Васил Цонев
Спас Петров Андреев се рее из космоса

В наши дни — Спас Петров Андреев да си!

Скимне му — хайде — в Пазарджик.

Друг път — айде — в Павликени.

Трети път — Цинцинати, Пернамбуко, Попокатепетел и Севлиево.

Къде си ще — там си ходи. И не пеша, а с превозни средства.

А един ден реши да иде в космоса.

Колко му е!

Качваш се на един междузвезден кораб и хайде — накъде ти видят очите.

Седеше Спас на командния пулт и се звереше. Изведнъж нещо му призеленя. (Нали има на някои, дето им прилошава. А на Спас му „призеленя“.)

— Зелено! — ревна той. — Блейк. Какво е това?

Уилям Блейк, или както му викаха приятелите — Вили Блейката — разтвори междузвездния телефонен указател и на „з“ — зелено, намери няколко милиона планети. Но като погледна в компютъра, посочващ точното място на това „зелено“ в космоса, рече:

— Това е планета MX-16-3 ет. Обитаема от пълни идиоти. Неудобни за разговор с висши същества.

— Тъкмо за мен — рече Спас. — Ние, випускниците на училището за бавноразвиващи се, мрем за колеги.

Врътнаха се над зелената планета и кацнаха.

И веднага ги наобиколиха босоноги дечурлиги, с дълги ленени ризи, руси коси и сини очички. Те се хилеха срещу земните космонавти, а едно от тях направи „козя брада“.

Вили Блейката потръпна. Каква изостаналост. Бас държеше, че тук нямат понятие не само от компютър, ами и от братя Аргирови.

Но в лицата на тези дечица Спас видя нещо родно. Така ходеха лятно време те, когато бяха на лагер от училището за бавноразвиващи се. Босички, с по една ризка и пляскаха с крака в малката рекичка. Де това щастие сега! Ах, как му се искаше да се пъхне в подмола, под Голямата върба, и да започне да хвърля на брега огромните, зелени раци (за сведение на децата, израсли с компютри, раците не са червени, а зелени — докато са живи, разбира се).

— Е, деца, как я карате? — потри ръце Спас.

— Амчи как — обади се един дядка, — също така бос и по риза като децата. — И ний кът вас. Ядем, пиим бистра водица и си живееееем…

И той разкърши рамене, за да покаже колко хубаво си живее.

— Добре де — каза ядосано Блейката, — а къде ви са колите, къде ви са вилите, къде ви са аеродрумите, къде ви са складовете за бензин, за хербициди?…

— Ха! — плесна се по главата великият Блейк. — Ами аз не виждам и жици! Значи нямате и електричество!

— Чи няами, няами — вдигна рамене дядката, — нали виждаш… Нищо си няами.

Блейк сложи ръце зад гърба си и започна да се разхожда нервно:

— И как живеете?

Дядката се почеса:

— Първобитну. Като първити хора. Жилязу — няами, мед няами…

Замисли се:

— Иначе — дубитък си имами. Дубре сми. Урем, женим, вършеим. Имаме си млечице, масълце, сиринци. Зимно времи — кожуси си имами, дръвца за турени имаме, щото у нас кой утсиче дърво, трябва сетне да засади три. Иначи не дават.

Засмя се:

— У нас сичко й дървину. И къщите, и — туй, дет се влачи след дубитъка — нещу къту летни шейни, па и лодките ни са дървени, мутиките — също. Лупатити и те ут дърво. Пироните — и те. Сичку й дървину.

— Ама значи вие и каруци нямате? — ахна Блейк.

Дядката се замисли:

— Бе, идно времи е ималу. И жилязу и другити там — мед, злату… След тях — овтунубили, параходи, ароплани, атомни, водородни и неутронни бомби и…

Дядката разпери ръце:

— Та тува й… на идин чувек устанал крака, на друг — лявуту ухо… От сто милиона един уживял. Сумати времи било сняг, сняг, сняг… И студ, студ, студ… Ама уживяли стотина. И решили: Дъ няма жилязу. Нищу дъ няма. Само дърво и зиленку.

Разпери ръце:

— Тъй си живеим. Къту тия у вас — бавнуръзвиващити.

Въздъхна:

— Многу сми бавнуръзвиващи. Многу!

А дечицата с белите ризички и босите крака изведнъж запяха.

Под нашта стряха лястовичка

свила е гнездо,

и всяка сутрин, всяка вечер

чурулика, пей! (Два пъти)

 

Припев:

Чурулик, чурулик, чурулик,

чурулик, чурулик, чурулик…

Тогава Спас Петров Андреев се обърна към почитаемите читатели. Въздъхна и рече:

— Ние сме били бавноразвиващи се, а? А вие — напреднали?

Потупа Вили Блейката по рамото:

— Блейк, Блейк — блейка си беше, блейка ще си останеш.