съчиних!

CDLXV

Старик достойно доживял до век,

безспорно е велико постижение.

Какво изпитвам към такъв човек?

Голям респект и свято преклонение!

CDLXVI

Достатъчно живял е тоз,

не само възраст навъртял,

но станал старец белокос,

е също мъдрост насъбрал.

CDLXVII

Дълголетието е за всеки цел и идеал.

Ала не е важно само, колко дълго си живял.

Важно е, дали си имал през годините живот

или във духовен сън си хибернирал като скот.

CDLXVIII

Животът често мъдрости предлага —

на случки и събития богат;

на лист не ги ли уловиш веднага,

в небитието те ще отлетят.

CDLXIX

Защо днес няма вече мъдреци?

Защото мозъкът ни не работи —

наместо сам да мисли и твори,

разчита на компютри и роботи.

CDLXX

Оплакваме се често: „Колко жалко,

че мъдрите човеци днес са малко“.

А логиката е неоспорима —

по-важно е, че въобще ги има.

CDLXXI

Баща си уважавах и ценях.

Той беше, според мен, мъдрец голям.

Под негово влияние успях,

таз книга да напиша и издам.

CDLXXII

Тоз, който е в живота си решил

да търси мъдростта, е явно умен;

но ако смята, че я е открил,

тогаз, за жалост, е човек безумен.

CDLXXIII

Отпуснах си брада, със власи снежнобели,

най-важен атрибут, по моите представи,

на мъдреците, в древни времена живели —

но бялата брада, мъдрец не ме направи.[25]

CDLXXIV

Брадата, според светските представи

е за мъдреца важен атрибут;

Но тя мъдрец от мене не направи,

по-скоро ме помислиха за луд!

CDLXXV

Умът е като мускулно влакно,

не го ли упражняваш, атрофира.

Не се чуди, читателю, защо

го стимулирам със перо и лира!

CDLXXVI

Умът и тялото са едно цяло.

Щом мускули тренираш за фасон

и мозъкът, със стройното ти тяло,

ще трябва да тренираш в унисон.

CDLXXVII

Ако подарък помежду си разменим,

накрая всеки по един ще притежава;

но ако по една идея обменим,

по две ще имаме и двамата тогава.

CDLXXVIII

Един ден Александър спрял пред Диоген

и рекъл му: „Поискай, каквото щеш от мен!“

Мъдрецът го помолил: „Мръдни се настрани,

че слънцето ми скриваш със тялото си ти!“

CDLXXIX

Във златен век живял Омар Хайям,

учен, поет и философ голям;

И днес все още словото му древно

звучи съвременно и злободневно.

CDLXXX

И мъдрецът също получава

оскърбления по всяко време,

но с мълчание ги отминава,

без във своя свят да ги приеме.

CDLXXXI

Попитали елини Диоген:

„Как да се отървем от враговете?“

„Вземете пример — рекъл той — от мен!

Добро, наместо лошо, им сторете!“

CDLXXXII

Никого, врага си даже, не замеряй с кал!

Я си го улучил с нея, я не си успял;

Но и в двата случая туй няма да го спре —

мръсни ще останат само твоите ръце.

CDLXXXIII

Събудих се от сън и този ден…

„Кажи ми, Боже, — казах с глас смирен —

как днес да ти се отблагодаря?“

И рече Той: „Стори добри дела!“

CDLXXXIV

Ако човек е образ и подобие на Бога,

и Бог е синоним на съвършенството, не мога

да разбера, защо от съвършенство сме лишени —

излиза, че и боговете са несъвършени!

CDLXXXV

Ако Бог реално съществува

и е милостив, тогаз защо

позволява злото да царува

и търпи да ни спохожда то?!

CDLXXXVI

Без ред, едно след друго губим с време —

разсъдък, младост, здраве, красота…

Но даже всичко Бог да ни отнеме,

ще ни остави само глупостта.

CDLXXXVII

Умният със коня си се хвали,

полуумният човек — с жена си,

но глупакът в плен на глупостта си

себе си обсипва със похвали.

CDLXXXVIII

Да се гордее с дрехи и сандали,

(щом няма друго със какво), то значи,

човек да се гордее и се хвали

със свойте обущари и шивачи.

CDLXXXIX

В живота всичко има край, предел —

мечти, любов, омраза, полет смел…

Без граници е само глупостта,

не мога нея с нищо да сравня.

CDXC

„Човешка“ глупост! — смешен коментар!

Та има ли и други, „нечовешки“?

Човекът е единствената твар,

която върши глупости и грешки.

CDXCI

Човекът слезе в земните недра,

проникна чак в космичните простори,

природните стихии овладя,

но с простотията не се пребори.

CDXCII

На умния му стига само знак,

греши ли, намека да разбере;

но и плесник е малко за глупак —

не може глупостите му да спре.

CDXCIII

Тъй както своя похлупак

гърнето винаги намира,

глупакът, по-голям глупак

намира да го акламира.

CDXCIV

Умният човек и в грозотата

по достойнство също е красив;

а без ум е грозна красотата —

свети с блясък празен и фалшив.

CDXCV

Кажете ми, кой хората красиви,

не забелязва и не им се диви!

За жалост, доста често красотата

е скарана с ума и с добротата.

CDXCVI

За глупостта не се намира лек.

Не я оправят дума, ни тояга;

Открие ли я, умният човек

я пренебрегва и далече бяга.

CDXCVII

Не се захващай да спориш с простака!

Не ще излезеш с него на глава;

По-мъдрият отстъпва, без да чака —

навреме се отдръпва настрана.

CDXCVIII

По-лесно ще изкараш кръгъл камък връз баир,

отколкото със луд човек да се препираш.

Не се захващай с него! Все едно е, най-подир

ще вдигнеш бял байрак и ще капитулираш.

CDXCIX

От най-древни времена

имат навик лош глупците,

да изписват по стените

собствените имена.[26]

D

Забранете на глупака,

нещо глупаво да стори;

Сякаш той това и чака —

ще го стори и повтори.

DI

Умният човек, каквото да се случи,

никога не спира да се учи,

а глупакът със нагласа е такава,

„ум“ да дава и да поучава.

DII

Ако сгрешиш веднъж е допустимо.

И даже втори път — е обяснимо.

Но трети път… и после пак… и пак…

ще значи, че си истински глупак.[27]

DIII

Веднъж да сториш грешка е човещина.

И втори, даже трети път — не е беда.

Но да грешиш като глупак, на поразия,

това народът го нарича, магария!

DIV

Умен не е този, който не греши.

Всеки по различно време грешки прави.

Умен е тоз, който, щом ги улови,

бърза без отлагане да ги оправи.

DV

От грешките, дете, не се плаши!

Другарчета са верни и добри.

Ще те напътстват те по твоя път

и към успеха ще те изведат.

DVI

Това че неуспех току-що претърпя,

не значи, че си некадърник и глупак.

Не се предавай, а опитай пак… и пак!…

С упорство, с труд и с пот се стига до целта.

DVII

Ако, дете, беда те сполети,

не се отчайвай, не кърши ръце!

А се стегни и трезво разсъди,

как да решиш проблема най-добре!

DVIII

Недей да плачеш над разплисканото мляко!

Не ще поправиш с жалби счупения съд;

А по-добре ума си напрегни по-яко,

как грешката да не допуснеш втори път.

DIX

Наистина безгрешни хора няма.[28]

Това че счупи глинения съд,

не го приемай за беда голяма!

Внимавай да не стане втори път!

DX

От грешките се учим и… тешим,

ала това съвсем не означава,

че ако продължим да ги множим

и ползата ни по-голяма става.

DXI

Каквото и да вършите, деца,

мислете също за последствията!

По-лесно ще избегнете така

ефекта пагубен на бедствията.

DXII

От двама души със еднаква сила,

пословицата е постановила:

по-силен тоз е, който има воля,

безволевия го грози неволя.

DXIII

Успехът с постоянство се постига.

Издигнах се чрез тежък труд и пот.

Не се предавах и не казах: „Стига!“ —

борих се с трудностите цял живот.

DXIV

Недей разчита само на таланта!

Успехи няма без да се изпотиш.

И него трябва, както диаманта,

да го шлифоваш и го разработиш.

DXV

И талантът, както негатива,

с бледи, зле оформени черти,

има същата алтернатива —

трябва някой да го… прояви!

DXVI

Какво наричаме талант?

Къс нешлифован диамант.

А по-нататък — труд и пот,

за неизвестен период.

DXVII

Съдбата не раздава честно, по заслуги:

едни закриля, като майка им помага,

а безпричинно често ощетява други,

с това, което по закон им се полага.

DXVIII

Успехът е наградата на победилия —

дошъл е с много труд и неговият ред,

но често зад победата, освен усилия,

е нужна и солидна доза от късмет.

DXIX

Зад всеки победител има победени —

за тях не се замисляме за миг дори;

един ликува със мечти осъществени,

а колко са онез, с разбитите мечти!

DXX

Всяка победа на чужд неуспех се гради.

Докато някой ликува със слава покрит,

много са тези, които проливат сълзи.

Двата сценария винаги имай предвид!

DXXI

Ако умреш, преди да си осъществил

мечтите си, не е победа, без съмнение;

но ако жив ги изоставиш, е резил

и най-великото житейско поражение.

DXXII

Оплакваме се: „Трудни са нещата!“

Ний, хората ги правиме такива.

Окото се страхува, не — ръката;

За всичко има изход и алтернатива.

DXXIII

Рецепта за живот не съществува.

Тъй както от най-ранни младини

акълът ти те учи и диктува,

така по-късно ще живееш ти.

DXXIV

На младини човек авторитет гради,

за някакви мизерни левове се поти,

но идват тихи и спокойни старини —

авторитетът му започва да работи…

DXXV

Трудът е този, който ни спаси,

със ралото, със сърпа и със чука,

от трите най-отявлени злини:

порока, бедността и явна скука.

DXXVI

Достойно дело е да се оре земята,

както например, писането на поема

и не е срамно, ако отреди съдбата

с ръката плуга да държиш, а не калема.

DXXVII

Трудът не позори човека.

Напротив: знае го светът,

че хората от памтивека

със мързела го позорят.

DXXVIII

Когато скръб, досада, скука

в прегръдка здрава те душат,

изваждай сърпа или чука —

ще те спаси от тях трудът.

DXXIX

Безделието бих сравнил с ръжда —

подмолно дарбата унищожава,

както желязото разяжда тя,

когато то не се употребява.

DXXX

Паметта отслабва във покой,

деградира с месеци и с дни;

както блатната вода в застой

гние и започва да вони.

DXXXI

Така започва: губиш си нещата,

не знаеш, где си сложил очилата,

забравяш ключ, не помниш случки, дати…

и близките ти стават непознати.

DXXXII

Ръжда желязото разяжда,

ако не се употребява;

Покоят мозъка разгражда —

навява тъпота, забрава.

DXXXIII

На моята възраст, освен че съм жив,

не знаете колко се чувствам щастлив,

щом в стаята вляза и знам за какво,

и помня къде е оставено то!

DXXXIV

Покой не знай менящият се свят.

Или вървиш напред или назад.

Духът нагоре ако не лети,

тук, долу е обречен да пълзи.

DXXXV

Понякога не знам какво ми става,

не мога да напиша нито ред.

Дали е на склерозата изява

или ей тъй, от леност съм обзет.

DXXXVI

Над мързела със приказки и анекдоти

народът остроумно се надсмива.

Не е виновно тялото, че не работи —

душата е разглезена, ленива.

DXXXVII

Когато не работиш, тъпчеш на едно место.

За времето загубваш всякаква представа,

и делници и празници се сливат във едно —

животът като в сън по-бързо отминава.

DXXXVIII

Водата няма да замръзне във чешмата,

оставиш ли я постоянно да тече;

движението извор на живот се смята,

застоят — синоним на смърт, небитие…

DXXXIX

Това, което знаем, несъмнено

е малко и ограничено;

Онуй, което е от нас незнайно

е безгранично и безкрайно.[29]

DXL

Истинското знание не се онаследява!

Само с постоянство, с труд се придобива

и макар че ученето често ни додява,

няма друга, по-добра алтернатива.

DXLI

От как се помня изпити държа;

И днес през старостта си продължавам —

кошмари ме преследват, и в съня,

на изпити все още се явявам!

DXLII

За два живота изпити съм взел,

надхвърлих всякакъв лимит, предел.

Дано светците ми ги уважат,

пак да не ги държа на Оня Свят.

DXLIII

Считай своя ден за пропилян,

ако ред не си прочел, ни слово

и от умствен мързел обладан

днес не си научил нищо ново.

DXLIV

Човече, в много сфери сме невежи

и ти не си във всичко просветен,

но важно е да имаме стремежи

и учим нещо ново всеки ден.

DXLV

Не е срамно да не знаеш.

Учен кой се е родил!?

Ала виж, да не желаеш

да се учиш, е резил!

DXLVI

Докато си млад, учи,

че е знанието свято!

Не прахосвай златни дни!

Вечно няма да е лято.[30]

DXLVII

За млада умна хубава жена,

за скъпа, нова западна кола,

пари са нужни, затова учете —

един ден ще ги имате и двете!

DXLVIII

За младия човек познанието

е жизнено необходимо,

но редом с него възпитанието

е качество неоценимо.

DXLIX

Знанието е съкровище, което

само нам до гроб принадлежи

и не може да ни бъде то отнето

ни от бирници, ни от крадци.

DL

Тоз, който малко знае и си го признае,

за своето незнание е осъзнат;

такъв човек, не малко, явно много знае,

тъй както онзи древен философ Сократ.[31]

DLI

Детето ти — каква го чака орисия?

Ще стане ли човек или лентяй невеж?

От теб зависи. То е празен лист хартия —

каквото „впишеш“ там, туй утре ще „четеш“.

DLII

Тоз, който е напролет сял,

ще жъне ечемик наесен,[32]

а който е свирил и пял,

ще проси със свирня и песен.

DLIII

Ако по нещо — ум, професия, морал

не те надминат твоите деца,

то означава, че напразно си живял

и си се провалил като баща.

DLIV

Детето не обича критики да слуша.

И проповедите са му дошли до гуша.

Създадено е то с нагласа и направа

на лоши и добри дела да подражава.

DLV

Дърво, накриво четвърт век растяло,

не можеш за година да изправиш;

Човек, вървял по крив път отначало,

не ще успееш в къс срок да оправиш.

DLVI

Засадиш ли върбова пръчка под наклон,

ще се разлистят по стъблото клон след клон

и като порасте и стане на дърво,

на същата страна ще се накланя то.

DLVII

Ти, който си се провалил като баща,

прощавай, нямаш право да изказваш мнения

за възпитаване на чуждите деца,

а камо ли да им четеш нравоучения.

DLVIII

Не повишавай тон! Не е педагогично.

Нахокаш ли ги ти и те ще те нахокат.

А плеснеш ли ги, ще изпискат истерично —

в порочен кръг пропада ти урокът.

DLIX

Където дума блага

сърцето не затрогне

и дрянова тояга

там няма да помогне.

DLX

Строгостта и критиките на учителя

се оказват по-полезни, по-добри

от оназ „маймунска“ обич на родителя,

с глезене, с гальовно мъмрене, с хвалби…

DLXI

Да учиш мързеливо същество,

зер калпав ученик, е все едно,

да храниш със какао дойна крава

и да очакваш шоколад да дава.

DLXII

Никой не изисква и не чака от младеж

като теб, да върши невъзможни чудеса,[33]

а да се опиташ най-доброто да дадеш

от това, което си научил до сега.

DLXIII

И Господ от небесните простори,

на всеки вкус, пред него предявен,

не би намерил мощ да отговори,

та камо ли човек обикновен.

DLXIV

Във всеки блок от мрамор статуя е скрита.

Кой знае? Тя те чака може би,

със малко дарба, с труд и с воля упорита

да я изваеш във шедьовър ти.

DLXV

И дребната искра е годна да разпали

голям пожар, попадне ли в целта;

Тъй има младият човек потенциали,

с които да извърши чудеса.

DLXVI

Всеки сам съдбата си кове.[34]

И ако си се опръскал с кал,

даже твоят враг не би успял,

туй от теб да стори по-добре.

DLXVII

Не е важно бързо да вървиш,

а неспирно да вървиш, човече;

с бавно постоянство, току-виж,

си отишъл много по-далече.

DLXVIII

Festina lente! (В превод: Бързай бавно!)

Виж, хрътката как в ранните етапи

на бременността, в бързината явно

мъничетата ражда още сляпи!

DLXIX

Свърши набързо онова,

което е по-маловажно!

Ще имаш време след това

да вършиш бавно всичко важно.

DLXX

Дългото умуване помага,

за постигането на успеха,

както на човека, който бяга,

неговата дълга дреха.

DLXXI

Отлагането е безспорна грешка.

От проста, прави работата сложна,

а сложната — по-трудна и по-тежка

и много често даже невъзможна.

DLXXII

Няма празник за безделника,

ако не работи в делника;

Тъй без мрака на нощите

губят блясъка звездите.

DLXXIII

Някой хорица без цел живеят —

не вървят, а по повърхността

без посока плуват и се реят,

като стръкчета трева в река.

DLXXIV

Безделието е най-уморително!

Не спира, за да ти даде отмора

и несъмнено е по-изтощително

от всяка послетрудова умора.

DLXXV

Не отлагайте за утрешния ден

туй, което може да се свърши днес!

Не един проект тъй бил е провален —

„утре“-то не значи винаги прогрес.

DLXXVI

Недей отлага работата за деня!

Свърши я днес! Тъй само ще спечелиш ти,

че може да не се събудиш сутринта

или по-важно дело да ти се яви.

DLXXVII

Утре! Утре! Вечно утре! И така

времето ти в обещания минава.[35]

Чудно ли е, че дори след месец-два

работата ти несвършена остава.

DLXXVIII

Ти имаш във устата си език.

Използвай го наместо меч и щик!

И словото от времето оно

велико бойно средство е било.

DLXXIX

Силата на словото се състои,

не като парите — в едри суми,

а в умението да се изрази

много нещо, ала с малко думи.

DLXXX

Ораторското майсторство не е в това

да произнасяш дълги речи с часове,

а с кратки доводи да биеш на целта,

така че всеки лесно да те разбере.

DLXXXI

Преди да кажеш нещо, изчакай малко ти!

Два пъти премисли, един път го кажи!

Това ще ти помогне да блеснеш по-добре

и риска ти от грешки до нула ще сведе.

DLXXXII

Изпуснеш ли мига, изстреляш ли куршума,

не можеш да ги върнеш никога обратно.

Така е също и с изречената дума —

и камъкът е хвърлен безвъзвратно.

DLXXXIII

Ако чашата с ориз обърнеш,

дребните зрънца ще събереш,

но не можеш думите да върнеш,

щом като веднъж ги изречеш.

DLXXXIV

Мислите ни трябва да узреят,

ала не до там, че да презреят.

Кой купува плодове презрели

и харесва дрехи овехтели!

DLXXXV

И мислите приличат на цветя:

когато поотделно се „берат“,

излъчват по-блестяща красота,

тъй както те — по-силен аромат.

DLXXXVI

Мислите ти, в слово изразени

и на листа уловени в плен,

са завинаги обезсмъртени —

с тях и ти си увековечен.[36]

DLXXXVII

Как бих желал мига да уловя

и красотата му неповторима

да съхраня за вечни времена

в ритмичен стих и благозвучна рима!

DLXXXVIII

Вехнат, изчезват делата,

глъхнат успехи и слава,

в прах се превръщат телата —

словото вечно остава.

DLXXXIX

През детството ми то бе само хоби,

но музата духът ми завладя;

с годините напълно ме зароби

и стана моя участ и съдба.

DXC

На лист хартия словото посях.

От него избуяха тучни ниви.

Ще дойде ден, ще се превърна в прах,

но книгите ми вечно ще са живи.

DXCI

И книгите се раждат със съдба![37]

И всяка, в своя полет, се надява

да найде славата във вечността,

но в мнозинството я грози забрава.

DXCII

Хубавата книга, ако ти омръзне,

като пръв приятел, упрек не изрича.

А ако й вярваш, няма тя да дръзне

да те мами с глупав разказ или притча.

DXCIII

Днес всеки „пише“, книги фабрикува,

издава ги и после ги продава,

но кой боклук от този род купува —

и те потъват без следа в забрава.

DXCIV

Извъдихме се все пишман „творци“.

Кой днес бездарни книги не издава!

И мен, любителят-поет грози

сред мнозинството творческа забрава.

DXCV

Старея аз, но стихове любими

изплитам с нежни, благозвучни рими

и мисля си, че бих могъл да пиша,

догде съм жив и тялото ми диша.

DXCVI

Работим цял живот — същински роби

и като остареем, чак тогава

се хващаме с любимото си хоби,

но музата ни бързо прецъфтява.

DXCVII

В кафеза златен птичката не пее.

Поетът се нуждай от свобода,

за да разпери в пълен ръст крила —

душата си на воля да излее.

DXCVIII

Поезия се пише с пълни звучни рими —

с римуването се извайва красота…

И те са много по-престижни, по-значими,

ако са от различни части на речта.

DXCIX

Една утеха важна имам в старостта:

докато аз старея ден след ден,

поезията ми остава все така

без възраст и не остарява с мен.

DC

„Писането“ би било за мен досада,

ако само като хоби ви звучи;

Бих желал не само да ви дам наслада,

но да ви направя с него по-добри.

DCI

Аз зная, че съм длъжен да творя добре,

но моят дълг не само че ми повелява,

умът да привлека, пасивно да чете,

но също с мен да мисли и да разсъждава.

DCII

„От два часа съм будна… — се оплака тя.

И хапчето за сън не ме приспа!“

Защо от мойте книги ти не взе?!

По-силни са от сънотворно те.

DCIII

От кал създаден, знам, ще стана прах

и пак дъждът ще ме превърне в кал,

но не напразно на света живях,

оставям стих, по-скъп от жълт метал.

DCIV

Което пиша и написах, не е ново.

Изказано е от предците преди мен,

но още е валидно мъдрото им слово —

моралът вездесъщ е и до днешен ден.

DCV

Нещастни са онези поетеси,

с любовните поеми и пиеси,

щом творческата треска ги обземе

за любовта не им остава време.

DCVI

Думите, размахали криле,

сякаш птици гонят цел висока,

ала често като тях и те

не летят в желаната посока.

DCVII

Природата езика е създала

не само мислите ни да разкрива,

но според правилата на морала

зад голи фрази също да ги скрива!

DCVIII

Матерният ми език, Родино мила,

с теб ме свързва, творчески ме стимулира

и на него само може мойта лира

тъй да пее — с вдъхновение и сила.

DCIX

С каквото и красиво слово

да ни обсипват със хвалби,

в нас не откриват нищо ново

и не ни правят по-добри.

DCX

Изречената дума сам-сама,

дори когато много обещава,

не е ли подкрепена от дела,[38]

не значи нищо, празна си остава.

DCXI

Лицето със гримаси причудливи,

гласът, ръцете, пламенният взор

са често много по-красноречиви,

отколкото словесният подбор.

DCXII

Лицето срещу теб е като огледало.

Каквото се огледа, там се отразява;

И ако твоето лице се е засмяло,

и то така в усмивка също засиява.

DCXIII

Усмивката!… Какво е тя? Загадка.

Възторзи, болка, страх, вина прикрила,

но колкото да е моментно кратка,

във себе си таи магична сила.

DCXIV

Този, който може да владее

свойте чувства, страсти, страхове…

той в живота си ще преуспее,

трудно нещо ще му се опре.

DCXV

Съвестта ни не е съдия

само да ни съди и наказва,

а другар, от мръсните дела

и престъпността да ни предпазва.

DCXVI

Бъди умерен в три неща:

във яденето, в любовта

и в трупането на пари,

че прекаленото вреди!

DCXVII

Дозата[39] е таз, лекарството що прави:

от субстанция една и съща,

ако милиграм към него се добави,

то в отрова лесно се превръща.

DCXVIII

В живота си бъди умерен ти,

във всяко дело, обич, цел, стремеж!

Дори медът започва да горчи

от сладостта си, ако преядеш.

DCXIX

„По средата пътят е най-безопасен“[40]

мъдрост, стигнала до нас през вековете.

Изводът за всички е пределно ясен:

златната среда навсякъде търсете!

DCXX

Всяко нещо в прекалена доза

носи за отравяне угроза;

Поговорката и днес е ясна:

„Златната среда е безопасна!“

DCXXI

Каква е ползата да се обръщаме назад!

Напред вървят часовниковите стрелки.

Животът е неспирен, вечен кръговрат —

не може миналото да се възкреси.

DCXXII

Напред реките без да спрат текат,

посоката не можеш да обърнеш;

Тъй времето отминало, назад

не се опитвай, няма да го върнеш!

DCXXIII

Когато нещо скъпо свърши, знай,

че то не е напразно отлетяло;

от всеки тъжен, безнадежден край

започва ново, по-добро начало.

DCXXIV

Не искам филмите да гледам втори път —

в живота нищо никога не се повтаря.

Събитията в спомените по-сладнят

и мъката по тях със времето догаря.

DCXXV

Времето лекува, но не излекува,

само притъпява болки и тъги

и когато споменът пред нас изплува,

раната отново почва да кърви.

DCXXVI

Какво е мъката? Огромен океан

в душа от черни мисли изтерзана;

А радостта? О, тя е блян красив, мечтан —

безценен рядък бисер в океана.

DCXXVII

Не може радостта

да бъде светла, чиста,

когато съвестта

е гузна и нечиста.

DCXXVIII

Вий виждате живота в розови бои,

но времето дойде, деца, да разберете,

че има лоши хора, като вълците зли,

които от кошарите крадат овцете.

DCXXIX

Пътеката на добродетелта е тясна,

над бездна лъкатуши, по скала опасна,

а прав е пътят, който води към порока —

същинска магистрала, равна и широка.

DCXXX

Порокът е, деца, край вас на всяка крачка —

разврат, хазарт, цигари, алкохол и дроги;

Не се сърдете, че към вас сме много строги —

с невинността си вий за тях сте лесна плячка.

DCXXXI

Те всички са еднакви в детските премени —

сладурчета невинни, ангелчета мили;

Но как едни ще станат честни и почтени,

а другите — крадци, убийци, педофили!

DCXXXII

Тъй силно, както внуците обичам,

не съм обичал никой до сега;

пред Бог от благодарност коленича,

че той ме подмлади с тях в старостта.

DCXXXIII

Лудуват те и вдигат шум и врява,

но тяхната игра не ме смущава —

народът го е казал много право:

„Детето палаво, дете е здраво“.

DCXXXIV

Те, внучетата ми, са умни и красиви,

но не съзнават колко са с това щастливи.

Деца са още и не са наясно също,

че ум и хубост са оръжие могъщо.

DCXXXV

В съня си те са ангелчета същи,

с невинни, чисти детски личица;

но станат ли, обръщат всичко вкъщи

и в нас настава истинска „война“!

DCXXXVI

Гледам внуците ми как растат със дни.

Радвам им се, с младостта им се гордея,

но защо печална нотка в мен звучи —

те растат със дни, а аз със дни старея!

DCXXXVII

Логично е, съвсем естествено и приемливо,

с изпълнен дълг родителите първи да умрат,

но е жестоко, непонятно и несправедливо,

децата ни преди нас да напускат този свят.

DCXXXVIII

Взискателни родители, пазете

сълзичките на вашите деца!

Ще ги проливат те над гробовете

на вашите останки след смъртта.

DCXXXIX

Не дразнете малкото дете!

С думи, с бой не го правете зло!

Някога, когато порасте,

ще поиска да убива то.

DCXL

Твоите деца, не са твои деца…

Техен херолд си, не техен баща.

Те не от теб, а чрез теб са дошли,

с гени от чужди, далечни предци.

DCXLI

„При вас със внуците е интересно! —

ми рече моят брат — у нас е скука.“

„Да! Интересно е, но не е лесно,

а и проблемите са също тука!“

DCXLII

„Счупих…“ — внукът ми проплака, мъка го задави

и от плач телцето крехко се разтресе цяло.

„Счупеното носи щастие, нима забрави!“

„Да! Но не разбираш, дядо, счупих огледало!“[41]

DCXLIII

„Не си харесвам името!“ — той простичко ми рече.

Ще го смениш, щом порастеш, не е далече.

„Да го сменя! Не, дядо! Ще обидя тати с мама,

нали са го избрали със любов голяма!“

DCXLIV

Тъй стана, че прекарах с внука си цял ден.

Игра голяма падна… Смях и веселба.

Като си тръгнах, той заплака натъжен —

какво ще прави някога, като умра!

DCXV

Човешко е да плачеш със сълзи,

макар че вече си голям мъжага;

До края мъката си изплачи!

Плачът и на юнаците помага.

DCXLVI

Не се усмихвай и не се мръщи!

Пожертвай чувствата за красотата!

Ще се покриеш с бръчки и с бразди,

не следваш ли на модата играта.

DCXLVII

В обществото действат норми и закони,

трябва стриктно да ги спазваш, щеш не щеш!

Нарушиш ли ги, властта ще те подгони

и в затвора може да се озовеш.

DCXLVIII

Порасна ти и веч не вярваш в Дядо Мраз.

Обсъждаш фактите, подлагаш на съмнение.

Да! Не живее той реално между нас,

но е реален в нашето въображение.

DCXLIX

По фигура е юноша наглед…

Започва мъх по тялото му да расте —

навлиза, явно, милият в предпубертет,

но психиката му е още на дете.

DCL

И аз, деца, съм имал мигове чутовни.

Не бяха много те… На пръсти се броят.

Онези мигове, които в дни съдбовни

в живота предизвикват истински поврат.

DCLI

Той има всичко — вила, две коли,

апартамент със скъпи уникати,

но детски глас не чувам да звъни —

шумът, игрите тук са непознати.

DCLII

С едно дете сте като без едно!

И вършите към него престъпление.

Един ден ще остане то само

във вълчи свят на хорско отчуждение.

DCLIII

От майката, деца, по-свято нещо няма!

Не само че ви ражда, кърми и облича,

пословична е нейната любов голяма,

с която тя за вас на жертви се обрича.

DCLIV

Днес никой веч децата в любов не възпитава

към майката, която награда заслужава;

За даденост я вземат и нямат те идея,

какъв би бил животът им в сирачество, без нея.

DCLV

Една е майката! А куп жени за… грях.

И всяка ще ви мами и след вас ще тича,

но като нея няма никоя от тях

жертвоготовно цял живот да ви обича.

DCLVI

С младежка страст обичаш своята любима;

Децата си с по-друга обич — величава,

но любовта към майката е несравнима —

тя двете не отменя, всъщност ги споява.

DCLVII

Обичта към майката е чиста, свята;

към любимата жена е фантастична,

но далеч е по-велика към децата,

а към внуците е просто безгранична!

DCLVIII

Родителите за децата си на жертви се обричат,

а те, децата им, на свой ред, техните деца обичат…

Така вървял е и върви светът от древността дълбока —

напред и все напред, към бъдещето… все в една посока.

DCLIX

Те в нас живеят. Не! Не са умрели.

Духът им чак до гроба ни крепи.

Деца сме техни, даже остарели,

и те са наши майки и бащи.

DCLX

Родителите си почитай безусловно!

Не ще намериш други като тях

да те обичат тъй жертвоготовно,

дори да си заслужил за пердах.

DCLXI

За дъщеря ми ме измъчва угризение —

като баща се провалих, уви!

Не я възпитах аз до днес, за съжаление,

парите да цени и да пести!

DCLXII

„Какъв подарък искаш за рождения си ден?“ —

попита дъщеря ми, за да спази обичая;

„Най-ценният подарък е, за старец като мен,

да си спестиш парите, дъще. Друго не желая!“

DCLXIII

Парите са приятно и полезно нещо,

ако умееш да ги стопанисваш вещо,

но провалиш ли се, си губиш свободата

и ставаш доживотен роб на сатаната.

DCLXIV

Омръзва всичко в този свят,

особено жените,

но никога — да си богат

и да броиш парите.[42]

DCLXV

Едва ли има нещо здраво укрепено,

(включително жена), което обсадено,

да издържи на напора за дълго време

и да не би могло с пари да се превземе.[43]

DCLXVI

От векове богатството и алчността

приличат на скачени съдове:

когато се уголемява то, и тя

се изравнява с него и расте.

DCLXVII

Не е богат човекът с беемвето,

ни с яхтата, ни с леките жени.

Богат е, който има туй, което

не може да се купи със пари.

DCLXVIII

Скъпи са на този свят парите,

а животът е по-скъп, нали!

Но не можете да ги сравните

с времето — то е живот, пари…

DCLXIX

Парите са царете на света,

ний — поданиците на Тяхното Величество.

Което в тях най-любя и ценя

е качеството им, наречено Количество!

DCLXX

И нулите на тоз свят нещо значат.

Застанат ли след някой цифров знак,

започват всички хора да ги тачат,

да им се кланят до земята чак!

DCLXXI

Човек богатството създава,

а не богатството — човека,

но то му носи чест и слава —

тъй е било от памтивека.

DCLXXII

Разкошът развращава всички хора:

и богаташът, който в него плува,

но и беднякът, който от умора

издъхващ, не по-малко го жадува.

DCLXXIII

Питали търговеца: „Кажи ни честно,

как така спечели толкова пари?“

Той отвърнал: „Многото спечелих лесно,

трудно — малкото… Разбирате, нали!“

DCLXXIV

Когато разберат, че си богат,

роднините се стичат от цял свят;

Но обеднееш ли, изчезват те

и даже стават твои врагове.

DCLXXV

Златото е убило повече души,

отколкото желязото — тела;

и истинският Златен Век е бил преди

да се яви златото в древността.

DCLXXVI

Щом блесне пред ангел небесен злато,

от мисъл обзет нечестива

и той, скрит за зоркото боже око,

от правия път се отбива.

DCLXXII

Богатият или преди парите си отива,

или парите го напускат яко дим;

Не съществува друга, по-добра алтернатива —

защо тогаз за загубите да скърбим!

DCLXXVIII

Ако богатството не пропилееш,

един ден ще го изоставиш ти.

Уви! На Оня Свят не ще успееш,

да отнесеш имане, ни пари!

DCLXXIX

Умрелият оставя, трупани с години,

богатство и пари на прага на дома му;

На гроба го напускат близки и роднини…

Делата му го следват след смъртта му само.

DCLXXX

Богатата девойка всеки я обича!

Богатството излъчва магнетична сила —

кой гледа пред парите красота девича

и грозотата с тях е атрактивна, мила.

DCLXXXXI

Малкият дълг на финансов език,

казват, че прави човека „длъжник“;

Онзи, големият, с шестцифров знак,

често длъжникът превръща във враг.

DCLXXXII

Борсата не е за стари хора —

времето за рискове изтече;

За печалби също не говоря,

важното е да не губим вече.

DCLXXXIII

Прахосникът имането пилее,

докато нищичко не му остане;

Скъперникът обратно — богатее

и нищото превръща във имане.

DCLXXXIV

Човекът вечно повече желае;

Оплаква се, че малко притежава,

а всъщност не съзнава, че това е

най-многото, което заслужава.

DCLXXXV

Мъдрецът чак до гроба беден си остава —

със голи мъдрости не се забогатява!

Богатият, дори когато остарее,

не може със парите си да помъдрее.

DCLXXXVI

Плашим се от хиляди неща

в качеството си на смъртни,

а ламтим за земните блага,

като че ли сме безсмъртни.

DCLXXXVII

Кой бог човека сътвори

с търбух като бездънна яма,

та вековечно да ламти

за онова, което няма!

DCLXXXVIII

От древността до наши дни,

дори да е богат за двама,

човекът вечно се стреми

към онова, което няма.

DCLXXXIX

Да загубиш пари е голяма беда,

но надеждата ще ти остане;

А загубиш ли здраве, загубваш света —

всичко: близки, пари и имане.

DCXC

Беднякът залъка си с теб споделя,

ще ти предложи също и постеля…

Богатият ще смъкне твойта кожа

и е готов да ти забие ножа.

DCXCI

Познавам и богати благородни хора,

доволни от живота, с доброта дарени,

а бедни хорица, от грижи и умора,

превърнати в животни хищни, озлобени.

DCXCII

За равенството, дума като стане,

отвред ни заблуждават лицемерно,

а то било е, е и ще остане,

завинаги понятие химерно.

DCXCIII

Богатите без жал от бедните крадат.

Не вярва ситият на гладния човек.

От древността така е устроен светът

и този робски ред ще продължи во век.

DCXCIV

Не можеш да очакваш състрадание

от тоз, що до сега не е познал

нещастието, с адското страдание —

не изпитал бедност и печал.

DCXCV

Едни от глад умират, други — от преяждане,

в епоха на растящо разслоение;

Родът човешки е обречен на израждане

и с него — на самоунищожение.

DCXCVI

И онзи гладен, нищ бедняк,

пращящ от здраве и мерак,

е по-щастлив от своя крал,

от тежка болест заболял.

DCXCVII

По-добре да спиш в колиба с твърд креват,

но от здраве да пращиш и да си млад,

вместо в приказен палат в легло и пух,

ала грохнал старец — болен, сляп и глух.

DCXCVIII

Бедността до болка унижава гордостта —

просякът, чело да свежда е заставен.

Где се е видяло или чуло до сега,

празният чувал да се държи изправен!

DCXCIX

Привеждаме пред нуждата чела,

не винаги защото тя е силна,

а твърде често поради това,

че всъщност волята ни е безсилна.

DCC

Понякога се питам, не без основание,

не е малкият ни земен свят

изпълнен с толкоз много мъка и страдание,

на друга някоя планета АД!

DCCI

Запитали на село гладен сиромах:

„Кое в живота е най-трудното за теб?“

„Най-трудно е — отвърнал той, да просиш хлеб,

за да залъжеш с него гладния стомах!“

DCXCII

Колко прав е бил на времето Алеко,

като политиците нарекъл „маскари“.

Гонят келепира те, с местенце меко,

а народът прост и беден, кой го сефери!

DCCIII

Властта оприличават с алкохол:

ума с безумие опиянява

и във божествена самозабрава,

го тласка към престъпен произвол.

DCCIV

Кой днешен политик би устоял

пред сладката съблазън на властта?!

Душата си за нея би продал,

защото келепири носи тя.

DCCV

Животът даром нищо никому не дава!

Не им завиждам на онез, там на върха.

Те имат власт, пари, авторитет и слава,

но откъде? И как? И на каква цена!

DCCVI

Луд Хасан на важен пост

цяла баница изяде;

Не е луд Хасан, а тоз,

който с поста му я даде.

DCCVII

С лудия не се излиза на глава!

Склонен е към произвол и своеволия.

Дръжте го от поста с власт по-настрана,

за да нямате със него главоболия!

DCCVIII

Те, политиците са всички демагози,

представят ни се за „слуги“ народни,

а ни доят без съвестта да ги тормози,

и при това са прости и негодни.

DCCIX

Ний, хората, навсъде сме едни и същи

без разлика на раса, класа, пол…

Престъпни лидери и вождове могъщи

вражда разпалват, внасят в нас разкол.

DCCX

Тираните не са до днес успяли

вериги да открият за духа,

подобно на онези, за плътта,

с които биха тъй го оковали.

DCCXI

От всички хора взема дан войната,

еднакво от мъже и от жени:

мъжете плащат със кръвта си в бой пролята,

жените — със вдовишките сълзи.

DCCXII

За жертвите безименни по бойните полета

се носят речи на възхвала, пишат се есета;

Не се гаврете с паметта им с титли и с медали!

Живота си за тоя дето духа са отдали.

DCCXIII

Не са герои те, а пушечно месо!

Изпрати ги в Галиполи[44] властта, закона.

Там паднаха невинни жетви. За какво?

За интереса на Британската корона!

DCCXIV

Каква земя благословена! И богата —

от „пиле мляко“ тук ще се намери.

Но не народът, собственици на благата

са шепа буржоа-милиардери.

DCCXV

Мизерен е животът в бедната родина!

Не по-добър е и в богатата чужбина —

богатите за бедността са глухонеми,

трохите само тук за нас са по-големи.

DCCXVI

Възможностите тук са по-добри,

еднакво — за провал и за възход;

Богатите и тук са маскари —

без жалост скубят бедния народ.

DCCXVII

От баща си помня истина такава:

гдето и да е — у нас или в чужбина,

умният човек в живота преуспява,

глупавият е навсякъде мърцина!

DCCXVIII

Не съм ни русофил, ни русофоб;

И нито съм прозападно настроен —

не искам вече да съм ничий роб,

а българин свободен и достоен.

DCCXIX

Какво са правдата и свободата?

Нима за всички нас са идентични!

В очите на вълка и на овцата

са две понятия съвсем различни.

DCCXX

За да живеем волно и свободно,

отхвърлихме оковите на трона;

но днес, при управление народно,

ний пак сме поданици… на закона.

DCCXXI

Каква земя със красоти дарена!

За щастие, за радост сътворена.

Престъпна власт от нея ни изгони —

сърцето ми сълзи в чужбина рони.

DCCXXII

Много са страните по света,

но една е твоята родина,

както майката ти е една —

всички други са за теб „чужбина“.

DCCXXIII

Родината е таз земя красива,

с богати ниви, с горди планини,

в чиято земна твърд вовек почива

прахът свещен на нашите деди.

DCCXXIV

Към теб летя, мой свиден роден край,

след четвърт век се връщам от чужбина!

Какво ме чака там, бог само знай —

безлюдна къща… пустош… двор-пустиня.

DCCXXV

С носталгия говорим за „Доброто старо време“.

От свидни спомени не можем да се отървеме,

но както детството е отлетяло безвъзвратно,

тъй миналото няма как да възкресим обратно.

DCCXXVI

Не я виня. Какво е от света видяла!

С кепенци цял живот на село е живяла

и „Новото“ не е могла да възприеме —

сълзи пролива за „Доброто старо време“.

DCCXXVII

Каква е ползата за миналото да спорим!

Обратно няма как да върнем бившия режим.

Я по-добре да гледаме към бъдното напред

и построим нов свят с модерен социален ред.

DCCXXVIII

Отмина месец март със пушеци и дим.

Април помете снежния килим

и топъл, свеж, проливен дъжд изми

чернилките от нашите души.

DCCXXIX

Пристигна месец май… Животът закипя.

Събуди се от сън природата красива.

Ала защо, сред птичи песни и цветя

масмедията с кал, с мътилка ни залива!

DCCXXX

Протяга се на слънце океанът,

игриво скачат палави вълни,

а аз си мисля, от тъга обхванат:

„И ти си стар, ала не ти личи!“

DCCXXXI

Не топли есенното слънце. Късно стана.

Студено ми е да се къпя в океана,

а гледам младежта, съвсем не се двоуми —

пъстрее пясъкът от банските костюми.

DCCXXXII

Подлъга ме чадърът да не взема

и тутакси зад облаци се скри;

Заплиска дъжд… обля ме от перчема

мен, старият наивник, до пети.

DCCXXXIII

Дойде декември и с ръка незрима

стъклата заскрежи с букет цветя;

Така замрежи старческата зима

очите ми с „перде“ и скри света.

DCCXXXIV

Тънка фина мрежа времето в очите ми плете,

бавно неотклонно се оформя старческо „перде“.

Ще го оперират и ще виждам като здрав човек,

а са ослепявали от него само преди век.

DCCXXXV

Тъй както в полусън се излежавам

в огряната от топло слънце стая,

аз, старият човек, се осъзнавам,

че пак мечтая, планове чертая!

DCCXXXVI

Зад младите не изоставам нито йота,

равнявам се със тях по дързост, дух и плам;

Все още грабя с пълни шепи от живота

и няма, докато съм жив, да им се дам.

DCCXXXVII

Какво бих променил — си рекох един ден,

ако за нов живот повторно се родя?

Не знам какво, но сто на сто съм убеден,

професията си — за нищо на света!

DCCXXXVIII

Как искам да започна от начало

житейската си земна Одисея,

не за да я променям, а изцяло,

по-пълно, всеки миг да изживея.

DCCXXXIX

Страхотно е пенсионер да бъдеш, нищо че си стар!

По чужда свирка си „играл“ — довчерашен васал,

а днес на себе си, на времето си пълен господар —

такъв живот и в сънищата си не си видял.

DCCXL

Пенсионер съм веч и съм щастлив.

От днес нататък — пълна свобода!

От никого, дорде съм здрав и жив,

не чакам нищо и не завися.

DCCXLI

Да вдигнем тост за Божата прослава

и да изпием чашите на екс!

Мерак и здраве още да ни дава,

та с бабите до край да правим секс!

DCCXLII

Със волен дух навлязох в старостта.

Освен от Бог, от друг не завися

и съм свободен, без да се страхувам

да възхвалявам и да критикувам.

DCCXLIII

Дъждът единствен е над мен

под купола на небесата,

но също ми е подчинен —

и той ми пада във краката.

DCCXLIV

Цял живот се мъча да се разделя

с онзи чуден, мил, безгрижен детски свят,

но детето, символ на невинността,

още тръпне в мен, старика белобрад.

DCCXLV

Когато бях дете, мечтаех да порасна.

Ей тъй, като заспя, младеж да се събудя,

а днес се чудя, как съдбата да заблудя

и в детство да превърна старостта ужасна.

DCCXLVI

Човек след време остарява,

назад започва да „расте“

и както тялом, духом става

за втори (сетен) път дете.[45]

DCCXLVII

Тъй както бебето расте, света разкрива

и нови знания и сръчности добива,

тъй старият човек ги губи, и в забрава

надолу се смалява и се вдетинява.

DCCXLVIII

Както детето, в полет устремен напред

рефлекси и умения развива,

тъй старецът ги губи във обратен ред,

и вдетинен накрая си отива.

DCCXLIX

В сина си виждаш себе си наполовина,

във внука си, оставаш само четвъртина…

Така от теб накрая нищо не остава —

и с времето потъваш във забрава.

DCCL

Синът ти е до пет години цар;

От пет до пубертета — твой слуга,

но след това ти става пръв другар,

третирай го другарски до смъртта!

DCCLI

Мени се времето в процес необратим:

по нещо ни отнема, друго ни дарява.

Така и ние с него също се меним —

но докато стареем, то не остарява.

DCCLII

Защо в живота всичко погрознява!

И агнето овца накрая става.

И милата девойка се превръща

в свадлива зла свекърва или тъща.

DCCLIII

Заприличахме на бледи негативи,

непригодни даже за портрет,

а и ние бяхме млади и красиви —

хора с тежест и с авторитет.

DCCLIV

На младини си личност, вдъхваш уважение —

другар, приятел, компаньон, колега и любим,

но остарееш ли, потъваш във забвение

и ставаш като въздуха прозрачен, невидим!

DCCLV

Не го съзнаваш, че си остарял —

изтекъл е животът ти, човече.

Прост очевиден факт не си прозрял:

в трамвая ти отстъпват място вече!

DCCLVI

Логиката хем е тъжна, хем е проста:

стари сме и трябва да отстъпим вече поста;

Младежта едва ни чака, за да го поеме,

също както го поехме ний по наше време.

DCCLVII

Като скачени съда с дълголетен брак,

стареем с равно темпо в старост бледолика

и в крайна сметка, като се погледнем, пак

един за друг сме все тъй лика и прилика.

DCCLVIII

Ела със мен да се разходиме до плажа,

догдето сме на крак, че време е дошло,

(не искам да те плаша, но ще ти го кажа)

когато ще сме приковани на легло.

DCCLIX

Злото без предупреждение пристига.

Днес си здрав, а утре, кой го знае как,

като по сюжет от медицинска книга

се оказва, че си заболял от рак.

DCCLX

Една след друга болестите ни превзеха.

Приличаме на вехта, цяла в кръпки дреха,

но не е дреха старостта, с одежда нова

да я сменим. За жалост не търпи обнова.

DCCLXI

Всеки ден по нещо ново се обажда:

„кръвно“, болка в кръста, диабетна жажда…

Как така ще карам старост безотрадна?

Някой божи ден съвсем ще се разпадна.

DCCLXII

Позвъняванията са все по-рядки,

разговорите — по-скучни и по-кратки.

Вайканията ни са дошли до гуша —

кой за болести е длъжен да ни слуша.

DCCLXIII

Всеки разговор ни носи все по-скръбни вести

и оплакванията ни стават все по-чести,

докато един от нас във недалечно време

няма да е вече жив, слушалката да вземе!

DCCLXIV

Лекарство за „сърце“ на шкафчето ме чака.

Добре ми действа, ала не е там проблема,

безпокоя се, че при някоя атака

навреме няма да успея да го взема.

DCCLXV

Събудих се сред нощ и дълго не заспах.

Край мен царяха гробна тишина и мрак.

Размислих се и ме облъха страх —

ако заспя, дали ще се събудя пак!

DCCLXVI

Сравнил бих здравето ни с въздуха незрим.

прахосваме го за пари, не го ценим,

но като го загубим, с никакви пари

не може да се върне и възстанови.

DCCLXVII

Прахосвах младост, здраве за пари!

Живурках и за черни дни пестях.

Сега, достигнал болни старини,

не ги пестя — купувам здраве с тях.

DCCLXVIII

„Висим“ пред лекарските кабинети —

смирени пътници към Оня Свят;

един след друг излизаме с „билети“,

но за различно време те важат!

DCCLXIX

Повика ме по име и при мен дойде,

със ръкостискане любезно се представи

и сякаш себе си видях във негово лице —

млад лекар… оптимист! И мъка ме задави.

DCCLXX

Без милост времето ни състари,

лицата ни набръчка и ослани,

но, Боже, как от бръчки и бразди,

кажи ни, да опазим паметта ни!

DCCLXXI

За лекар учих шест години цели,

да давам здраве, болни да церя,

в живота да ги връщам оздравели,

а не да ги изпращам от света.

DCCLXXII

Едничка жал ме мъчи напоследък,

че моя милост, в старост не дочака

да види онзи ден на истински напредък

за пълното изкореняване на рака.

DCCLXXIII

В лечебното изкуство има три неща:

лечителят и пациентът с болестта;

на лекаря се пада мисия велика,

без корист, с благородство да цери болника.

DCCLXXIV

Докрая болният със болестта се бори;

Дори когато с ужас разбере,

че губи битката и тя ще го пребори,

не вдига в отчаяние ръце.

DCCLXXV

Всеки иска дълго да живее —

вечната мечта на младостта!

Ала кой би искал да старее —

никой не обича старостта.

DCCLXXVI

Единствен начин дълго да живеем,

харесва ли ни или не,

е като примиренчески стареем,

със взор, отправен към стоте.

DCCLXXVII

Печалното не е в това,

че старостта се приближава,

печално е, че младостта

като роса се изпарява.

DCCLXXVIII

Не е печална старостта —

живота удължава;

Трагичното е, че и тя

за жалост преминава.

DCCLXXIX

Аз съм стар и няма за къде,

повече да остарявам вече…

Остаряват младите мъже —

старостта им още е далече.

DCCLXXX

Оплакваме се, че ни старостта завея,

а тя е с висше отредена привилегия.

О, колко хора не достигнаха до нея! —

на тях е посветена моята елегия.

DCCLXXXI

Ти страдаш, че старееш, а мъка старостта е.

Неизлечима „болест“ и тъжен край вещае;

Да хленчим няма полза. С достойнство, с чест срещни я!

Не е избягал никой от свойта орисия.

DCCLXXXII

Кой старостта почита в наши дни!

Кой би се съжалил над теб, човече,

щом и сърцето ти изневери —

на стенокардни болки те обрече.

DCCLXXXIII

Да не почиташ възрастните хора,

то значи сутрин да рушиш дома,

във който вечер влизаш за отмора

и там намираш мир и сън в нощта.

DCCLXXXIV

Старите хора не могат, но знаят.

Кой им съветите не игнорира!

Дразнят го даже, но дойде ли краят,

тяхната липса тогава разбира.

DCCLXXXV

На стар човек какво се подарява?

Той има всичко — няма много дни;

Така че, нещо лично, за забава,

догде е жив, да му се наслади.

DCCLXXXVI

В живота всичко има своята цена.

Велик съдник отрежда нашите съдби

и той решава за житейските дела

с какво накрая всеки трябва да плати.

DCCLXXXVII

Дълбае капката по камъка студен

с упорство, с постоянство здравата и твърд;[46]

тъй времето от нас отнема ден след ден…

От раждането сме обречени на смърт.

DCCLXXXVIII

Как мога без да съм достигнал края,

без опит, само с разум, да позная

събитие, като смъртта голямо,

което мъртвите изпитват само!

DCCLXXXIX

Вървя, обзет от мисъл вездесъща:

„Отвъдното? Какво е то! Не знам“;

Не срещнах никой жив да се завръща,

за да разкаже, що ни чака там.

DCCXC

Човек в живота си от векове

повторно върши хиляди неща;

не може да повтори само две —

това са раждането и смъртта.

DCCXCI

Животът и смъртта са две страни

в безкраен кръговрат и оборот

и дойде ли смъртта, не се плаши,

че тя е друга форма на живот!

DCCXCII

Не зная нищо тъй подобно на смъртта,

както съня[47], най-сладката почивка;

И тя е сън, но дълъг като вечността —

срещни я не със страх и с плач — с усмивка!

DCCXCIII

Духът ми горд е пленник в старо тяло,

един ден Бог кафеза ще отвори

и като птиче, свобода познало,

ще литне към небесните простори.

DCCXCIV

Смъртта е най-великият математик,

но никой нейните способности не тачи,

а тя в един-единствен съдбоносен миг

решава всичките проблеми и задачи.

DCCXCV

Старика дебне не една угроза.

Каквото и да прави, ще умре;

отслабне ли — от остеопороза,

пълнее ли — от „кръвно“ и „сърце“.

DCCXCVI

Подмолно всеки час ни наранява,

ограбва ни, живота ни скъсява

и няма за смъртта алтернатива —

последният от тях ни доубива.[48]

DCCXCVII

Щом мечката в съседите „играе“

и в нас ще дойде скоро, то се знае;

това, което тях ги сполетя

и нас грози. Въпросът е кога!

DCCXCVIII

Ний всички ще умреме, няма

алтернатива на смъртта;

ала утеха в тази драма

е, че не знаеме кога.

DCCXCIX

Към слънцето с въпрос отправих морни взори:

„Ще се завърнеш ли след ледената зима?“

„Аз винаги се връщам — то ми отговори,

но теб на този свят едва ли ще те има!“

DCCC

Помни смъртта, човече![49]

Назад не ще се върнеш,

защото кал си вече

и в прах ще се превърнеш.

DCCCI

В леглото съм заченат и в него съм роден.

Тук в първата си младост изпитах любовта;

Потомци тук създадох и в тях обезсмъртен,

с изпълнен дълг ще легна и в него ще умра.

DCCCII

Неумолимо приближава краят.

Потъва тихо моят свят в забрава.

Деца на плажа в пясъка играят —

светът не свършва с мен, в тях продължава.

DCCCIII

Старея… Вече ставам за боклука,

ала не свършва моят земен път —

животът ми прелива в двама внука,

те в бъдещето ще го пренесат.

DCCCIV

Ако те има, Боже, помогни ми,

в последния си земен ден и час,

пред свидни близки и деца любими

света с достойнство да напусна аз.

DCCCV

Успях достойно да живея —

достоен син, съпруг, баща…

Достойно с болести старея,

с достойнство искам да умра.

DCCCVI

„Дойдох, видях и победих“.[50]

От извора успехи пих

и искам, да умра така,

че мъртъв да не се червя[51].

DCCCVII

Към родно място с болка тъпа

сърцето ме зове назад;

Там, гдето ми е хвърлен пъпа,

там искам да ме погребат.

DCCCVIII

Ти, мое старо тяло вярно ми служи,

но преброени са съвместните ни дни;

отивам в онзи вечен тих небесен храм,

за да не се завърна никога от там.

DCCCIX

Преваля нощ… Свещта трепти, догаря.

Звездите гаснат в синьото небе.

Мил ангел Райските врати разтваря —

там моята душа да прибере.

DCCCX

Човешките проблеми с нас вървят —

разводи, болести, интриги, злоба…

Еднакви са за беден и богат

и рано или късно свършват в гроба.

DCCCXI

Крале, кралици… както всички простосмъртни хора

и те не са убягвали проблемите човешки —

разврат, интриги, болести и съдбоносни грешки,

и свършвали на ешафода или във затвора.

DCCCXII

Гробищата нямат нужда от ограда —

мъртвите от там не могат да избягат;

живите не се натискат и напрягат,

рано да отидат в Рая или в Ада.

DCCCXIII

Интриги, завист, злоба оставете,

веднъж прекрачите ли този праг!

Тук всички ний сме прах за боговете,

без разлика — приятел или враг.

DCCCXIV

Човече, виж, аз съм това,

което ти ще станеш — прах!

А ти сега си онова,

което аз до скоро бях.[52]

DCCCXV

Сентенциите нямат брой и чет

един живот за всички тях не стига;

създаваното векове наред

не може да поместиш в една книга.

DCCCXVI

Обръщам се към теб, правнуко нероден,

издънка бъдеща от древен род от село —

с надежда, че ще вземеш някой ген от мен

и ще довършиш поетичното ми дело!

DCCCXVII

Свърших книгата си и се питам

как се чувствам, щастие ли е това;

Мисля кратко и пред себе си отчитам:

щастие не е, но задоволство — да!

Послеслов

„Четенето е създаване на собствени мисли с помощта на мислите на другите хора“.

Н. А. Рубакин

Замисляли ли сме се някога колко хора са преминали на тази земя, от появата на човека до наши дни? И как всеки е допринесъл, малко или много, за утвърждаването на колективната човешка мъдрост, с общи морални светски норми, правила и закони? Възможно ли е все още в 21 век да добавяме към тях нови оригинални мисли и мъдрости, когато всичко е било изказано, многократно повтаряно, избистрено, шлифовано и записано от нашите предци?

Струва ми се, че отговорът е: Не! Тогава? Какво остава за мен, обикновения човек? Да ги повтарям и модифицирам по форма, според моя вкус, като запазя съдържанието им, да ги изтръгна от забвението им, защото, не докоснати от времето, те имат вечно общочовешко звучене и днес, в епохата на техническата революция, когато с модернизацията на живота моралът постепенно отмира.

От друга страна често се питам: Кой съм аз? Като човек, като личност, като съдържание. Кое в мен е „мое“ и кое „чуждо“, придобито? Говоря език, който съм научил от майка ми („матерен“ език); чета и пиша на азбука, която е създадена от братята Кирил и Методий; Учил съм предмети, науки, медицина… всичко ми е било дадено на готово в училището и в университета; Прочел съм стотици, хиляди романи, поезия, вестници, списания… написани и сътворени от други хора. Моите знания, начин на мислене, моята същност е оформена от обществото, аз съм негов продукт. В моето съзнание и подсъзнание лежат мислите на всички тези предци, живели векове преди мен. И когато отворя уста или започна да пиша, аз, като техен събирателен образ, изразявам техните мисли, идеи, съждения.

Така че, преразказвайки чуждите мисли, които съм прочел, чул и запомнил през моя живот, някои видоизменени, перифразирани, дори изопачени, не мога да претендирам, че те са мои. Аз мога да правя само умозаключения от съжденията, но е съмнително доколко имам право да твърдя, че и те са мои, собствени. И се питам: всичко, което написах в тази книга, като го опресних, модернизирах в стихотворна форма и възкресих от вековния прах за нов живот, не е ли по същество плагиатство?! Може би! Но това се отнася и за моите предци, те са го вършили по същия начин. Така са се оформили през вековете общочовешките мъдрости. Така мислите и опита са се предавали и предават от поколение на поколение. И границите между оригиналност и плагиатство се размазват и изчезват. Или почти!…

P.S. С тази книга искам да почета паметта на баща ми, от когото съм научил много мъдри мисли и съвети, и от когото черпех вдъхновение за написването й.

Бележки

[1] Major e longinquo reverentia. — От далече всичко изглежда красиво. (лат.)

[2] Dosis facit venemon. — Дозата е, която прави отровата. (лат.)

[3] Si vis amari, ama! — Ако искаш да те обичат, обичай! (лат.)

[4] Nihil lacrima citius arescit. — Нищо не съхне по-бързо от сълзата. (лат.)

[5] Non ut edam vivo, sed ut vivam edo. — Не живея за да ям, а ям за да живея. (лат.)

[6] Post cenam non stare sed mille passus meare! — Не почивай след вечеря, а изходи една миля!

[7] Cibi condimentum est fames. — Гладът е подправка за всяка манджа. (лат.)

[8] Penis longis — basis vitae. — Дълъг член — основа на живота. (лат.)

[9] Naturalia non sunt turpia. — Естествените неща не са срамни. (лат.)

[10] народна поговорка

[11] Fide, sed qui, vide! — Имай доверие, но внимавай на кого! (лат.)

[12] Fool me once and shame on you, fool me twice and shame on me. (англ.)

[13] Сократ

[14] Amicus certus in re incerta cernitur. — Верният другар се познава в беда. (лат.)

[15] Hodie mihi, cras tibi! — Днес на мен, утре на теб. (лат.)

[16] Do, ut des. — Давам, за да ми дадеш. (лат.)

[17] Ab alio exspectes, alteri quod feceris! — Очаквай от другия това, което му направиш! (лат.)

[18] Ira furor brevis est. — Гневът е кратка лудост. — Хораций (лат.)

[19] Nil desperandum! — Не падай духом, не се отчайвай! (лат.)

[20] Nil desperandum! — Никога не се предавай! (лат.)

[21] Carpe diem! — Хвани (живей) деня! (лат.)

[22] Fortuna vitrea est, tum quum splendet, frangitur — Щастието е от стъкло, тогава когато блести, се чупи. (лат.)

[23] Lady luck — късмет (англ.)

[24] Щастлив, хубав и весел Р.Д., скъпа! Не мисли, че си остаряла с година! Бъдещето е пред теб и считай, че си живяла една година повече. Англ.

[25] Philosophum non facit barba. — Брадата не прави философа. (лат.)

[26] Nomina stultorum scribuntur ubique locorum. (лат.)

[27] Cuiusvis hominis est errare, nullius nisi insipientis in errore perseverare. — Всеки човек прави грешки; само глупакът продължава да ги повтаря. (лат.)

[28] Nemo sine vitio est. — Никой не е безгрешен. (лат.)

[29] Nemo omnia potest scira. — Никой не може да знае всичко.

[30] Non semper erit aestas. — Вечно няма да е лято. (лат.)

[31] Scio, me nihil scire. — Аз знам, че нищо не знам.

[32] Qui vere severit, autumno metet — Който е сял напролет ще жъне наесен. (лат.)

[33] Ad impossibilia nemo tenetur. — Никой не е длъжен да върши невъзможното. (лат.)

[34] Faber est suae quique furtunae. — Всеки е ковач на съдбата си. (лат.)

[35] Cras, cras et semper cras et sic dilabitur aetas. (лат.)

[36] Verba volant, scripta manet. — Думите отлитат, написаното остава. (лат.)

[37] Habent sua fata libelli. — Книгите имат своя съдба. (лат.)

[38] Acta Non Verba — Дела, не думи. (лат.)

[39] Dosis sila facit venenum! — Дозата сама прави отровата. (лат.)

[40] Medio tutissimus ibis. (лат.)

[41] Според поверието, счупеното огледало носи нещастна любов.

[42] Omnis distaedere — pecunia nunquam! — Всичко омръзва — парите никога! (лат.)

[43] Nihil tam munitum quod non expugnari pecunia possit. — Нищо не е така укрепено, че да не може да се превземе с пари. (лат.)

[44] Галиполи — турски град, в който през Първата световна война Отоманската империя разбива английската армия, в която са участвали и австралийски войници.

[45] Bis pueri senes. — Старите хора стават за втори път деца. (лат.)

[46] Guta cavat lapidem non bis, sed saepe cadendo. — Капката дълбае камъка с постоянство. (лат.)

[47] Nihil est morti tam simile quam somnus. — Нищо не е така подобно на смъртта като съня. (лат.)

[48] Omnes hore vulnerant, Ultima Hore Necat. — Всеки отминаващ час ни наранява; последният ни доубива. (лат.)

[49] Memento mori homine, quia pulvis est et in pulveris reveteris! — Помни смъртта, човече, защото си прах и в прах ще се превърнеш! (лат.)

[50] Veni, vidi, vici — (лат.)

[51] Spero sic moriar, ut mortuus non erubescam. — Надявам се да умра така, че мъртъв да не се червя. (лат.)

[52] Sum, quod eris, quod es, ante fui — Аз съм това, което ти ще бъдеш, а ти си това, което бях аз.

Край